0
2399

Как се разговаря с жертва на имотната мафия

Не зная как. Но трябва да опитам. Да съм Божие творение, мярка на всички неща или зоон политикон, или само ненужна жалка мърша – трябва да опитам. Разговорът е потребен в крайна сметка не на жертвата, а на мене самия. За да докажа, че съм, какъвто съм – личност, гражданин, човек.

Не питам за подробностите, нито опреснявам знанията си за дотук осъществената измама – приятел, българин, през 2019 г. е изхвърлен от собствения си дом. Естествено, по безумен и гнусен път. Но как аз да осъществя нормален контакт с жертвата?

Християнин съм. Трябва да му се помогне на човека. И понеже не вярвам на спасители, знам само Спасителя. Да започна някак с блажени бедните духом или дойдете всички отрудени и обременени… Боже, само загатване на името Ти тук вече е кощунство. Каква ти благовестническа реторика при банална пошлост.

Не се отказвам от Правдата обаче, та може би да помълча. Ще оставя жертвата да си излее душата. Ще проплаче в един момент, всеки проплаква, пък ще се отпуши и ще прокара болката, а нататък лесно. Да, но пред мене стои изправен човек, не хомо еректус, а гражданин с достойнство. Търпи ударите без да пада. Не плаче, не хули, не обвинява. Значи, дотук с евангелската утеха. Сменяме подхода.

Да питам за някаква все пак надежда, светлинка в тунела? За последната сламка в правораздавателния процес? Ама защо да питам. Срещу имотната мафия каква надежда в България? Сам съзирам глупостта си и категорично продължавам да мълча, че да не се издам. Пред мене е гражданин с достойнство, и аз трябва да се държа на положение.

Тогава мълчаливо да предложа ракия? Жестът на жестовете и гласът на безсловесието? Не, твърде е пораженческо. До самоубийственост не сме стигнали. И не съм декадент – мина времето на отливане на гнева в изкуство, че и във Фейсбук. Особено когато си изхвърлен от дома си.

Малко хитрост ми е останала, нека я използвам мъдро. Ще оставя жертвата първа да заговори. За каквото и да било, само да навлезем в диалог. Но жертвата е също хитра. Как тя е изсмукала зашеметеността и гнева си, това не знам, но говори за всичко и нищо – равно, безстрастно, акуратно, сякаш мафията не съществува. Говорим, ама разбирам, че изобщо не говорим. Защо ли избрах тази стратегия? София е столичният град, небето е синьо, Достоевски е велик.

Обаче ме тревожи нещо друго. За този човек – жертва, гражданин, личност все пак… за този бездомник всички, даже аз, верният приятел, сме сенки. Без изключения и с еднаква безплътност. Адвокат с регистрация, съдия и нотариус, пощальон, пълномощник, расоносец, съсед, доброжелател – какво ли не е минало през очите на тоя човек, преди да се обезплъти. Домът ти не е твой, в държавата липсва държавност, в телефона ти отеква само дишане, книгите в мнимия ти дом са разхвърляни, пощенските пратки до теб никога не са пристигали. Как да не съм сянка за този приятел?

И как изобщо да кажа и да мисля: домът ти или бившият ти дом? Адвокатът или мнимият адвокат? Заплахите срещу тебе или преживяното, което преживяваш като заплаха? И, честно казано, дали жертвата поне мъничко не се представя за жертва? Знаем как стават тия работи.

Ясно е: щом не може да има разговор, единственият изход е да се отдръпна. Така и така съм сянка, защо да затормозявам изпразнения кръгозор на гражданина? Той, гражданинът, е вече безвъзвратно обезверен. Притрябвал съм му.

Но понеже ми става жал за мене си, колко му е да нарека всичко с истинските имена? Да назова поименно престъпниците, да обявя системата за несъществуваща и да зачеркна всичко с ругателно красноречие? Поне да се оразлича от сенките.

Не, няма да го направя. Не защото ме е страх. Не защото храня респект към държавата, държавата в държавата и техните служители, а защото ако сторя логичното, ще низходя до тяхното ниво. Без процес и присъда няма да произнасям присъди, нито ще се хвана за ножа. Приятелят жертва има своето достойнство, но и аз не давам своето си. Не ми е обещано да победя беззаконието, но избирам да свидетелствам срещу него.

Антоанета Попова, преподавател на няколко поколения полонисти в Софийския университет, изящен преводач на поезия, е бездомна. От съдебните решения излиза, че тя дори е измамила други граждани. Какво пък – тя не е единственият представител на българската интелигенция, освидетелстван като мошеник. И ужилването ѝ не е най-страшното. И страданието ѝ не е зрелищно. С нея или с мафиотите, или с всички нас вкупом – важното е България да пребъде.

А как се разговаря с жертва на имотната мафия? Не знам и може би затова написах този текст.

Камен Рикев е роден през 1976 г. в Русе. Завършил е славянска филология (профил полонистика) в Софийския университет. През 2010 г. защитава докторска дисертация върху старополската поезия. От 2011 г. е лектор по български език, литература и култура в университета „Мария Кюри-Склодовска“ в Люблин (Полша).