0
3130

Как се ражда и умира един „скандал“

Някои разсъждения към една стара история от 1937 г. и аналога ѝ днес

Обр.1

Разлистването на старите вестници е акт, който винаги възбужда. Пред теб оживяват стари сюжети – тържества, войни, крамоли и радости, множество от които удивително си приличат с тези от собственото ни настояще. Тъкмо за такава една история от старите вестници става дума тук. Разказ от 1937 г. Годината, в която се ражда българският престолонаследник Симеон Сакскобургготски; в която баският град Герника е бомбардиран от Луфтвафе, събитие, превърнало се в ключ за създаването на емблематичното за творчеството на Пабло Пикасо платно „Герника“[1]. Годината, в която е изградена Държавната художествена галерия в България (днес Национална галерия)[2]; в която Любомир Пипков завършва своята опера „Янините девет братя“[3]. Годината, в която през есента, както разбираме от пресата – художничката Ружа Ракилова открива самостоятелна изложба.

Тази забравена, а за мнозина и въобще незапомнена индивидуална изява на Р. Ракилова днес, разглеждана от дистанцията на времето, ни разкрива, че историята на лъжите в художествения живот у нас, и в частност тази за фалшификатите в българското изкуство, не започва от 2019 г. Не започва дори и след 1989 г., а много по-рано. Нещо повече – това е разказ от старите вестници, който ни дава възможност да видим, че и днес, както и тогава през далечната 1937 г., драматургичният ход по разкриването на една лъжа в локалния ни разказ за изкуството протича идентично – от хвалебствените слова, през изобличаването, та чак до опитите за неловка самозащита на провинилия се и последваща тишина. Но нека започнем от самото начало, отговаряйки накратко на въпроса, коя е Ружа Ракилова?

Най-общо – художничка, чийто житейски и творчески път наскоро привлече изследователското внимание на архивистката Рамона Димова, с усилията на която бяха възстановени множество факти за нея[4].

Ружа Христова Ракилова е родена на 23 ноември 1886 г. в град Оряхово, Враца[5]. Според досието ѝ в НХА тя получава образованието си в оряховското трикласно девическо училище, което завършва с добър успех на 29 юни 1900 г., а 9 години по-късно, на 15 септември, тя постъпва с още 70 мъже и жени в Художествено-индустриалното училище (ХИУ). Името ѝ е вписано под № 30 в матрикуларната книга от 1909–1910 г. Сред нейните преподаватели са Стефан Иванов, Жеко Спиридонов, Андрей Николов, Харалампи К. Тачев, Антон Митов, Христо Берберов, Димитър П. Даскалов, Борис Михайлов и др. Веднага след приключване на първата степен на обучението Р. Ракилова продължава в специалния курс през учебната 1913–1914 г. с профил „Живопис“, като на 15 юни 1915 г. получава едновременно Свидетелство № 425 за завършен Общ курс на обучение и Свидетелство № 80 за завършен Специален курс по „Живопис“ с добър успех, разписан от Иван Мърквичка. Първата си самостоятелна изложба осъществява през 1921 г., като по думите на Р. Ракилова това е една пъстра галерия от пейзажи, битови композиции и няколко портрети[6]. През следващите години до 1937 г. тя ще уреди още две изложби. Своята четвърта изложба тя подрежда в галерията на ул. Аксаков в София, като официалното откриване е на 5 октомври 1937 г.[7] Ето как свързаният със страната ни италиански писател и критик Жорж Нурижан коментира събитието:

ИЗЛОЖБАТА НА Г-ЦА РУЖА РАКИЛОВА

Млад е българският народ, безспорно, нов в своето развитие, той е проявил до сега толкова творчески сили, щото с право можем да го поставим в редиците на културните народи. Непреодолимият устрем на неговия дух, всеотдайното влечение към все по-висши прояви на мисълта и изкуството са главните двигатели на този шеметен порив.
От друга страна, българката не е останала назад от своя другар. Тя не само му сътрудничи в живота, но в полето на творчеството тя го достига със своите изключителни дарования.
Повод на горните съждения ми дава новооткритата изложба на г-ца Ружа Ракилова, която безшумно, неуморно, с дълбока вяра в себе си, работи по начин, заслужаващ напълно нашето възхищение и похвала. Тя си е определила своя път и неуклонно го следва. Напътствана от големия български художник Никола Михайлов, г-ца Ракилова отбелязва действително един значителен успех с последната си изложба.
Едно, което поразява в нейните портрети, това е голямата прилика и вътрешният израз: две неща, които еднакво са мъчни в портрета. В техническо отношение, тя ще има да се справя още, за да преодолее известни грапавини, но това тя лесно ще достигне със своя правилен усет и чувство на прозрение. Безспорно, г-ца Ракилова е художница с вдъхновение и талант. Онзи, който посети изложбата ѝ, ще се убеди в това.
Жорж Нурижан, сп. „Беседа“, октомври 1937 г.

