0
2500

Камен Донев

Моралите

Преди време Камен Донев се беше възмутил от двама млади кинокритици, които доста дръзко и неуважително разкритикуваха филма му „Уют”. Боже, какви нелепости говоря?! – не разкритикуваха, направо го разпердушиниха на дреб!… Артистът не им остана длъжен, ретурна им го двойно и тройно: адресира към тях думи на своя колега Тодор Колев, изречени към „организираната посредственост”: „Оди дроби зеле!!!” Гениалния „господин за един ден“ цитира в специално написаното „Отворено писмо до всички ония, които са тук, но ги няма”. Кинокритиците, изглежда, така здравата го бяха ядосали, защото – без да използват думите на Тодор Колев (вероятно не ги знаят), всъщност пращаха и него като кинотворец нататък – да престане да режисира филми, а да оди да дроби зеле. Тъкмо поради това Камен Донев им отвърна на удара с почти дяволска развихреност, кажи го с геенна побеснялост: „Виe cтe нищo! И тoвa e тъжнaтa кoнcтaтaция зa вaшeтo cъщecтвувaнe. Eднo гoлямo нищo. Eднa звучнo или кoлeбливo изригнaлa пръдня нa житиeтo, кoятo щe пoзaмиришe и щe изчeзнe бeзcлeднo. Вac ви e нямaлo, нямa ви и нямa дa ви имa, зaщoтo вac нe ви бoли. Нe cъcтрaдaвaтe, нe мeчтaeтe, нe прoмeнятe, нe кoпнeeтe, нe дaвaтe, нe пoмaгaтe, нe cъпрeживявaтe и нe cъздaвaтe. Виe cтe мaшини зa лaйнa. В буквaлния и прeнocния cмиcъл нa думaтa. Виe cтe cрaмa нa тoвa oбщecтвo и някoй дeн дeцaтa ви щe нaвeждaт глaви зaрaди вac”…

За да сме справедливи, трябва да кажем, че младите критици в един пункт на своите бележки към „Уют” бяха напълно прави – че това не е филм. Разбира се, от гледна точка на средствата (материалите) на направа, той си е кино отвсякъде; но от гледна точка на художествените изразни средства „Уют“ беше повече театър, отколкото кино. Но пък тъкмо заради това този театър-кино за кратко време привлече огромно количество публика: на Камен Донев не му беше нужно да (се) променя в специфична филмова посока, за да спечели зрители: те идваха не за Камен Донев в ново амплоа, а идваха за Камен Донев такъв, какъвто го познават от неговите спектакли. И тук вече кинокритиците не са прави в пренебрежителното си и снизходителното си отношение: Камен Донев е театрален, артистичен и културен феномен, ето защо той не бива да измерван само и единствено с не твърде богатата и в същото време силно специфична метрична система на кино-естетиката; в начина, по който той присъства в българската култура има нещо по-дълбоко, нещо социологическо и народопсихологическо. И за него си струва да се говори с разбиране и с опит за анализ, не с високомерие и гнусливо отхвърляне…

Не може най-напред да не се отбележи дължината на спектаклите на Камен Донев – почти всички надхвърлящи два часа, някои даже и три. Представлението на „Лекция 3. Възгледите на един учител за силата на словото”, което гледах в Летния театър в Бургас, продължи например близо два часа и половина. Изтощително начинание, изчерпващо без остатък и физически, и психически, и умствени сили. Но изглежда така той възприема своята публика: хората са си платили за мен, следователно аз целият ще им се отдам. Забележителен в тази връзка е например следният момент от представлението: за да има нещо като отдих за актьора (който през цялото време е на сцената прав) е измислен номер – нещо като мини-антракт, през който се представят народни хора от различни краища на България. Да не мислите обаче, че самият Камен Донев се възползва от този антракт да си почива, докато колегите му рипат и скачат – изобщо не: почти винаги и той се хващаше на хорото и играеше със завидни вещина и умение. И с плам, с неподправен плам. Танцува още танго и валс, танцува и рок. Сиреч, тези „фалшиви” антракти са не за него, че да си отдъхва, докато траят две-трите минути танц, те са за публиката, която – сигурно си е мислил докато е изграждал постановката – не би могла да възприеме толкова интензивно и наситено послание, каквото струи като Ниагарски водопад от сцената. Изумих се колко е неуморим: разбира се, напълно му е ясно, че спектакълът се крепи на него (реално погледнато, той си е изцяло авторски продукт), но не се пести дори да му се предоставя възможност, напротив – раздава се докрай. Публиката му е благодарна за това, че не я мами, че не пунтира: награждава го с аплодисменти, със смях, с възторзи. И с преданост: 12 хил. души пълнят най-голямата българска зала – „Арена Армеец“, за да му засвидетелстват любов. Не театър, а рок концерт! Камен Донев владее отлично театралния инструмент – тялото и гласа на актьора, знае как да го преведе с успех през огромното физическо и психическо натоварване; знае също, че когато е честен с публиката, тя ще му се отблагодари. Затова и не се щади, изобщо не се щади…  

