Не сте ли се замисляли как театърът на историята разменя маските на миналото и настоящето, насочвайки ни към финал, донякъде предвидим, което го прави не по-малко тревожен? Затуй езикът на трагедията е и език на живота.
Бях на площада онзи ден при поредното българско негодувание. Няколко хиляди души разтревожени какво се случва в България. И пак комплоти и машинации, прокурори и кукловоди, дърпащи иззад сцената нишките на една до погнуса компроматна игра. И пак скандирания „тук не е Москва“. И пак напъни на човека в президентството да промени баланса на силите и пренасочи страната на Изток. Докато вървим по жълтите плочки (любима тема на профилираните кафяви медии) някой ме побутва по рамото. Виждам мой съученик, който с болка в гласа ме пита: „Как ще се измъкнем от тази политическа гнусотия? Има ли въобще излаз от подобна кал?“
Замислих се и се сетих за „Българския дневник“ на Константин Иречек (1854–1918), една от най-важните книги за българската държавност, често, уви, забравяна или пренебрегвана. А тя е наистина основополагаща. И изведнъж ме обзе желание да провидя темата за „калта и политиката“ като „софийска история“. От времето на Иречекова София.
Иречек, познат на всички като персонаж, комуто гостува Бай Ганьо в Прага, всъщност е първият автор на „историята на българите“. Пристига в страната ни на 6 ноември 1879 г. Подготвен е за „българските условия“. Пише в дневника си, че разполага с кавалерийски ботуши и непромокаем плащ, които се оказват повече от полезни.
На 9 ноември вечерта, някъде към 20 ч., е вече в София. Първи наглед на новата българска столица:
Много лампи. Очакване. Влизане. Селски къщички: (Спас) Вацов и Вазов казваха, че тя е само голямо село, само голяма Берковица. Виждам само малки ориенталски бараки…
Следва настаняване, по описанията – някъде около днешния булевард „Мария Луиза“:
Заведоха ме пред хотел „Варшава“ – турска сграда. Стаичката (в хотела) е по-мръсна и отвратителна, отколкото в Кутловица и Клисура, едва има легло в него, мръсно, европейско, мангал, хрома масичка, ужасен умивалник разклатени столове; дъсчени стени; част от стаята е издадена, балконовидна; студ. Вечерях в трапезарията или в „салона“, билярд, руски офицер, двама чешки словослагатели, българи, немски евреи и келнерицата – дебела руска повлекана, която играеше с един немец билярд.
Толкоз по публиката на ранната българска столица. Разбира, че вече е късно да търси Константин Стоилов, който работи в Двореца. Ляга си уморен и разочарован. Спи с качулка на главата и с пътническото си облекло – заради студа и мръсотията. И това, при положение че след трудностите по пътя е провиждал София като „Елдорадо за изморени пътници“.
На 10 ноември, понеделник, записва в дневника си първите впечатления от София:
Крива улица с дървета, отстрани отворени ориенталски дюкянчета, ужасен, неравен тротоар и страшна кал.
Ако някой направи анализ на думите в Иречековия дневник, готов съм да се обзаложа, че думата „кал“ ще заеме върха на класацията. Със свито сърце обаче би трябвало да призная, че съзирам тази кал, век и половина по-късно, не само край дома си, но и на безброй места в София.
Скоро Константин Иречек обаче е безкрайно възрадван – най-сетне съзира „открит площад“:
Наляво едноетажна къща с 16 прозореца на фасадата и стража при входа. Това трябва да е дворецът. Влязох. Попитах за Стоилов; да, тук живее, но още спи; беше около 8 часа. Момчето слуга не иска да ме пусне вътре, щял да се сърди. Казах му да съобщи, че приятелят, който очаква, е тук. Излязох навън. Пред двореца, заградени наченките на някаква си градина, с кьошк за музикантите и кафене.
Така Иречек описва бъдещата ни градска градина в сезон, когато това място е лишено от естествената си зеленина. Навред (все още сме 1879 г.) той забелязва предимно турски къщи от кирпич и дърво с много прозорци, отвън хубави, но като че от книга. Никакво европейско благоустройство.
