1
1137

Как успява протестиращият човек

Гестусът на Антигона е гестусът на тези млади хора, които искат промяна, искат морал, искат яснота.

ivan01_14
Снимка Христо Касабов

„Антигона” от Жан Ануи беше спектакълът, с който започнаха 30-ите Празници на изкуствата „Аполония” в Созопол. Иван Добчев е режисьорът на тази съвместна продукция на Фондация „Аполония” и Театър „София”. Преди и след двете премиерни представления той се срещна с журналисти, а и участва в традиционния за Празниците цикъл „Цената на успеха”.

Каква е цената на успеха?

Този въпрос – за цената – някак си не ми е стоял, като… плащане. Правиш нещо, което обичаш, което те изразява, за което имаш някаква природа. Резултатът или те удовлетворява, или те настройва да прекрачиш, да тръгнеш нататък, да направиш следващата крачка. И не съм си давал сметка каква е цената. Да, много енергия е необходима. Както казваше моят учител по театър Леон Даниел, даже го бях написал на стената в студентската си квартира, „Воля, зъбатост, непреклонност!” Според него без това не може да има театрален режисьор. И изобщо човек, който прави театър. Моят зъболекар казва: А, бе, нещо много си стискаш зъбите и имаш проблеми. Навярно и това е част от цената. Изтъркал съм си зъбите от стискане…

Вероятно в цената може да влезе и онова, което получаваш от хората, с които работиш. Какво си причинил? Дали хората, които са работили с теб, те обичат. Или се дръпват, озлобяват – имал съм такива случаи – когато резултатът от срещата е нетърпимост. Има случаи, когато резултатът е приятелство, доверие да следваш човека, който дърпа и увлича другите, който води. Обичам, когато съм дал посоката, задал съм хоризонта, към който се върви, да има някой който да поведе. При успешен спектакъл има такъв актьор, който е станал негласен лидер, и той не винаги трябва да е изпълнителят на главната роля.

Случва се, когато има и някакво припознаване, обща кръвна група, усещане за обща ценност. Прекрасно е, когато се случи. Редки са тези уцелвания – да се появи актьорът, който става негласен лидер. Когато няма такъв, е голяма мъка. Работи се, всичко е ясно, но не се спояват нещата, не се получава този поток, който е много важен за добрия спектакъл, който те увлича, засмуква те. Той се образува обикновено от енергията на актьор, който е приел тази функция. Така се е случило, съдбата го е определила да бъде такъв.

Според мен в спектакъла „Антигона” то се случва с Хора, с актрисата Дария Симеонова, която стана моторът на спектакъла.

Понякога предварително търся този актьор, може и да го доведа отвън. Когато ти се е случвало, с натрупване на опита, започваш да търсиш, за да уцелиш такъв човек. Това е много важно за работата.

Дария Симеонова (Хор) и Каталина Старейшинска (Антигона), фотограф Симон Варсано

За „Антигона”

За Дария Симеонова нямаше кастинг, минах през доста варианти. В началото си мислех, че този хор ще бъде от няколко души и ще създадем партитура на говоренето. Правил съм го преди. В „Лазар и Иисус” имаше такъв хор, група, която водеше действието. Но ми се стори, че ще се повторя, ща или не ща, ще правя нещо, което вече съм правил. Тогава тръгнах да търся този хор да бъде жена. Струва ми се, че е по-адекватно на текста, на темата – занимаваме се с Антигона, с едно момиче. Имах идея за Цветана Манева, но тя беше много заета и в един момент се притеснихме, че няма да може да се качва на котурни, да ходи с тях, което изисква друга физическа кондиция. А Дария беше участвала при нас, в „Сфумато”, в едно ателие – „Аз съм актриса” – и беше направила два страхотни опита върху текст на Стриндберг от „Жюли, Жан и Кристин”. Бях запомнил, че тя има дух и енергия, които не са шведски. Тя се справи…

Иначе, при работата с „Антигона” в анонса за кастинга употребихме умишлено жаргон, който беше доста провокативен: младо плахо момиче, кльощаво, антибейби излъчване, с хулигански характер – такава ще е нашата Антигона. Вероятно това бъзна и провокира, та се явиха към 70 момичета.

