0
1387

Калия Калъчева и динамиката да си млад

Младежката лига

Фотография Мариана Маринова

„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

Калия Калъчева

С Калия Калъчева (1986) се срещнахме в „Синтезис“ точно когато заваля първият сняг миналата година през ноември. Признавам, че отдавна исках да направя интервю с нея – смятам я за едно от най-ярките присъствия сред талантливото поколение млади художници, заявили дарба и можене в българския артистичен живот. Най-вече с фантазията и дълбокото философско съдържание в картините ѝ, израз на безпомощността, изоставеността, самотността и дезориентираността на днешния човек. Калия Калъчева е носител на Наградата „Едмонд Демирджиян“, има няколко самостоятелни изложби, последната от които – „Парчета“, в галерия „Юзина“, показа една съвсем нова насока в творчеството ѝ. И въпреки сериозното послание, излъчвано от платната ѝ, Калия Калъчева се оказа изключително ведър човек, много смеещ се и жизнерадостен, който осъзнава ясно нещата тук, в България, трудностите пред всеки, избрал пътя на изкуството, но независимо от това продължава да търси и да успява да прави висока култура. И това е най-важната причина да я потърся за разговор – смислен и дълбок.

Хайде за начало да поемем генеалогично: ти имаш ли роднинска връзка с художника Ари (Аргир) Калъчев – художник, между другото, когото аз много харесвам?

Не. Но на първата ми сериозна изява – наградата на името на Едмонд Демирджиян, дойдоха роднини на Ари Калъчев и ме попитаха същото. Доколкото знам, три са фамилиите Калъчеви в България, но аз нямам роднинска връзка с този художник.

Тогава как стигна до рисуването?

Винаги съм рисувала, някак беше супер естествено. Не съм си представяла да правя нещо друго в живота си. Когато човек живее в семейство, в което се слуша хубава музика, ходи се на театър, опера, изложби… възпитана съм в такъв дух просто.

Значи са ти помагали?

Да, да, за да си художник, трябва някой да ти помага, поне в началото. Подкрепата на семейството е много важна.

Добре, семейството, а по-нататък помагачите?

Много е специфично, защото аз всъщност си позволявам нечовешкия лукс да се занимавам само с изкуство. И в малки части преподаване, имам тук и едно хоби, което развивам…

Куклите ли?

Да. Наистина само с изкуство се занимавам и е голям лукс, но за да постигне някакво ниво на развитие, човек трябва да се фокусира на сто процента върху това, което прави.

А аз защо съм останал с впечатлението, че ти си много успешен, включително и в този, пазарния смисъл, художник?

Разбира се, винаги може и повече.

Галериите не помагат ли?

Нека малко по-глобално да погледна, кризата в България на пазара на изкуството е доста сериозна. Всъщност то пазар няма, няма такова нещо тук. Специфично е, много… А аз правя това, което най-много обичам. И това е много висока цена.

Казваш: „Правя това, което най-много обичам“ – единствено число. Няма ли всъщност група колеги, които да се подпомагате?

Ето това също е специфично нещо, което – след като излязох от Академията, след като завърших, някак си изпуснах нишката на всички колеги. Честно казано, комуникацията с колеги ми липсва. Когато си в Академията, всеки ден се коментира, говори се, обсъждат се всички тези въпроси, за които сега с теб си говорим, докато в момента като че ли всеки е малко сам… Не знам, може би аз само нямам такава връзка. Но имам такива наблюдения и в чужбина покрай този панаир в Белгия, където участвах – доста от колегите се оплакват от същото: че имат нужда да коментират, да обсъждат идеите си с други хора… Явно навсякъде е така.

А социалните мрежи? Не помагат ли за комуникацията?

Социалните мрежи, какво са социалните мрежи? Пускаш една картинка, получаваш 50 лайка и дотам. Никой няма да ти каже: „Ама тук не си се справила добре с фона или с фигурата, или с нещо друго, ето това не ми харесва“ и т.н. Няма критика в градивния смисъл. Че дори и да е хейтърска, аз съм готова и на това.

На хейтърска?!

