0
2133

Как се разказва комунизмът

Как да се преодолеят трудностите, свързани с преподаването на историята на България между 1944-1989 г.? Как да се създаде онази атмосфера, в която различните, често крайни, мнения на учениците да намерят своето място и да очертаят пъзела на времето?

През март 2016 г. Фондация „Софийска платформа“ обяви началото на проекта „Уроци от миналото: какво се случи преди ’89-та?“, включващ разнообразни дейности, чиято цел е инициирането на диалог с ученици, студенти, учители, а също с широката публика за българската история през периода 1944-1989 г. В рамките на проекта бяха проведени отворени уроци за ученици от горния образователен курс в цялата страна, посветени на комунистическото управление на страната; семинари за учители, фокусирани върху добрите практики при преподаването на този исторически период; университетски лекции, запознаващи български студенти по журналистика с творчеството на Георги Марков и с наградата на радио BBC, носеща неговото име; бяха организирани и изложби с портретите на бивши лагеристи от Белене, рисувани от Петър Байчев.

Проектните дейности включват също безплатни и леснодостъпни онлайн материали, включително онлайн курс за ученици по българска история за периода 1944-1989 г. и две помагала – за ученици и за учители.

Целта на проекта е създаването на цялостен подход към изучаването на историята от периода преди 1989 г., който обхваща, но и отива отвъд учебното съдържание и включва както исторически източници, така и литература, изкуство, музика, филми и лични истории на очевидци. Идеята е чрез максималното използване на познанията на български и чуждестранни експерти и чрез прилагането на добри практики от други европейски държави да бъде създаден достъпен, практически насочен и интерактивен начин за осмисляне на близкото минало, който да допълва, а не да замества, учебния материал по история. Целта е също да се изгради връзка между гражданското общество и държавните образователни институции, която да позволи на училищата да се възползват от натрупаните познания в гражданския сектор.

Инициаторите на проекта споделят, че серията от семинари в цялата страна е показала ясно, че учителите по история срещат редица трудности в процеса на преподаване на този период, вариращи от липсата на време да бъде преподаден материалът до сблъсъка на субективните мнения на самите учители и на учениците за периода на комунизма. Повечето учители, които днес преподават в българските училища, имат лични спомени от този период. Голяма част от учениците, по разкази на учители, имат утвърдено мнение за периода, което идва от семейството и което, пак по техни свидетелства, е или крайно положително, или крайно отрицателно.

Как учителите, които (естествено) имат лично отношение, да преодолеят трудностите, когато преподават историята на България между 1944-1989 г.? Как да създадат онази атмосфера, в която различните, често крайни, мнения на учениците, могат да намерят своето място и да очертаят пъзела на времето? И защо е толкова съществено този период да бъде преподаван така, че да заинтригува младите хора и да ги провокира да мислят критично и да задават въпроси? (Вж. Инструменти за преподаване на история на близкото минало, автор Мариана Асенова)

Предлагаме ви личните впечатления, свързани с работата по този проект, на историка Момчил Методиев и на Луиза Славкова от „Софийска платформа“.

Георги Саръиванов по време на един от уроците
Георги Саръиванов по време на един от уроците

Луиза Славкова: Целта ни е да предизвикаме диалог

След многобройни разговори с учители, ученици и експерти, които се занимават с изследване на близкото минало, открихме няколко основни причини за игнорирането на този период в българското училище. Хронологичната подредба на учебното съдържание поставя комунизма в края на учебника по история, при това в период, когато учениците се подготвят за предварителни студентски изпити. От друга стана, изпитите за влизане в университет не включват във въпросниците си времето след Втората световна война и по този начин не стимулират нито учениците, нито учителите да се съсредоточат върху този период. Липсата на подходящо написани и достъпни учебни материали е друг фактор, който пречи на учителите да преподават периода. Предизвикателството става още по-голямо, като се вземе предвид фактът, че повечето родители са преки свидетели на тази епоха. Така голяма част от учениците формират впечатленията си на базата на мнението на родителите и роднините си, а не на обективни исторически източници. По този начин се създават условия за конфликтни ситуации между ученици и учители и дори между родители и учители. „Софийска платформа“ се стреми да подкрепи учителите, като им предостави необходимите инструменти за справяне с тези предизвикателства под формата на обучения и учебни материали.

Работим активно с ученици и учители, като целта ни е да предизвикаме диалог за това каква е била България преди и каква е сега, да открием връзките и зависимостите между близкото минало и настоящето. За последните три години проведохме над 60 открити урока в училища в цялата страна по темата за близкото минало, говорихме със студенти в пет университета за творчеството и личността на Георги Марков, проведохме обучения с над 200 учители по история като разгледахме иновативни методи на преподаване, с които да събудят любопитството на учениците за периода преди 1989 г., и организирахме изложби с портрети на бивши лагеристи от Белене, рисувани от Петър Байчев. Разчитаме на помощта на ученици, студенти, историци, социолози, политолози, икономисти, учители, методисти и дори документалисти.

Целта ни не е да заместим, а да обогатим програмата за преподаване в училище, като предоставим допълнителни материали, близки по стил и съдържание до младите хора. Сред авторите и лекторите, с които работим или сме работили в миналото, са проф. Александър Кьосев, икономистът Георги Ганев, проф. Евелина Келбечева, учителят по история Емил Джасим, социологът Любомир Пожарлиев, доц. Михаил Груев, проф. Петя Кабакчиева, проф. Румяна Коларова, младият историк Тиберий Баръмов.    

Момчил Методиев бе не само един от най-интересните лектори в нашия проект, но и автор на текстове, посветени на най-популярните митове за времето на комунизма и света по време на Студената война. Можете да прочетете тези и други анализи в най-новата ни публикация за учители и ученици: „Какво се случи преди ’89-та? Исторически сборник за комунизма в България”.

Момчил Методиев: За абсурдите в преподаването на комунизма

Наистина ли огромна част от българските ученици не знаят почти нищо за комунизма, а 40% не могат да посочат дали символ на неговия край е падането на Берлинската или Китайската стена? Къде е причината? С такива въпроси в главата приех предложението на „Софийска платформа“ заедно с други изследователи да изнесем поредица от уроци за комунизма в различни училища на България. Събрахме се разнородна група – политици и бивши дисиденти, изследователи и жертви на комунистическите репресии. Един от тях, осъжданият на смърт, но успял да премине „незаконно“ границата и да избяга в Германия Георги Саръиванов, който по тази причина умееше да цени живота, почина два дни преди да изнесе поредния си урок в Мездра. Не мога да изброя имената на всички участници, нито темите, по които те са говорили, тъй като със сигурност ще пропусна някои. Но предполагам, че всички си задавахме въпроса дали усилията ни да изучаваме и говорим за комунизма са толкова напразни, колкото ни убеждават социолозите.

Посетих училища във Видин, Враца, Ловеч, Асеновград, Брезово и Сливен. Пред ученици от горните курсове – 10-и и 11-и клас, изнасях уроци за Българската стена и незаконните бягствата през границата, за Студената война, а накрая – за митовете за комунизма.

Първото ми впечатление беше на приятна изненада – всички училища бяха ремонтирани, а едно от тях и досега оприличавам на космически кораб в сравнение с доста захабеното, да не кажа порутено, но водещо се за елитно столично училище, където учих през втората половина на 80-те години. В едно от училищата освен звънец за края на часа, уредбата пускаше песни, между които и Another break in the wall на Pink Floyd – стори ми се смешно, но и приятно, каква е съдбата на една от най-забранените песни през комунизма.

Някои от учителите приеха уроците ми като формалност, за други те бяха периферна дейност, тъй като основната им грижа беше желанието да задържат учениците в училище. За част от тези ученици, определяни като застрашени от отпадане, образованието не беше най-голямата ценност. Възхитих се на усърдието, с което някои от тези учители и директори се борят с този проблем.

Трябваше ми известно време, за да осъзная, че интересът към уроците ми зависи от подбраната тема. Най-слаб беше интересът към Студената война. Както и да се опитвах да говоря за Берлинската стена, за Виетнамската война, за нашествията на Съветския съюз в Унгария през 1956 г., в Чехословакия през 1968 г., в Афганистан през 1980 г., темата оставаше далечна. Дори желанието на Тодор Живков да превърне България в 16-а република на Съветския съюз, подкрепено със съответните документи, не предизвика особен интерес. Както ми каза един от учителите след това, вероятно единственото, което учениците запомниха от този урок, беше снимката от прекалено интимната целувка на Тодор Живков и Леонид Брежнев – спомних си, че същата снимка с Ерих Хонекер се беше превърнал в най-големият дразнител за източногерманците при падането на Берлинската стена.

Доста по-активни бяха учениците по темата за бягствата през границата, а сякаш най-голям беше интересът към митовете за комунизма. След известно време си дадох сметка за причината – за тях Студената война е абстракция, нещо, което трябва да се наизусти, но с което нито те, нито техните родители могат да се идентифицират. Колко от българите бяха виждали на живо Берлинската стена, за да я приемат за символ? За сметка на това темата за бягствата през границата беше реален и сетивен проблем. Разказах истории за техни връстници – българи и чужденци, някои от които бяха намерили смъртта си на българската граница. За авантюристични, но понякога успешни бягства. Най-зрелищното, със селскостопански самолет, се беше случило в съседното на Видин село Жеглѝца (сбърках ударението и учениците с право ме поправиха). Конкретните истории за тях бяха нови, но те чудесно знаеха, че за разлика от своите родители имат право да пътуват свободно, да учат и дори да живеят в чужбина.

Най–голямо предизвикателство беше преподаването на митовете за комунизма – за „безплатното“ образование и здравеопазване, за „липсата на престъпност“ и за „стабилния икономически възход на България“. Това се случи в Сливен, където се запознах с г-жа Таня Еленска от гимназия „Добри Чинтулов“, посветена не само на историята на комунизма, но и на желанието да превърне своите ученици в граждани с позиция.

Преди урока по нейна молба учениците трябваше да направят кратки интервюта с техни родители или баби и дядовци за живота им по това време. Мненията бяха различни, но далеч по-важното беше, че само от един клас получих повече от 20 такива интервюта – откровено казано бях много изненадан. Учениците можеха да имат различни мнения или дори предубеждения, но интересът беше налице.

От тях научих един важен урок. Най-трудно е да бъдат обяснени и преподавани абсурдите на комунизма – че човек трябва да плати за нова кола, а след това да чака три или четири години, за да си я получи. Опитах се до обясня проблема с дефицита, единствения вид стока и празните магазини. След като разказах как функционира комунистическата икономика, попитах учениците какво ще направят, ако са продавачи в магазин и получат 100 щафети луканка, а пред магазина чакат 150 души. Всички предложения бяха крайно почтени – ще се обадя да докарат още, предложи един от учениците; при следващо зареждане ще дам предимство на тези, които не са получили, гласеше друга идея. Но на никой не му хрумна онова, което правят реалните продавачи в „реалния социализъм“ – да скрият 20 щафети, които след това да продадат на желаещите без опашка и на по-висока цена. И от своя страна да получат от тях карта за почивка например или телевизор, без да чакат на опашка. Идеята за опашката, за празните магазини, за масовата всекидневна корупция беше много по-трудна за възприемане от голите статистически факти.  

Урокът за мен беше, че най-трудно се преподават абсурдите на комунизма и това е причината малко от учениците да могат да си го представят. Каква е причината да спираш собствения си народ да пътува в чужбина? А да налагаш жителство и да закрепостяваш хората в един град? А да им забраняваш да имат повече от един апартамент и така да ги караш да се развеждат фиктивно?

Списъкът с абсурдите може да бъде продължен. Това са реални житейски ситуации, от които са страдали всички. Едва ли можем да очакваме осмисляне на комунизма, ако не можем да обясним тези абсурди. Едва тогава ще можем да дадем плътност на тоталитарната система, да обясним липсата на свобода, тогава и учениците ще могат да се идентифицират с жертвите на комунизма, да почитат и уважават съпротивата на „бившите хора“, на горяните или на дисидентите, защото едва тогава ще разберат срещу какво те са се борили.

Действително, може би мнозинството от учениците знаят малко за Берлинската стена, но това далеч не означава, че не знаят нищо, а още по-малко, че нямат интерес. Къде тогава се къса нишката?

Комунизмът може да бъде преподаван само чрез ярки житейски примери, което не винаги е силната страна на историците – ние понякога затъваме в документи и суха фактология. Точно затова има смисъл в часовете по литература да се преподава Георги Марков и неговите „Задочни репортажи“ – защото това е един от малкото литературни документи за епохата, написани от човек, живял през комунизма, но и добрал се до свободата да опише абсурдите на този живот. И то истински талантлив писател.

Другият урок е за централната роля на учителите. Вероятно немалко са учителите, които, след като не са „овластени“ от държавата да говорят по въпроса, предпочитат да избягат от родителските въпроси, като пренебрегнат темата за комунизма или я преподадат формално. Не може да се очаква и друго, когато държавата в продължение на десетилетия настоява, че материалът за комунизма е включен в учебниците (в последните часове на всяка учебна степен), а всъщност отказва да създаде единен стандарт за преподаване или поне да изгради рамка от учебни материали, въз основа на които учениците да могат да дискутират и сами да си изграждат мнение. Инициативи като тази на „Софийска платформа“ са изключително полезни и се радвам, че съм част от това малко усилие. Но истината е, че държавата не може да „аутсорсва“ това начинание на една или няколко неправителствени организации, колкото и активни да са те. Ако иска да има отговорни граждани с ясна гражданска позиция, е необходимо въпросът за преподаването на комунизма да престане да бъде замитан под килима.

Без елементарно познание за комунизма държавата и обществото не могат да очакват един млад човек да може да си обясни света, в който живее в момента. Да си изгради мнение дали България върви напред, стои на едно място или се развива. Да формулира личните перспективи пред себе си.

Без това знание днешните ученици имат пълното право да се върнат към „Тухлата в стената“ на Флойд:

Не ни е нужно обучение.
Не искаме контрол над мисълта.

И след като държавата гледа формално на този тип образование, не можем да очакваме, че когато завършат, учениците няма да се отнесат също толкова формално към държавата.