Стоеше постоянният за нас, театралите, въпрос – как да преведеш класически текст, една Софоклева тема. Какво е Антигона – случаят, прецедентът, абсурдът. Антигона, младо момиче, което за някаква кауза е готово да плати с живота си. Как да го преведеш на тези, днешните, които може би не са чели Софокъл, а Жан Ануи пък хептен не им е известен. Това беше главното и то започна от кастинга. Турнах на сцената един труп, една кукла, няколко кофи пясък и пръст и ги накарах да четат текстове от пиесата. Когато Ануи прави своята версия през 1944 г. в Париж, който е под германска окупация, текстът е бил представен на някакъв нацистки офицер, отговорен по културните въпроси, а той погледнал с досада и казал – това е античен текст, какво ни занимават, няма да ходим да го гледаме. Но Ануи е преработил античния текст на Софокъл много радикално, направил е съвременни, злободневни, за времето си авангардни, модернистични осъвременявания и промени. Например, че в Тива тогава е имало банки, че Полиник и Етеокъл са мутроподобни типове, които карат скъпи коли, играят хазарт, имат вземане даване с банките… И още куп съвременни неща, които в контекста на френския театър, по онова време вече доста булеварден, са имали задачата да доведат до манталитета на публиката античната тема от времето на Софокъл.

Каталина Старейшинска (Антигона), Ириней Константинов (Креон) и Дария Симеонова (Хор), вляво, сцена от „Антигона”, фотограф Симон Варсано

С моя бивш ученик по режисура Христо Мицков, който владее отлично френски, преподава го, направихме нов превод, който да стои на съвременното равнище на езика на театъра. Дори си позволих да върна няколко кратки фрагмента от Софокъл, защото ми се струва, че днес те са по-силните, по-провокативните, отколкото осъвременяването на Жан Ануи.

Провокацията, която получих от директора на Театър „София” Ириней Константинов и от артистичния директор на „Аполония” Маргарита Димитрова – дали бих се захванал с Ануи – ме върна към моя учител Леон Даниел, който говореше за чекмеджето на режисьора. Казваше, че в това чекмедже трябва да има текстове, които може да не са те завладели при първо запознаване. Преценил си, че не му е времето. А в моето чекмедже отдавна, от студентските години, стои „Антигона” на Софокъл като тема, като провокация. И миналото лято, когато моите студенти поискаха разрешение, да, те поискаха разрешение да протестират, казах им: Добре, аз ще стоя на улицата и ще ви гледам. По едно време ме дръпнаха и на „Раковски”, където на асфалта с телата си изписваха „Оставка”. Театралната академия се включи, имаше лек конфликт с академичното ръководство, а аз малко съм в позицията на царя на Тива Креон, като член на Академичния съвет… Но ги подкрепях, заставах до тях на улицата. Тогава си казах: Ето я темата на Антигона. И когато ми предложиха, знаех, че това днес е злободневно за нас, за нашата публика, за нашия контекст, за нашето време.

Гестусът на Антигона е гестусът на тези млади хора, които искат промяна, искат морал, искат яснота, искат някаква абсолютност.

Често давах пример дори с онези момичета, опасани с бомби, когато влизат в израелски автобус…

След това започнахме работа с моя приятел Станислав Памукчиев, чийто пепелни картини съм открил преди няколко години. Те са нещо като откровение, към което някога като художник и аз съм гледал. Тези картини за мен са едно от големите явления в българското изобразително изкуство. Стори ми се, че неговите пепелни картини създават онази архетипна среда, онзи контекст, в който много органично нашата Антигона ще ръси пепел и пръст върху непогребаното тяло на брат си Полиник. Същевременно в неговата техника има и нещо от пещерата, в което влизаш, и нещо като игривите поливания на Джаксън Полак, нещо супер модерно като усещане. Много държа на тези негови сита, които станаха нашите врати на седемвратната Тива, държа на неговата огромна тръба, този рог, който изсипва върху главите на героите, на актьорите дявол знае какво, нещо от отвъдното. Така ние създадохме образ, държим на него и мисля, че актьорите разбират текста през фактурата на изображението и тогава влизат в света, който, уверявам ви, е близо и до Софокъл, и до Ануи, и е послание към нашата публика днес.

Първоначално в техническия екип на постановката имаше съпротива срещу решението на Памукчиев, но колкото повече навлизахме в текста и осветявахме, така да се каже, средата, тези хора се влюбиха в сценографията. Преди това казваха: Какви са тия неща, те нищо общо нямат с театралната сценография.

Не мога да пропусна, че за партитурата на говоренето много полезен беше композиторът Христо Намлиев.

Успех ли е тази „Антигона”?

Никога не съм напълно доволен. От години нямам момент да си кажа – е тук наистина беше върхът, така се случи. Последната ми такава случка беше в Париж, когато играхме десет вечери поред Достоевски – първо „Альоша” и после „Иван”, моя спектакъл. Вечер след вечер правех бележки, преди следващото представление – пак. Растеше от вечер на вечер и последното, десетото представление беше зашеметяващо. За мой късмет точно тогава дойде шефът на фестивала в Авиньон. Така се случва, когато я има разликата между нашата репертоарна система и системата на френския театър – премиера, след което се играе 30 или 40 пъти едно след друго всяка вечер и актьорите са само в него. Няма го нашето тази вечер да играе Достоевски, а на следващата – Ст. Л. Костов.

На „Аполония” бяхме в стресиран период, но второто представление в Созопол беше крачки напред. Ако имахме и трето, щеше да е още по-добре. Надявам се да го достигнем до софийската премиера на 23 септември…

Сцена от „Антигона”, фотограф Симон Варсано

Спомена „Лазар и Иисус”. С всички перипетии и проблеми тази постановка успех ли беше? Имам предвид, разбира се, конфликта с пловдивския владика.

Мисля че беше добър, силен спектакъл. Знаех текста от времето, когато работех „Антихрист”. Споделих с Емилиян Станев, който беше поласкан и реагира много дружелюбно. Отивам на някаква вила като на поклонение, а той ме посрещна много хавелски – „Да, кажи моето момче, пиши… Аз просто ще го видя, аз не знам как се пише драматургия… Имаш ли цигари? Като отидеш в тоалетната, остави там една цигара, защото жена ми забранява да пуша…”

Тогава му споменах и за „Лазар и Иисус” и той се зарадва, защото му беше тема, която звучеше съвременно. И може би затова този пловдивски владика се вбеси толкова, че каза: А, бе, Емилиян Станев да си седи в библиотеките, но не бива да се играе в театъра…

Като се ровичках из нещата, които си изговорил през годините, попаднах на такава твоя фраза: Голямо подвеждане е да се прави театър на всяка цена. Ама това май се случва, доста често?

За това бяхме узрели с Грети (Маргарита Младенова – бел. ред.) през онези години. Между другото, тази година „Сфумато” става на 25. Бяхме узрели точно за това – да не правиш театър на всяка цена. Да не правиш театър, защото някой си е измислил нещо в репертоара и трябва да го направи друг някой. Театър, който обслужва публиката. Затова създадохме „Сфумато”. Бяхме формулирали няколко тезиса, които започваха с via negativa – какъв не трябва да бъде според нас театърът, такъв искаме да е „Сфумато”.

Едно от нещата беше да не се прави нещо, защото някой го е поискал, защото го иска публиката. Този е един от белезите на кризата в нашия театър в момента, не случайно ти е направило впечатление. Защото театърът изпадна във всеядност – каквото и да е, само и само да гъделичка публиката, да я забавлява.

Някои твои колеги гледат ли на телевизията като на успех?

Сигурно, макар че хората от нашия, на „Сфумато”, кръг, разбират, че влизането в телевизионната игра означава компромис с високото изкуство. Там щеш не щеш си длъжен да правиш масова култура, за да се вдига рейтингът на канала. Някои актьори, наричани актьори на „Сфумато”, като Владо Пенев например… В началото той сам се коментираше иронично, като временно занимание, трябват му пари, дъщерята учи в Испания… Но мисля, че вече не е така.

„Антигона”, фотограф Симон Варсано

За възможността театрални спектакли да се запазват със средствата на телевизията

Имаме прекрасен пример. Нашият „Апокриф” – това бяха текстове на няколко диалекта, естествено имаше и харманлийски диалект, неща, които знам, които съм записвал от бабите си – текстове за човека между Бога и дявола, за състоянието на българския характер в неговото отношение с Бога. То наистина не е много… Апокрифите го казват по-вярно от каноничните текстове. Та този спектакъл беше заснет от Любомир Младенов, но с три камери, направихме специална адаптация и се получи блестяща филмова или телевизионна версия на един спектакъл, който обиколи европейските фестивали навремето.

Да, театърът може да се запазва като тв продукт, но много специално, а не просто да се пусне камерата и нещо да се заснема.

За цената и ценността в театъра

Опитите или по-точно хрумките за реформи не успяват, защото ни липсва стратегия. Нещо не е наред в цялата ни културна структура, дори съществуването на това министерство… Да превърнеш в основен критерий това колко билета са продадени и най-добрият да е оня, който е продал най-много… За всеки средно интелигентен човек това е нонсенс. Да, на всички е ясно, че Ван Гог е живеел в мизерия, полудявайки, и рисувал картини с помощта на брат си, а сега всяка от картините, рисувани в Арл, струва милиони. А театърът не е като картината, та с времето да започнеш да го оценяваш. Какъв е критерият? Кой е театърът, който прави крачки, за да иде от днес към утре? Тъй като ходим по разни фестивали – във Франция, в Германия, из балканските страни (станахме членове на Съюза на европейския театър, създаден на времето от Джорджо Стрелер), и виждаме, че и там има някаква повреда. Не се появяват личности, които да поставят стандарта, да провокират конвенционалния театър, личности като Йежи  Гротовски или Анатолий Василиев – като провокация, като намерение да се отиде по-нататък.

Все повече преобладава мисленето за пълния салон, да се обслужи, а не да се провокира публиката. Както казваше Питър Брук, публиката, на която казваш, че е умна, интелигентна, че е окей, че е много разбираща – това е рецептата на мъртвия театър.

Спектакълът „Антигона” завършва с една фраза: Тури му пепел… На какво да турим пепел ние, българите?

Този израз е много наш, в пиесата няма такъв текст. Тури му пепел, когато си го прежалил, прекрачил и минаваш нататък, все едно, забрави, не обръщай внимание. Въпросът е ние какво прекрачихме, какво забравихме. Започват да се задават такива тревожни въпроси – какво става с образованието, с децата, как се държат децата ни на улицата, как вампирясват. Няма свяст в тази нация, тя започва да затъпява, да озверява, превръща се във футболна агитка, това сякаш става модният, единственият белег как стоим в тази цивилизация. Това за мен е „Тури му пепел” – на светостта. Няма ценности, почти не остана  авторитет. Валери Петров си отиде. Борис Христов от 20 години се е изселил в едно село в планината. При подготовката на нашия спектакъл „Терминал 2”, с който откриваме новия сезон, Маргарита Младенова и някои актьори отидоха да се срещнат с Борис Христов, защото текстът е по негови стихове. И той е авторитет на нацията, който обаче сякаш го няма. И на него като че ли сме му турили пепел.

