Начало Идеи Гледна точка Как се познава Бог (аналогии) I.
Гледна точка

Как се познава Бог (аналогии) I.

9643

Преди няколко седмици публикувах в Портала текст със заглавие „Как може да „имаш“ Бог?“ С него отворих голямата тема за това как се познава Бога и какво именно се познава в Бога. Тема, ще кажа сега, на последното (по време) велико постижение на православното богословие, свързано с името на св. Григорий Палама и неговите сподвижници – т. нар. паламизъм или исихазъм (следовник на който е и нашият св. Патриарх Евтимий през ХІV в.). Да се изложи учението на паламизма изисква да се напише най-малкото дълга специализирана студия. През годините обаче аз често съм се опитвал да го изяснявам на моите студенти и с някои по-общоразбираеми аналогии. Ще се опитам да го направя с тях и тук (защото текстовете ми нямат претенцията за строга богословска и философска научност – те са, ако щете, „огласителни“). За тази цел и тук ще ви върна към аналогията от предишния текст и отново ще ви призова да се запитаме: не е ли факт, че само в любовта, само имайки любов, ние въобще можем да познаем, да видим, да имаме за предмет онази „същност“, която другите, които нямат любов, изобщо не могат да позна­ят и да видят – а именно, „ликът на любимия“? И не е ли в известен смисъл справедливо да се каже, че само в любовта ние имаме това „нещо“, несравнимо с нищо друго – „люби­мия“? Вън от нея, от любовта, ние просто нямаме, нямаме такъв „ти“.

Но не е ли факт също, че любовта (в която очите и сърцето ни за първи път се отварят за тази уникална „същност“) не може да бъде „индуцирана“, предизвикана от нас самите в нас сами­те. Напротив: ние ще бъдем напълно искрени само, ако при­знаем, че онова, което запалва в нас любовта – това е сами­ят ни „любим“, или по-точно – това е неочакваната, неподо­зираната енергия, която започва да излиза от него към нас.

В същото време обаче тук има и парадокс. Защото ние не можем да не си дадем сметка, че – от друга страна – само ако вече в нас има любов, само когато вече в нас е запалена лю­бов и ние гледаме с любов – ние съзираме изобщо „лика на любимия“ – лик, притежаващ такава енергия, та да има силата да ни привлече, да ни очарова, да ни изуми. Как да кажем сле­дователно, че самият „любим“ ни вдъхва любовта към него, че самият „любим“ изменя зрението ни, за да ни се даде в него, след като – от друга страна – едва вече наличната лю­бов, едва вече наличното „ново зрение“ може да ни даде и ни дава „любимия“, способен да вдъхва съответното отноше­ние към себе си?

„Нещо“ – казваме ние в обикновения си човешки опит – ни „отваря очите“ по един уникален начин и едва в така отвори­лите ни се очи става видимо онова неповторимо, отличаващо се от всички други лице – лицето на „любимия“. Можем ли, без да ни се „отворят очите“, да имаме въобще нещо такова като „любим“? Няма спор – не можем. Следователно онова, което „ни отваря очите“ и им дава няманото дотогава зрение, не може да е същото като онова, което виждаме едва след като така са ни се отворили очите…

И все пак: макар да трябва да признаем, че онова, което ни е „отворило очите“ не е същото, което съзираме едва в и с отворилото ни се по такъв начин зрение – ние същевременно сме убедени, че действащият е бил един и е бил той – „люби­мият“. От неговото действие вдъхновени, във вдъхновение­то на неговото действие, ние знаем него, който има такова действие върху нас. Как е това?

Тук не е важно да си го обясним, но можем да кажем, че нещо съвсем аналогично (на това, което ние знаем, че става така) ни учи и богословието на Св. Отци.

Само в Лицето на Иисус Христос, Богочовека – учи то – ние виждаме, ние зрем Бога. Защото – както се казва в Еван­гелието от Иоана: „Бога никой никога не е видял, нито може да види: Единородният Син, Който пребъдва в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан. 1:18). Ето защо само който зре Сина – Богочовека, Иисуса Христа – казва ни светоотеческото богословие – само на него му се „об-яснява“ Отца т. е. Божеството в Неговия първоизточник… Но бого­словието на Отците добавя и още нещо. То учи, че Синът е зрим като Бога, „образ“ е на Бога Отца за нас, не иначе, ос­вен като зрян във вдъхновението на Светия Дух. Защото писано е също, че „никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1. Кор. 12:3).

Виждаме следователноедна по своему строга екзистенци­ална триадология на Богомислието и Боговиждането, която следва да проясним.

Когато – учат ни Отците – под действието на Светия Дух, „Който изхожда от Отца“ (Иоан. 15:26), очите ни се от­варят по един уникален начин и в тях виждат с вдъхнове­нието, вдъхнато им от Светия Дух, Бого-човека Христос като Сина, като Бога – с енергията на Бога – едва тогава ние въобще виждаме Бога и Бога Отца, Който е зрим единствено в явилия Се нам Христос.

Трябва да се признае, че тази триадология, изложена про­сто в богословски формули, би могла да смути някого. Защо­то някой би могъл например да рече: „Значи не от нас зависи да виждаме и познаваме Бога“. Така е. Но аз ви призовавам отново: вижте онова, което „зависи от нас“ и се опитайте да видите в него Бога.