На пръв поглед – нищо смущаващо. Просто кратък отзив, опит за оценка на изложбата. Съвсем естествено, събитието е отразено и в родното място на художничката, като на 23 октомври в регионалния вестник „Дунавска трибуна“ е отпечатано интервю с нея на писателя от чешки произход Александър Йосифов-Бохачек. В него тя споделя: Завърших художествената академия в София и водена от съзнанието, че на твореца е нужно преди всичко свобода, за да разгърне творческата си възможност, аз отказах учителската кариера и живея и работя като свободна художничка[8]. А по отношение на самата изложба изтъква, че тя е изключително портретна, но това не е едно ограничение, а едно всеотдаване на тоя жанр от живописта, в който чувствам, че съм намерила себе си, като в допълнение уточнява, че това е нейната четвърта самостоятелна изложба, която е открита за строгата критика на нашето културно огнище – София[9]. А. Бохачек определя Р. Ракилова като „голяма художничка и майсторка на четката“[10], а по отношение на произведенията той не прикрива възторга си – показаните портрети според него „чертаят нимба на безсмъртието върху творческото чело на Р. Ракилова“[11]. В тази портретна галерия, по думите на писателя, освен редица дамски образи откриваме увековечен в картина и самия Жорж Нурижан, който ще напише и цитирания по-горе ласкав отзив за изложбата[12].

Уви, само четири дни след отпечатването на интервюто с Р. Ракилова и след дадените високи оценки за творческите ѝ постижения, подредени в изложбата на ул. „Аксаков“, на челната страница на вестник „Час“ от 27 октомври виждаме гръмкото заглавие „Една нечувана кражба“. В краткия анонс към него четем: 220 художници в Х обща художествена изложба не струват колкото една хитра „художница“. Един нечуван скандал в българския културен живот. Две картини, които си приличат като две капки вода[13]. [виж обр. 1] Под този текст са репродуцирани две почти идентични картини. Под тази вляво е указано, че това е репродукция на оригинал, работа на един безименен американски художник, възпроизведена в едно американско художествено списание[14], а под дясната – репродукция на „оригиналния“ Портрет на майка ми и моя брат, изложен безсрамно в изложбения салон в центъра на столицата[15]. Под това кратко информационно каре е посочено, че на трета страница, в текста на художника Ари Калъчев, може да бъдат намерени подробни данни за измамата. Там, непосредствено преди статията на А. Калъчев, е поместен още един коментар от името на редакцията на вестника: За да бъде разбрана долната статия на нашия сътрудник Ари Калъчев, трябва да се имат предвид картините, репродуцирани от нас на 1-ва страница в днешния брой. „Оригиналната“ картина на художницата г-ца Ружа Ракилова беше изложена в галерията на ул. „Аксаков“ през всичкото време до закриването на ІІ-та самостоятелна изложба на г-ца Ракилова. (Как звучи тук думата „самостоятелна“.) Трябва да добавим, че художницата е прекопирала дори боите на оригиналната картина, а репродукцията на „своята“ картина самата тя е дала на г. Калъчев, за да бъде репродуцирана във в. „Час“. Да се върши такава евтина търговия с изкуство в един момент, когато 220 изложители в ХІ обща художествена изложба едва ще получат стойността на боите и платното срещу своя честен труд, е безчестие, което е повече от предизвикателно. Най-сетне един художник може да бъде и не достатъчно даровит, но безчестен не бива да бъде в никакъв случай[16].

С оглед на пълнота, тук привеждам и пълното съдържание на изложението на Ари Калъчев и обвиненията, които той отправя към работата на Ружа Ракилова по картината „Портрет на майка ми и моя брат“ – изобличаването на един художник от друг за извършено плагиатство, което може да бъде мислено като специфичен, частен случай на фалшификация, при който един автор заимства от друг съществена част от негово произведение, но не като концептуален жест, целящ коментар върху чуждото произведение, а напротив – като жест на кражба, при която един автор представя за свое нещо чуждо, нещо изпреди направено, внасяйки в него незначителни промени.

КРАЖБА В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ИЗЛОЖБА НА РУЖА РАКИЛОВА

В галерия „Аксаков“ г-ца Ружа Ракилова беше устроила своята втора самостоятелна изложба. С тази си изложба тя извежда на показ своите „дарби“, познати ни от първата ѝ изложба.
Тук, обаче, тя се налага на зрителя най-вече с големите размери на портретите си, с хубавите рамки и винаги изисканите и грижливо подбрани пози на моделите си, които са повечето жени. Особено много държи Ракилова на позите и затова не му мисли много откъде ще се възползва за тях. Важно е образът в оригиналната поза да се замени с тоя на клиента, който иска да бъде портретуван. Останалото е лесно. Пък най-после клиента няма да се рови в разни каталози на пролетните парижки изложби или пък американски списания! Това е изключително право на художницата…
А пък ако най-после, клиентът си намери някои списания или каталог от изложба, ще се зарадва че нейният или неговият портрет е „почти същия“ като този нарисуван от именит европейски художник. Но може да се случи и обратното… Дребна работа!
Така предполагаме е разсъждавала г-ца Ракилова, когато е сглобявала хитро измислената уловка.
Едно време също така разсъждаваха и фотографите, които правеха портрети „ала-Рембранд“ или подражаваха на модните журнали, но сега, за голяма обща радост, дори и те избягват подражанието, даже отидоха по-далече, като почнаха и те да изявяват авторско право за добра, оригинална снимка. Къде остава, тогава, единственото удоволствие на художника-творец, ако негово произведение не е изцяло въплъщение на неговото вътрешно аз?
Истинският художник изгаря в творчески екстаз, щом заживее творческият процес у него, когато от неговата изпепелена душа се ражда образът и новото негово аз. И тук е сходството на майката като създателка на нов живот с истински творец-художник.
Иначе, ако вземем логиката на изложителката на дамски потрети, г-ца Ракилова, ще трябва да се спре всякакъв творчески подем и напредък. Мислим, че много малко честност е необходима, за да погледнем около себе си и възприемем неумолимата логика на живота, който под привидното еднообразие непрекъснато твори нови и разнообразни форми.
Следили сме с трепет всяка творческа проява на нашето изобразително изкуство и с възторг сме изтъквали пред българското общество неговите високи качества. Но наш дълг е също така да не си затваряме очите пред амбулантното в нашето изкуство, а да посочваме винаги и навреме кое носи марката Б. П. и кое не. Иначе рискуваме да носим солидарно срама, ако трябва да щадим някой недобросъвестен търговец в изобразителното изкуство, който иска с чужда пита майчин помен да направи пред добродушното и крайно търпеливо гражданство.
Ари Калъчев, в-к „Час“, 27 октомври 1937 г.

Казано по-друг начин, отстранявайки всяко чувство за сарказъм, каквото А. Калъчев употребява ловко в своя „обвинителен акт“ – в картината си „Портрет на майка ми и моя брат“ художничката Ружа Ракилова използва творба на някой си американски автор, от която не просто заимства композицията, а дори и колорита, придържайки се максимално точно, макар и в някои детайли – неумело, до първообраза, като единствената ѝ творческа намеса е в подмяната на лицата на портретуваните с тези на майка ѝ и брат ѝ. Това „разкритие“ на А. Калъчев действително е смущаващо, още повече когато става дума за художничка, която критиката определя като талантлива „майсторка на четката“, работеща „безшумно, неуморно, с дълбока вяра в себе си“, при това по-начин, който заслужава „напълно нашето възхищение и похвала“. Дискредитираните оценки на критиката, а и на самооценката на самата художничка, която тя заявява в интервюто си пред Александър Йосифов-Бохачек, съвсем естествено би трябвало да доведат до възникване на напрежения на художествената сцена и до появата на допълнителни коментари по случая. Такива обаче към настоящия етап не успявам да открия, но затова пък се натъквам на монолог, своеобразен самозащитен акт на Р. Ракилова, който е отпечатан като „право на отговор“ на авторката, при това, както подобава – отново на страниците на вестника, който по-рано е публикувал статията на А. Калъчев. Редакцията на вестника не пропуска да направи коментар към текста на художничката, като изтъква, че това е „един самообвинителен отговор“, с който Ружа Ракилова се опитва да се оправдае и който е „публикуван без никакви поправки – като куриозен документ“[17]. Ето и самия отговор на уличената в плагиатство авторка:

ЕДНА НЕЧУВАНА ЗЛОБА ДО СЕГА

Отговор на Ари Калъчев от художницата Ружа Ракилова

Всякога и във всички времена в изкуството, литературата и музиката когато човек учи, той копира и заимства някои работи които му харесват. Това не е единствен или втори случай, а десетки и стотици можем да кажем. Ето, хубавата опера Палячи, която не стихнаха да я дават и от която толкова много се възхищаваме, раздробена цялата се състои от мелодии, заимствани от Моцарт, Лист и Бетовен. Това си го е признал без да иска композиторът Леонкавало. Няма защо да се ровя из миналото на чуждите композитори и художници, които са копирали цели стени за своите композиции от техните предшественици и учители. Достатъчно е да припомним на г-н Калъчев, че двама наши професори от академията в миналото са представили една и съща композиция като своя творба на една изложба. Също преди 5-6 години чух името на един немски художник Сарина, който е бил копиран от един наш портретист. Група художници стояха пред работата му и викаха копия на Сарина. В пози и колорит. И ред други са художниците пейзажисти, които се копират един друг. В злобата си г-н Калъчев сте погледнали много късогледо. Изтъквате пред обществото, че позата е важното в портрета, а другото е лесно (затова сте толкова напреднали в портрета). За мен не е така. Аз съм портретистка и за мен най-важното в един портрет е приликата. И ако аз се наложих в изложбата си, то не беше с платна и рамки, а с поразителната прилика на хората, които съм портретирала. Хората искат да си приличат. Когато аз притежавам 70% от това качество мъчнотиите са преодолени; 30% е останалото – лесното, което си идва само по себе си. Професорът ми по живопис Ив. Мърквичка ни учеше, че в цялото платно от 2 метра само една плесница е важното – лицето. Ако то не си прилича всичко пропада. Всички мои модели са позирали по на 2-3-ма художници, които са изпортили приликата им, открито си заявяват, че не са те. В портрета г-н Калъчев, аз се стремя да постигна прилика и излаз, затова започнах да работя и скулптура да ми помага на живописта. Така че вашите громки и жестоки обиди ни най-малко нито ме смутиха и засегнаха. Това ваше държане с нищо не може да се окачестви. И не сте Вие, който ще дадете преценка на моята работа. Изложбата ми бе посетена от хора, запознати с изкуството; от хора, които имат критически способности към изкуството, имаше и такива, които бяха злобно настроени и към изкуството ми и към изложените обекти. От преценката на първите не се възхищавах; от преценката на обективната критика своевременно си взех нужните бележки. А относително третата категория преценители, съжалявам, че те преднамерено си дадоха техните заключения. От тях аз ни най-малко не се отчайвам, а напротив – започвам отново работа с един изострен апетит.

И така г-н Калъчев, ще ви кажа до виждане след една година в галерия Аксаков. Тогава ще ви дам пълния си отговор и тогава ще си поприказваме що е самостойна изложба.
Ружа Ракилова, в-к „Час“, 17 ноември 1937 г.

Този опит за самозащита на авторката разкрива както изключителното ѝ самочувствие, така и недалновидната ѝ агресия, с която въвлича в проблема и други български автори, които обаче няма куража да назове поименно. От обвиняема Р. Ракилова иска да се превърне в обвинител. И нещо по-важно – тя демонстрира невъзможността си да приеме разкритото еднозначно от А. Калъчев плагиатство, което прави опит да оправдае с констатацията, че подобни практики в българския художествен живот съвсем не са нови. Не по-малко впечатляващ е и употребеният от авторката език – език самоуверен и арогантен, език на жертва.

Но защо припомням тази, на пръв поглед, незначителна, а в някакъв смисъл – дори и леко комична история от 1937 г.?