А защо не?! Човек трябва да казва, каквото мисли, аз съм ЗА това. При мен е също така с лайкване или не: има много неща на мои колеги, които виждам в интернет и които не харесвам, но не го казвам, мълчаливо не ги харесвам или просто може да не съм ги видяла (смее се). Не можеш току-така да изразиш отрицателно мнение… Но когато нещо наистина много ми харесва, отивам и го казвам.

Страхуваме се тук от изразяването на негативна критика?

Да. Аз мисля дори, че голяма част от хората не се занимават с това, защото ги е страх да не получат негативна критика. Макар че нали заради това се казва „изложба“, защото се „излагаш“ (смее се). Да разгърнеш душата си, да покажеш какво си направил.

Каква трябва да е ситуацията, за да те вдъхнови?

Дори ако трябва човек да се напие, това също може да бъде някакъв вид вдъхновение. Скоро намерих един цитат в книга, излязла наскоро, книга с изказвания на различни автори и артисти, и намерих в нея цитат от Франсис Бейкън, който казва, че от всичките си състояния най-много харесва махмурлука, защото му бил най-креативното състояние. За мен това също важи (смее се). И това е някакъв вид експеримент. Тези неща определено въздействат: когато е слънчево, си в добро настроение, когато вали сняг – това ти дава някаква друга насока.

Да правиш изкуство в България състояние на махмурлук ли е?

(Смее се.) Да, постоянно те боли главата от това! Но не само… Да правиш изкуство в България е доста комплицирано състояние и удоволствие от малките победи, които извоюваш, от одобрението – от това например, което ти ми казваш, че много харесваш нещата ми. Много е важно за един млад автор да получи хубава обратна връзка, това ми дава надеждата, че правя нещо важно и смислено. В България?… Не знам, това е като на някаква друга планета. Ние не сме нито в Европа, нито сме в Близкия изток, нито сме в Ориента, нито сме на север, нито сме на юг, ние сме някъде в тия зони, които са ничии, ничия земя…

Neverland

Ние наистина тук сме някакъв Neverland… Ха, това ми хареса (смее се). Ние си говорим с усмивка, но нещата са доста трагични.

Да се смеем насред трагедията, така ли?

Ами да, не ни остава май друго (смее се).

Четох в твое предишно интервю, че си имала възможност да напуснеш България, не си го направила и сега съжаляваш. Продължаваш ли да съжаляваш?

И да, и не. Пак ще спомена това пътуване през септември, то беше заради една резидентска програма в Германия, месец и половина. И паралелно този Art Fear в Брюксел, той всъщност е нещо като панаир за „артисти-сираци“, които си нямат галерии (смее се). Повечето феъри в Европа и света са за артисти, обвързани с галерии, а този е само за артисти, които нямат. И е много полезен форум, защото беше посетен от близо 3 000 човека за 4 дена, голяма част от тях доста компетентни. Хората много се интересуват, много питат – тази идея откъде е дошла, това какво е, това защо е. Беше много вълнуващо да говоря за картините ми с толкова много хора. Също така бяха много интересни разговорите с другите автори кой как се справя, какво работи, за да прави изкуство, и се оказа, че при всички е едно и също. Тоест, борбата е навсякъде еднаква дори и в Белгия, където има колекционери, силни галерии – и там е така, и там е също толкова трудно. Всеки прави нещо странично, един преподава, друг го издържа семейството, трети работи като HR. Имах контакт с един интересен немски художник, който ми разказа за лошия си опит в комуникацията с галерии. Ще си кажеш: „Ей я Германия, там има галерии, има пазар, има всичко!“, но всъщност навсякъде е едно и също. И тук искам да кажа, че изкуството е интернационален език и няма значение къде си.

Картините на художници – класици, хайде така да ги наречем, и тук, в България, че и по света дали също не спират пазарната реализация на един млад художник?

Интересното на този въпрос е, че чак сега го разбирам. Ако може, ще отговоря така: не, не спират реализацията на никого. Всеки си има път и това, че някой класик се продава, не пречи и на младия художник да се продава. Знаеш, из интернет пространството има всякакви класации. Попадала съм на най-успешните художници, родени през 80-те. Под успешни със сигурност имат предвид и продавани. А България, разбира се, не е светът, но и тук не мисля, че някой спира друг да се развива. Определено има предпочитания към по-утвърдени, пó класици, както ти каза, но аз много се радвам, че все повече има места, където млади хора и всякакъв вид изкуство могат да бъдат показани. Това е много готин момент в България, защото определено има развитие в тази посока, което е чудесно.