„Ние вярваме, ние изповядваме – казва например Анселм Кентърбърийски през ХІІ в. – че Бог е онова [нещо], по-голямо от което нищо не може да се помисли“. Но възможно ли е обратното (което именно и зависи от нас самите, и което ни призовава да сторим Анселм, за да се убедим в „Бога“)? Нека да помис­лим „онова [нещо], по-голямо от което нищо не би могло да се по­мисли.” Да помислим това ние можем и Анселм е прав, че дори напълно невярващият може да разбере казващото се в „онова, по-голямо от което нищо не би могло да се помисли“. Сега, след като сме го помислили, нека да об-мислим това, което сме помислили. И това ние – водени от Анселм – можем да сторим. Да го обмислим, прочее и да видим, да се убедим об­мисляйки го, че не е възможно, мислейки именно „онова, по- голямо от което нищо не би могло да се помисли“, да го мис­лим като само мислено нещо, а не и като действително съще­ствуващо нещо. Защото ако – казва ни Анселм – речем, че то е само мислено нещо, то вече не е (именно) „онова [нещо], по-голямо от което нищо не може да се помисли“ – нали по-голямо от само мисленото е действително съществуващото нещо. Следователно, мислейки „онова [нещо], по-голямо от което нищо не може да се помисли“ (което ние можем) ние го мислим като действително съществуващо. А именно него вярващите наричат Бог.

Е, питам: след като направихме всичко това, кое­то зависи от нас – имаме ли ние вече Бога?

Опитайте се, в цялото му логическо красноречие, да изло­жите аргумента на Анселм на един неповярвал човек – на един човек, който не изповядва – като Анселм – вече: „ние вярва­ме, че Ти Си онова по-голямо от което нищо не би могло да се помисли“ и ще видите – сигурен съм – че дори ако се съгла­си с доказателствената сила на неговия аргумент, той не ще се съгласи, че вече се е убедил в Бога. Най-многото, за което той би бил съгласен е, че има в мисълта си онова, което вяр­ващите наричат „Бог“ и което вярващите мислят за Бога (дори, повтарям, ако този човек вече не може да се усъмни, че това което са му доказали, съществува в действителност).

Това ли е Бога? – ще попита той – Е, добре, значи аз Него имам в мисълта си; Него мисля и при това Го мисля като съществуващ… Защо тогава не мога да извикам „Боже“? Защо не вярвам в Бога, след като Него мисля в момента, при това – по силата на аргумента – убеде­но Го мисля като действително съществуващ? Как е възмож­но да съм убеден, че Той съществува и в същото време – да не вярвам в Него?“

…Не бързайте да упрекнете този човек в упорство и нелогичност, понеже той и знае, и е убеден, и в същото време… не вярва. Не бързайте, още повече, че и самият Анселм – скоро след като е изложил своето прословуто „доказателство“, в също­то съчинение е казал нещо, което – без да е тъй „известно“ като доказателството е, осмелявам се да кажа, доста по-важ­но от него. Нека го чуем: „Откри ли, душо моя, каквото дире­ше? – пита се мислителят. И си припомня: – Ти диреше Бога и откри, че Той е Някой, най-висш от всичко, от Когото не може да бъде мислено нищо по-добро… Но ако наистина си Го открила, как става така, че не осезаваш каквото си открила? Защо не Те осезава, Господи, Боже, душата ми, ако Те е открила? Или не е открила Този, за Когото е открила, че е светлината и истината? Или по-скоро, изобщо не би могла да разбере нищо за Теб иначе, освен чрез Твоята светлина и Твоята истина“.

В края на този пасаж Анселм всъщност перифразира стих от 35 Псалом, в който е казано (за „виждането“ на Бога): „В Твоята светлина ще видим светлина“ (Пс. 35:3). Всъщност това е и краткословно изразената истина за Богопознанието и Боговиждането. Не чрез онова, що зависи от нас, а чрез Бога ние можем да видим и познаем Бога.

И само така.

Представете си сега – за да преминем към една друга аналогия – че в едно затворено за всеки друг източ­ник на светлина помещение, гори свещ. Как ще видим ние светлината на тази свещ? Със собствените си очи – ще кажете вие. Да, вярно е. Но нима биха могли изобщо да виждат очите ни, без да бъдат осияни от светлината, без в тази и от тази светлина да бъдат отворени за виждане?

Как въобще става видим пламъкът на свещта? Не ли като източника на светлината – горящия пламък – разпространи, изведе от себе си и около себе си сиянието (на горящия пламък)? И не ли като от това сияние осияни и в това сияние отворени, очите ни про-зрат? Какво прозрат? Светлината на пламъка, видима в това сияние – светлината-образ на из­точника… Това е и казаното: от светлината Отец изхожда сиянието на Духа Свети (вж. Иоан 15:26) и в това сияние на Дух Свети, става зрима светлината на Отца в образа на тази светлина – в Сина!

От светлината-източник (Отец) се раз-пространява, „изхож­да“ сиянието на светлината-източник (Духът на Отца) и в си­янието на тази светлина (т. е. Духа Свети) отво­рени, очите ни съзират образа на светлината-източник, обра­за на Отца – Сина, в който се и вижда всъщност от нас свет­лината-източник – Отца и изходящия от Него Дух Свети (Кой­то затова – „от Отца изхожда“, но чрез Сина ни се дава, та в Него – Духа – да видим образа на източника).

Питам: иначе освен по този начин ще видим ли въобще светлината? Иначе, освен от неговата и в неговата светлина (на пламъка), ще видим ли светлината на пламъка…

И питам: това една светлина ли е? Една е, безспорно. И все пак – не са ли три действащите? Три са безспорно: пламъкът-източник на сиянието на светлината; сиянието на светлината, отварящо очите и видимият в така отворените очи образ на пламъка-източник на всичко… „В Твоята светлина ще видим светлината“ – казва богословието. Вече сме по-близо до тази истина. Нека я доведем до разбирането си още по-плътно.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора