1
167

Камбанният звън

Живея съвсем близо до „Св. Ал Невски” и съм свикнала с камбанния звън до степен, че почти не го чувам.

Но четиридневния траурен звън по повод смъртта на нашия патриарх ми подейства по начин, който все още ми е трудно да осмисля.

Всъщност колкото и да беше очаквана и предвидима поради напреднала му възраст и влошеното му в последните месеци здраве, смъртта на патриарх Максим, оказа се, дойде съвсем неочаквано. Както всяка смърт.

Траурният камбанен звън започна от 6 ноември от 8 сутринта, продължава и до сега, когато пиша тези редове, 9 ноември, 13, 20 ч., опелото вече е приключило, вече изнесоха ковчега му от храма, вече катафалката е тръгнала към Троянския манастир, а камбаните продължават.

Видях в един репортаж 83 годишната леля Мария, която бие камбаните, да казва – те не се бият по ноти, трябва да се бият така, че всеки да усети болката.

Болката усетихме всички. Не предполагахме, че ще е толкова дълбока, лична, че ще избухне с такава сила. После си помислих – нали години наред на всяка Св. Литургия съм се молила лично за него, за неговото здраве. Отношението ти към някой, за когото се молиш, става като към най-скъп и близък човек, няма начин болката да не е голяма, да не се прекали с патоса, добрите думи да не се превърнат в клишета, клишетата в елейни и празни слова.

Всеки удар на тези камбани звучи по различен начин – обвинение, самообвинение, овдовяване, осиротяване, непрогледност, лошо предчувствие, пропадане, униние, безизходица, липса на търпение, липса на покаяние…може дълго, дълго да се продължава с това изреждане.

И в хаоса на тези четири дни, в тяхната обърканост, в своята подгоненост от дома си, защото понякога просто не издържах да слушам камбаните – влязох в една църква, Светата Литургия беше приключила, пред южния олтар около свещеника се бяха струпали хора, той привършваше своята проповед, говореше невисоко, но достатъчно ясно, за да го чуват добре десетината жени, които се бяха скупчили около него. Нарочно не искам да споменавам името му и църквата, защото не съм искала разрешението му да разкажа за това, което чух, публично. Но го разказвам, защото през тези мъчителни, бавни като камбанния звън дни, това беше бисерът, който намерих и който е за всички ни.

Не съм имал видения. Не съм чувал гласове. Скептичен съм към тези, които имат видения, към тези, които чуват гласове, защото това е от лукавия. Но имах тежък период в живота си, бях изпаднал в униние, молих се за нещо конкретно, нещо съвсем конкретно исках от Бога. И внезапно, в един миг разбрах, осъзнах – беше като внушение, като знание, което изведнъж просветна вътре в мен – какво повече можеш да искаш от Бога, та Той ти дава Своето Тяло и Своята кръв! Какво повече може да има от това! За какво повече би могъл да се молиш! Какво повече би могъл да получиш!

Останах поразена след тези думи на свещеника, толкова прости и ясни, пронизващи и трогващи с чистота си, с откровението в тях, та в тях е цялата ни вяра, целият опит с Христос, срещата с Христос, която е всъщност църквата, действителният опит от срещата ни с Христос.

И по странния, филигранен начин, по който съдбата изгражда дните ни, след като се прибрах у дома, на фона на продължаващия камбанен траурен звън, отворих Дневниците на отец Александър Шмеман и попаднах на следното изречение: „Винаги ми се е искало да попитам повечето от познатите ми християни: радват ли се на своята вяра? ”

Да, радваме се, ако осъзнаваме вярата като среща на поканени от Него на Неговата трапеза, като общуване с Христос във всеки човек, във всеки приятел.

Не, не се радваме, ако осъзнаваме вярата като казармени  правила, заплахи за Страшния съд, морализаторство, обвинения от амвона колко сме греховни, изпаднали, низши и зли, клишета, клишета, клишета в проповедите, изрази отпреди сто години, изкуствени цветя по олтарите, стотинки по иконите, остарялост, неадекватност, някакво църковно мърморене, суеверие, изискване за раболепие, вменено ни наместо смирение – преди залез или след залез се боядисвали яйцата, в кой точно ден, какво се ядяло, какво не се ядяло, как се постило, как не се постило, как се заговявало, как се отговявало, брошури, пълни с указания как да се молим, че молитвата ни да бъдела чута, рецептурник с въпроси как да се изповядваме, че да не пропуснем някое прегрешение, като че ли целта ни е да станем някакви морални чистофайници, как да се покайваме, как да се смиряваме, тази противна форматираност, в която непременно трябва да навлезем, за да се зовем добри християни – не, на тази вяра аз не се радвам, на тази вяра никой не се радва, отец Александър.

Вярата е толкова естествена за човека, както дишането. Ако започнем да следим указания как да дишаме правилно, първо получаваме сърцебиене, аритмия, кашлица, задух, недостиг на кислород…Бог ни е направил не само свободни, но и абсолютно различни един от друг, за да се обединяваме вътрешно, чрез светите Тайнства в Него, запазвайки своята абсолютна, именно абсолютна индивидуалност и свобода.

Ето това чух в онези думи на свещеника на края на проповедта му, когато влязох в онази църква случайно, подгонена от отекващия тежък, пронизващ, изпълнен с болка, непресекващ през дните на траур камбанен звън.

И не преставам да се удивлявам до краен предел на Божия промисъл ежедневно, ежечасно, когато най-малко очакваме – Той да се грижи за нас, да ни говори, да подкрепя душата ни, да ни напътства по пътя на правдата заради Своето име.

В края на опелото в „Св. Ал. Невски” се разбра, повечето хора няма да могат да се поклонят пред тленните останки на Патриарха. И тогава се случи нещо уникално – един букет започна да се предава от ръце на ръце. Всеки добавяше към него своите цветя и го предаваше напред. Букетът невидимо набъбваше и се движеше сам над главите на хората, движеше се сам към сърцето, към душата на патриарх Максим – отче, дари твоя наследник с кротост, топлота и любов към нас, грешните, дари го със сърдечност и загриженост за нашата църква, за това се молим, с тази молитва те изпращаме.

 

 

 

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияОсобености на местния социализъм
Следваща статияСветът – тази стара винилова плоча