Попитах това, защото ми направи впечатление един отговор на Стефан Иванов, с когото разговарях в рамките на същата поредица интервюта – той е поет, драматург, мислител, изключително интересен и ерудиран човек. Та Стефан ми каза, че – за разлика от другаде в Европа, най-вече Западна Европа – тук, в България, няма твърдо установени йерархии и конфигурации и за един млад човек е много по-лесно да влезе в системата и да работи онова, което иска?

Ей този момент ми е най-любимият и смятам, че за всички млади хора, които сме решили да останем тук, точно тази е причината. Защото няма ясно изградена система и всъщност ние сме тези, които имаме възможност да градим някаква система в момента. И наистина, Стефан е много прав – тук възможностите са големи. Докато на запад системата е създадена, тя работи, просто ти трябва да влезеш и да изкачваш стълбичките, които, да речем, в момента са свързани с това, когато става въпрос за изкуство: АВТОРЪТ ДА ПЛАЩА ВСИЧКО, поне докато е млад и неутвърден.

Така ли?!

Да! Аз даже скоро си формулирах концепция, че всъщност художниците са чиновниците на съвременно изкуство. Защото по цял ден и нощ се ровя в интернет да търся какви ли не варианти за субсидии, грантове, резидентни програми, награди и всякакви видове конкурси. И трябва да кажа, че всички масово са платени. Не всичко, което се предлага, но сумите при някои са сериозни. Само да ти прегледат документите струва между 20 и 50 долара. Или на картинка по 5 долара, по 10 евро. Дори получих предложение да бъда включена в някаква книга, която ще бъде разпространена не знам къде си, таксата беше между 300 и 700 евро! Представяш ли си: български автор да изкара 700 евро, за да бъде включен в някаква книга? Това е абсурдно! Ето сега тези панаири – ясно е, че всичко е платено и предплатено… Дори наскоро имах един ужасен случай в друга социална мрежа, instagram, в която има много профили с хиляди последователи, които споделят картини, произведения и т.н. Един вид с рекламна цел. Писах на един такъв профил и се оказа че това струва 50 долара!

О-хо-хо!

Да! И това е instagram! Бях толкова разочарована и толкова омерзена…

Печалбари…

Ами да. Това е бизнес, изкуството Е бизнес.

Само бизнес ли?

Е не разбира се, но аз не смятам, че това е лошо. При положение, че правиш каквото си искаш (смее се)… Какво значение има как се нарича, ако изпитваш удоволствие и удовлетворение от работата си. Да, може би е егоизъм – другата дума за изкуство (смее се).

Радоил Серафимов беше качил свои неща в една платформа, SaatchiArt, дори е продал, ако не се лъжа, 1 или 2 работи, ти ползваш ли я?

Да, но нищо още не съм продала от самата платформа (смее се).

Ти защо не рисуваш портрети? Защото той рисува и може би затова продава…

Имам един интересен проект, който е свързан точно с портрети. Надявам се през 2017 г. вече наистина да го реализирам.

При теб ми направи силно впечатление как си наричаш картините – с едно на Магрит приличащо загадъчно заглавие. В България Андрей Даниел го има този навик, даване на заглавия с много философски смисъл вътре. Какво гониш със заглавията на твоите картини?

Идеята гоня. И е свързано с факта, че не обичам да пиша. Със заглавията се надявам да споделя някаква част от идеята. Не зная защо това прави толкова силно впечатление, но за втори път ми казват, че заглавията на моите картини са такива, странни (смее се). При положение, че в последната ми изложба някъде около 10 картини се казваха „Парчета“, не знам какво толкова интересно има в това (смее се).

Е, там запомних една реплика, която хвърляш по повод на тази твоя изложба – че заглавието носи смисъла дори да се работи на парче. Ти на парче работиш ли?

Да, всъщност да, може да се каже, че работя на парче, защото имам в ателието десетки, десетки картини, които не са завършени (смее се). Започнати и зарязани…

Къде рисуваш впрочем?

При мен много странно се получи, че ателието ми стана дом. На повечето художници домът им става ателие, при мен обратното. Където живея, там и рисувам. Даже по пижама обичам да рисувам. Който ме познава, знае, че рисувам до ранна сутрин, когато всички са офлайн, тихо е и спокойно, и си само ти със себе си.

Аз бях сащисан от първите ти неща, които видях – едни мънички хора в едни огромни пространства, видени отгоре, самотници насред самотността. Тези хора обаче в последните ти картини, доколкото мога да съдя от това, което съм видял – все пак вероятно не е всичко, изчезнаха. Защо изчезнаха хората от картините ти?

Е, тях пак ги има, но са разпарчетосани, разбити на парчета. Но ги има, аз си ги виждам. Честно казано, сега нарочно ги избягвам, защото някак си стана лесно. А аз търся постоянно нещо ново и различно. Във всяка една серия се опитвам да открия някакви нови топли води (смее се). А иначе много обичам да ги рисувам. Но да, малко ги избягвам. Опитвам се да се самопровокирам, от рода: „Какво ще направя, ако не правя това, което най-много обичам?“… И тази техника, която открих, невероятно удоволствие ми доставя да я работя, вкъщи е някакъв хаос, защото всичко е в парчета и навсякъде има някакви малки неща, които аз залепвам, събирам… Но да живееш в ателието си е преживяване (смее се)…

А не те ли е страх, че с това непрекъснато търсене на все ново и ново, пък дори и като самопровокация, в един момент могат да те обвинят, че нямаш стил?

Хм, това е добър въпрос. Като студентка големият ми мерак беше да успея да нарисувам серия от картини, която да бъде единна и да звучи наистина като серия от картини. Да речем, в последната изложба успях с този лайтмотив за парчетата и боята, сложена по този начин. Все пак е направено от тези две ръце, то не може да бъде коренно различно. Да, като си разглеждам старите неща, от картина до картина има много голяма пропаст, но все пак съм аз. Човек като е искрен, не може току-така да бъде обвинен в разностилие. Може би по-скоро се нарича развитие. Скоро участвах в един конкурс, в който получих много хубава обратна връзка. Точната формулировка беше, че съм добре разпознаваема, което си е ОК. Тази година, ще е много интересна, защото ще имам две изложби, които ще са тотално различни. Първата се очаква да се открие на 7-и март. И ще е акварел – нещо съвсем различно.

Като техника различно?

Като техника и като тематика. Ще е интересно.

А другата?

Другата ще е чак декември, тя също е готова почти. Но за нея няма да кажа нищо (смее се).

Добре!… И аз за нея няма да питам нищо.

Тя е след  доста време, могат толкова неща да се променят, всичко тече и…

Това уморява ли те, несигурността и бързината, непрекъснатите промени?

Не, аз обичам. Обичам повече екшън, повече хаос и ако може и още, и още…

Обичаш да вкарваш в хаоса ред, така ли?

Хаоса в ред, реда в хаос… Даже понякога се ядосвам, че нещата се случват много бавно. Все пак съм млад човек, нормално е да искам динамика. И София все повече ми харесва, защото става все по-неспокойна, динамична. Това малко уморява, вярно, има някакъв момент на истерия понякога, който тотално не ми харесва, но пък динамиката на София я обичам, да.

Друго, което наблюдавам в сюжетите на картините ти, променено имам предвид: първо огромни пространства, пусти равнини, пустини с малките фигурки, а след това онези ескалатори с бетонните колони, прихлупени, клаустрофобични, без въздух…

Е, защо, в тях също има много въздух…

Технически да, безспорно, но аз говоря за темата. Та въпросът ми е: защо смени онези необятности с тези затворености?

Не, не съм ги сменила, те се редуват. Картините ми за биеналето в Бургас са с морски хоризонти. Те имат тази архитектура, но имат и хоризонт

Кои са ти учителите?

Ами мисля, че интернет е добър учител (смее се). Да, определено много гледам, ровя се, търся. Това, което не ми харесва, е, че авторитетите малко се претопяват. Пътуванията също са голям учител. Семейно се шегуваме, че всяко пътуване е един университет. Когато пътувам, се интересувам от всичко, свързано с дадената държава или град, така че това си е вид учене.

А много ли гледаш?

Да. Буквално се надрусвам с информация (смее се).