За дивидентите от успеха

Тук е Божидар Манов, ние знаем какви са заплатите на професорите в НАТФИЗ. Но тази заплата е по-висока от онази, която щях да получавам, ако бях само на щат в театъра. Представете си какво получава артистът – 500-600 лева – и щом му щракнат с пръсти от някой тв сериал, той тича. Знаем го, разбираме го, но това нищо не променя. Аз карам автомобил на 20 и няколко години, един голф. Спечелил съм си името и славата на човек, на когото не можеш да му щракнеш и той да дойде. Почти не ме канят. Рядко някой провинциален директор ще каже: Ела да направиш нещо. Имам славата на режисьор, който не поставя печеливши спектакли. В това отношение Теди Москов е много по-успешен. Това също е цена, някакво плащане…

На сън или наяве съжаляваш ли понякога за друга платена цена – че в живописта не стигна до този публично признат успех, който имаш в театъра? А опитът ти в киното?

В киното имах един опит още във времето на цензурата, нещо ни режеха още в сценария, нещо ни поправяха, разбрах, че нямам място там. Не е за мен.

Продължавам да си рисувам. Някой път правя проекти за декори или за костюми. Това беше въпрос на избор, а самата случка е анекдотична. Кандидатствах и в двете академии, приеха ме и в Художествената, и режисура. Трябваше да избирам и цяла нощ говорихме, колебаех се, напивахме се с бивши съученици от Художествената гимназия, а те ме убеждаваха колко ще е хубаво пак да сме си заедно. И те вече бяха приети. Аз почти бях убеден, накрая изпопадахме всички. А сутринта, рано-рано, май беше към седем, се звъни. Домакинът става, излиза, връща се и вика: Някой те търси. Аз отивам на вратата, гледам едно такова, много виновно момче, което казва: Извинявайте, аз съм първа резерва в Художествената академия, ама разбрах, че вие сте приет и режисура, та кажете, аз да си ходя ли в Бургас или вие… И аз го гледам и казвам: Бягай да се записваш… Човекът стана един от най-добрите художници в киното – Жози – Георги Тодоров.

За успеха на протестиращия човек

Какво значи успех в политиката?

По-голямата част от живота ми е минала през епохата на тоталитаризма и аз мисля, че съм се държал като протестиращ. Мъчех се да не правя постановки, които се регламентират, които са поръчани, които обслужват властта. Протестиращият човек за мен успява, ако може да удържа своята мярка, независимо, че не може да я наложи. Да я удържаш, да стоиш в нея. А не да станеш министър след протеста. За това сигурно се иска вяра, устойчивост, да удържаш възгледа си и да не отпускаш ръце. Това е истинският протестиращ човек.

Просветеният властник също като просветения монарх е ценност, някакъв успех. Четох наскоро есето „Сбогом Европа” от руската писателка Людмила Улицка, публикувано в списание „Шпигел”. Тя била  потресена, когато, поканена на откриването на фестивала в Залцбург, чула австрийският президент и министърът на културата да говорят как културата непрекъснато трябва да бъде чувана от политиците. Политиците са тези, които изискват от хората на културата да им говорят. И тя казва, че идва от там, където такова нещо никога не е било и никога няма да бъде. Ние дотам сме стигнали, че „Прощай Европа”, никога няма да бъдем в Европа, пише Улицка.

Ако има такава опция, да ни се случи шансът да дойде да ни попита наш политик… Ама нали ние първо трябва да го излъчим и изберем…

–––––––––––––––––––––

На  двете срещи в Созопол, на които Иван Добчев говори пред журналисти и почитатели, въпроси задаваха Маргарита Димитрова, Димо Димов, Минчо Минчев, Божидар Манов, Светлана Божилова, Райна Йотова, Николай Колев, Рашко Младенов, Олга Камбурова, Ива Дойчинова, Мария Кехайова и Панайот Денев, който записа и подготви за публикуване текста.