Сигурен съм, че за немалко читатели въпросът звучи риторично, но въпреки това ще си позволя да му дам отговор. Случаят „Ружа Ракилова“ от тази вече така далечна година се разгръща в същата последователност, както историята за откритата в края на май злополучна изложба „Модернизъм и авангард. Българската перспектива“, в която бяха разкрити редица плагиатски фалшификати, при това не един и два, а в разкриването им се включиха не толкова експерти, колкото любители на изкуството. Съвсем като с изложбата на Р. Ракилова, в началото имаше гръмки фрази за запълване на бели петна в българската история на изкуство; имаше много обещания и констатации за невиждани модернистични и авангардни произведения на български художници; имаше силен аплауз, интервюта с авторите на проекта, които обясниха качествата на реализираното от тях проучване. Да, и съвсем като с изложбата на Р. Ракилова, изведнъж, неочаквано за мнозина, се появиха коментари, че показаните творби в изложбата в галерия „Структура“ са не само с доста ниско качество, а и че значителна част от тях не са съвсем оригинални. Всъщност – те са оригинални творби, но не на художниците, на които бяха приписани, а на един или множество фалшификатори. Тогава, съвсем като с изложбата на Р. Ракилова, засегнатата страна започна да привежда в медийното пространство своите „защитни аргументи“. Досущ като тези на Ружа Ракилова – повече усмихващи, отколкото смекчаващи вината. Провинилите се оказаха жертва. Жертва на измама, на злонамерени люде, невъзпитани „преценители“. Нещо повече – провинилите се, съвсем като Р. Ракилова, заеха позицията на обвинители, но в дързостта си те надминаха поведението на художничката от 1937 г., защото не просто станаха обвинители, но направиха всичко възможно да си изявят като рицари, поставящи началото на титаничната битка с „фалшификатите в българското изкуство“. И след тази, бих я назовал дори извратена, игра на подмяна на ролите, съвсем като при случая „Ружа Ракилова“, последва просто тишина. Всичко върви постарому. Главните страни, имащи пряко отношения по казуса, мълчат. А замесените, съвсем като Ружа Ракилова, ни казаха просто „Довиждане!“ и започнаха отново да „работят с един изострен апетит“. Да, казаха ни довиждане до следващия път, когато, навярно, ще ни дадат „пълния си отговор“ защо се случи всичко това и ще ни „поприказват що е то“ фалшификат. А следващия път може просто да си помълчим. За удобство на всички ни и в ущърб единствено на изкуството.

Е, но какво тук значи някакво изкуство?

[1] Cowling, Elizabeth. Picasso. Style and Meaning. New York, 2002, 571–589.
[2] Соколова, Доротея. Националната галерия (1892–1948). Етапи и система на формиране на институцията. – Проблеми на изкуството, 1994, № 1, 39–50.
[3] Карталов, Пламен. „Янините девет братя“ – опера от Любомир Пипков, режисьорски проекции. София, 2018.
[4] Димова, Рамона. Една от забравените. За живота и творчеството на Ружа Ракилова. – В: Изкуствоведски четения. Пресичане на границите в изкуствата: Отвъд модерното и постмодерното. София, ИИИ, БАН, 2018, 270–280.
[5] Матрикуларна книга на ДРУ/ХИУ 1909–1910 г.
[6] Йосифов-Бохачек, Александър. При нашите видни оряховчани. Ружа Ракилова. – Дунавска трибуна, 23 октомври 1937, № 334, 1.
[7] Пак там.
[8] Пак там.
[9] Пак там.
[10] Пак там.
[11] Пак там, 2.
[12] Пак там.
[13] Аноним. Една нечувана кражба. – Час, 27 октомври 1937, 1.
[14] Пак там.
[15] Пак там.
[16] Аноним. Кражба в художествената изложба на Ружа Ракилова. – Час, 27 октомври 1937, 3. В редакционните коментари са допуснати редица неточности, като сред тях е поредността на изложбите на Ружа Ракилова – втора, а тя всъщност е четвърта, както и поредността на Общата художествена изложба. През есента на 1937 г. се открива ХІ ОХИ, а не както е указано на 1 страница – Х-та.
[17] Аноним. Един самообвинителен отговор. – Час, 17 ноември 1937, 2.

Докторант в катедра Нова и съвременна история при СУ „Св. Климент Охридски“. До 2019 г. е уредник в Софийска градска художествена галерия, където реализира редица изследователски проекти, фокусирани около историята на българските пластични изкуства от Освобождението до 1944 г. Сред тях са „Реставрация на паметта: Не/познатите художници от една картина“ (2014), „Свободният избор. Първите жени художнички“ (2015), „Голото мъжко тяло 1856 – 1944“ (2017), „Елиезер Алшех и „естетиката на безобразието“ (2018). Автор е на десетки публикации в списания L'Europeo, Abitare, A-specto, InGlobo и др.
Предишна статияПрофилактика
Следваща статияСофия и паметникът на унижението