И най-лошото: по улицата огромни гьолища – българска Венеция.
Кал, съседстваща с най-лошото в ориенталските нрави, където хората лесно пропадат в калта – не само в пряк, но и в преносен смисъл. Констатацията е: той (или тя) затъна в калта. Ако се съди по днешните „записи“, изразът вече придобива по-друг характер. Например: тя се бие в калта, тъй като идва друга, за да заеме основното място. Но да се върнем към Иречек.
Скоро той попада на българското Народно събрание. Съвсем близо до двореца (на мястото на днешното Военно министерство):
Влязох в една улица, в която наляво се издига голяма дървена сграда, каквито у нас строят за изложба на добитък, цяла в малки знамена. Това ще да е навярно Народното събрание. Пред вратата млад, висок човек с козя брада, говореше с двама французи. Познах, че това е инженер Прошек, който е вече много години в България, идва от град Бероун. Веднага му се обадих. Влязохме в стенографската канцелария: там беше проф. А. Безеншек, стенограф от Загреб, млад словенец; голяма радост, хърватски и чешки разговори.
Важно „славянско време“ за нова България, когато след края на руския окупационен режим (според клаузите на Берлинския договор) голяма част от постовете в новото българско княжество се заемат от чехи и словаци, хървати или словенци. Единствените, имащи административен опит и образователна подготовка, придобити в Австроунгарската империя, което отбелязва и Симеон Радев. Ето го обяснението за бързото „озападняване“ на княжество България, което скоро започва да се различава от Русия. Освен в армията, където офицерите са почти сто на сто русофили, преминали руска военна подготовка. Скоро оттам ще дойде първият преврат в нова България.
Що се отнася до Иречек, той бързо е принуден да навлезе в дебрите на текущата българска политика:
Описват ми какъв е парламентът. Преди една седмица партиите веднага една ли не се сбили. Народното събрание: множество полуобразовани простаци или селяни; всеки говори, колкото си иска – цели заседания минават през празни приказки. Един става и говори нещо, друг веднага се обажда и му възразява, и така се кара.
А къде са министерствата, как е разпределена администрацията в София?
Всички министерства са близо до Народното събрание в голяма белосиня (дървена) къща. Големи коридори, високи тавани, прозорци европейски. Вътре нечистота, писарите из коридорите. Отидох в министерството на просветата – цялото е в една стая. При една масичка седи министърът като турски паша, а отстрани две дълги маси, писарите.
Следобед отива в Народното събрание, където депутатите остават смаяни и с наивно детско учудване се радват, че той говори така хубаво български. „Представяхме си го като стар професор с очила и т.н.“ Тогава Иречек е само на 25 години.
Междувременно се сдобива с квартира – у Петко Горбанов, който имал „европейски дом“, но далеч от центъра, в посока към днешния Руски паметник. Хамали пренасят багажа му и що да види: пред къщата на Горбанова огромна локва, езеро, тъкмо да се гази с високите ми ботуши. У Горбанова останах и на чаша чай. Спах наново в постеля. На сутринта чакане за умивалник. Изглед от малката стаичка към прохода между Витоша и Люлин, на път за Македония.
Последното си остава „нагледът“ на българската политика. Иначе Иречек е впечатлен от „софийския бит“:
Обядвах у Горбанови съвсем по български: от едно блюдо домакинът, домакинята, нейният брат и аз около малка масичка с вилиците цап-цап като по такт. Чиниите лежат пред сътрапезниците само за това, за да не капне нещо: чорба, свинско месо (реже се с костурка), сирене (овче, противна миризма), круши, кюстендилско червено вино. При това много хляб.
Картинно описание на българската трапеза. В съчетание с хиатусите в българската политика.
Още същия ден го приема княз Батенберг, пред писмената си маса, в униформа. Иречек се покланя и казва, че е дошъл да вземе участие „със слабите си сили за възродяването на тази хубава страна“. Князът му протяга ръце и оценява благородството му, но сравнява неговото положение със своето и го предупреждава, че „скоро сигурно ще изпадне в затруднително положение“.
Което и става. Иречек трябва да изработи първите български учебни програми, да реформира образователното и културно дело като „чуждестранен консултант“. А независимо от славянския му плам и огромните му заслуги като историограф на България, на такива не се гледа с добро око. Тръгват слухове колко голяма е „платата“ му и как ядял бадева българската пара.
Пред очите му всички се „мазнят“, отбелязва той, а зад гърба му правят гримаси и разни знаци. Почти всички, включително старият Славейков.
Нееднократно разговаря с княз Батенберг, който се съгласява как много липсва граматика, речник. Но му казва: „Училищата и законите не са тъй важни, както железниците“. Аргументите са, че София въобще е избрана за столица, защото през нея минава световната артерия Белград – Цариград.
Скоро Иречек разбира, че всъщност се води спор и за другата най-важна „артерия“ в България – дали страната гледа на Изток или на Запад. Немският консул не крие притесненията си как княз Батенберг може да бъде съблазнен да извърши нещо неразумно в политически смисъл – да отклони страната си от Европа. Затова и битката за железниците е битка за контрол над българската политика, в която русите непрекъснато надделяват.
Иречек бързо го осъзнава чрез появата на първия „руски паметник“. Надалеч от дома на Горбанов, където той е отседнал, един ден вижда струпани камара строителни материали. Замисълът на предприемача Иван Хаджиенов (1843–1923), задкулисна фигура в тогавашната българската политика, бил по този начин да спечели благоволението на русите, което пък щяло да му осигури добра „концесия“ при изграждането на новата железница. Което и става. Така през април 1880 г., отбелязва Иречек, в София изниква първият благодарствен „Руски паметник“ (на днешното си място). Вярно, с цената на пореден скандал. Оказва се, че част от камъните били задигнати от друг предприемач (Белов), като били предвидени за разширяването на двореца. Така паметникът изникнал в тогавашните покрайнини на София, а скоро след това Хаджиенов получил необезпечени кредити от БНБ и незнайно как получени поръчки за доставки на фиданки за тогавашния разсадник (Пипиниерата). Сякаш някаква невидима ръка движела бизнесът му все по-напред и по-напред, включително при проруския Режим на пълномощията, когато за две години е кмет на столицата.
В бележката си от 29 ноември 1879 г. Иречек отново пише: „грозна кал“. След което изслушва цяло едно заседание на Народното събрание (от 13 ч. до 18 ч.). Остава потресен от пренията. Сутринта казва на Михаил Греков на френски, че ако продължава така, „българските кланета ще се повторят, но този път българите сами ще се изколят помежду си“. Празнословие и агресия отвсякъде. Единственото конкретно предложение – отправено от дядо Славейков – било държавният глава (князът) да благодари на руския цар всяка година.
Той си дава сметка колко трудно и почти невъзможно е да се прогласува свестен бюджет. И записва в дневника си: „Непостоянни хора!“. Стамболов му се обажда, за да му каже как правителството е обвинено в „австрофилство“, свървало от проруската политика. „А в България, пише той, явно върлува грозен страх от австрийците“.
Затуй в бележките си около построяването на „Руски паметник“ (11 април 1880 г.) отбелязва нещо, което бил чул от чужд консул и което силно го впечатлило: „В България човек е като в „cage des fous“ – в лудница, пълна с хора с различни кокарди и ордени, с някакъв „pot de chambre“ (нощно гърне) на главата, обзети от непомерни амбиции, нещо като Юлий Цезар, Бисмарк, Наполеон, Уелингтън… Чудата бърканица на страхове от чужденците, себеподценяване и прекомерно предоверяване на „други сили“. За да заключи, на един прием в двореца, че „тук често човек бива обграден от високомерна неспособност, безсилие, страхливост и лъжливост“.