А не те ли е страх, че като гледаш много, ще ти повлияят чуждите боички, чуждите образи и мазки?

Да, чужди образи… Бях много впечатлена от интервюто с Калин Николов, композитора, който казва, че не слуша, за да не се влияе. Това е много готино! И аз си мисля понякога: „Защо трябва да ги гледам тия неща?!“ Но на мен пък ми е страст. Даже наскоро започнах и да колекционирам образи. А иначе други учители – в Академията беше много интересно. Научих там доста неща, доволна съм от този период. Макар че не ми се говори много, все едно не съм била никога там…

Колко години минаха, откакто завърши?

Пет. И като минат пет години, и като си бил там пет, и все едно не си бил (смее се).

А кои художници харесваш?

Ох, бях сигурна, че ще ми зададеш този въпрос (смее се) и дори преди да се срещнем започнах да мисля кого харесвам. Има един-единствен български художник, който според мен е най-якият и най-много кореспондира с моята нагласа, това е Петър Дочев.

Аз нямах предвид само български…

Кери Джеймс Маршал (Kerry James Marshall), занимава се с фигурална живопис. Много интересни цветоусещане и композиции. Марк Брадфорд, чиито картини на живо са невероятни. Харесвам и вълшебния свят на Кусама (Kusama), Джули Метеру (Julie Mehteru), Вангечи Муту (Wangechi Mutu). Също Дейвид Алтмейт (David Altmejt), дори и странния хиперреализъм на Кехинде Уайли (Kehinde Wiley) ми харесват много.

Ти защо се насочи към картината, а не, да речем, към инсталациите?

Не изпитвам необходимост. Имам не малко такива идеи, някои от тях си ги пазя, но не изпитвам поне засега необходимост. Много по-голямо предизвикателство е да хвана боята.

От любов към боята, както казваш на едно място. Но тази любов не е ли старомодна?

Защо старомодна?! Смятам, че картината никога няма да си отиде. Тук съм абсолютно категорична! Тя никога няма да изчезне, защото човек ще продължава да си слага картини по стените.

Ами да, слагат си ги по стените – украшенийца някакви…

Да, има го и този момент. Но наистина е важна красотата в крайна сметка! Ето, ние сме в „Синтезис“, има по стените прекрасни фотографии!

А чие е удоволствието – на този, който прави, или на този, който гледа?

И на двамата трябва да е.

Това в Белгия успех ли беше?

Да, за мен беше успех определено. Отново продължавам да търся варианти да се покажа на чуждестранни форуми. Показването на друг пазар и пред други хора е много хубава обратна връзка как хората възприемат моите неща. Аз имах голяма нужда от такова нещо и затова смятам, че си е мой личен успех. Нищо особено не е станало, но за мен беше полезно. А най-полезното бяха разговорите с публиката. А тук не стига, че имаме публика едвам-едвам, а тя и не пита въобще.

Ама тук няма такава практика, няма такъв жанр – разговор с художника!

То пак е специфично, нали (смее се), не на всички колеги това им допада. Имаш в Брюксел два линейни метра, закачил си пет картини и всъщност малко се правиш на продавач. И това някои от колегите ги притеснява: „Как така?! Аз да си продавам изкуството, откъде-накъде?!“, но в крайна сметка нали това е част от работата (смее се). Но на мен ми хареса, защото си говорех с толкова много хора и ми беше адски полезно, и адски интересно. Първо, да разказвам за нещата си и, второ, разказвайки за нещата си, сто хиляди нови идеи ми дойдоха, концепцията се избистряше с всеки изминал разговор, въпросите бяха много интересни и компетентни. Невероятно беше! Това е нещо, което си го пожелавам и тук (смее се).

Имаш май голяма нужда от рецепция за нещата, които правиш?

Мисля, че всеки има нужда.

Само рецепцията ли обаче ти липсва в България?

Би могло да има малко повече публика, малко повече вкус, малко повече култура, малко повече от всичко (смее се). Да, малко повече от всичко!

А кое не ти липсва?

Простотията, естествено! (Смеем се оглушително и двамата.)

Благодаря ти, Кая! Това, последното, ми хареса много, хубав финал се получи!

 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияТриумфът на Джеймс Макавой
Следваща статияВ памет на Цветан Тодоров