Ако си мислите обаче, че онова, което той представя от сцената, са единствено не особено благоприлични смешки, в които долницата играе главната роля, ще сгрешите. Не че го няма и това, но то е гарнирано (по-скоро миксирано) с други две драматургични пространства, в които той се движи като риба във вода; спектаклите на Камен Донев са в известна степен три в едно: народен (вулгарен) хумор, високи театрални образци, откровени нравствени поучения. Тръгва например разказ за една Недялка – гротесков, абсурден, стигащ до палячовщина чак, след което изведнъж се отваря дума за Сирано дьо Бержерак, героя на Едмон Ростан – разказва се историята, рецитират се реплики, обяснява се какъв идеален образ е. Вкарва се и примера на Гуидо д’Арецо, създателят на нотните наименования. Всичко това се експонира в една не твърде сложна за отгатване структура: ниско – високо – поучение и пак по същия ред. Високите илюстрации от световната история и култура имат запазено място в спектаклите на Камен Донев (особено в тези с герой учителя) – идеята е да служат за еталон как човек да се държи, към какво да се стреми, на какво да вярва. Но като че ли най-силно са застъпени моралните проповеди: актьорът не ги спестява, поднася ги от сцената с цялата си възможна искреност и откровеност, призовавайки зрителите да последват думите му и в поведението си, не само да се смеят на тях. Сложно и трудно е, разбира се, да се каже доколко неговите апели биват възприети като житейски норматив от публиката, но за Камен Донев, струва ми се, точно тези нравствени прокламации се явяват най-скъпата, най-свидната му част от представлението. Произнася ги с апломб, със страст, с вдаденост: няма втори план, всичко е едно към едно: тъпанарът там е тъпанар, читавият – читав отвсякъде…

Тъкмо поради това смятам, че бихме могли да определим неговите спектакли като един своеобразен вид моралите, моралите тип ХХІ в. Разбира се, в средновековните моралитета главните герои са не хора, а персонификации на отвлечени понятия – Седемте смъртни гряха, Пътят на порока, Пътят на добродетелта, които нататък са се развили до комедията на нравите, един от най-известните представители на която е френският драматург и актьор Жан-Батист Поклен, прочул се под името Молиер. Камен Донев смесва двете театрално-исторически реалии в своите представления с тази разлика, че – за разлика от Молиер, не представя множество герои на сцената и той да е само един от тях (пък било и в главната роля), а изиграва своите нравоугодни моралитета сам, във вид на беседа. Или на лекция, както определя жанра си. Ето защо опростенческо е неговите постановки да ги броим единствено като „образец на комерсиален театър“, както съм срещал да ги наричат; те са по-скоро като „пътуващ проповеднически театър“, в който смехът е стръвта, за да поеме зрителят другото, важното, същностното – поучението. Всичките имена, случки, инциденти, персони, които изрежда в спектаклите си, са един вид оличностени алегории на средновековния морализаторски театър – фарсовете, мистериите и най-вече моралитетата. Прочее, в Средновековието те си вървят заедно: тече библейската история, после за отдих идва фарсът, следва моралната притча-проповед и т.н. Тъкмо заради това предшественичество на неговия тип театър той представлява такъв микс от високо и ниско, от забавно и дидактично, от комедия и трагедия, ако щете: и все пак представленията му повече искат да вразумяват, отколкото да развеселяват. Затова и в медийните си изяви той също е толкова нравоучителен, толкова „даскалски“: никога не пести думи, които да осъждат, вместо да радват: „Има много прост народ, хора-егоисти, които не се извиняват, не знаят какво е толерантност, кавалерство, да дадат път… Те са като говеда, израснали не знам къде, в обор или на някой кър. Гледат само напред, натискат, искат да смачкат другия, да са първи на всяка цена“. Но и винаги следва противовес – пример, който трогва: „Веднъж един човек ме спря и ми каза (той беше доста едър, може би бивш спортист, е бил, не знам), но той ми каза, директно на Камене подходи: „Камене, знаеш ли, след еди-кой си спектакъл (където говоря за пешеходната пътека и пресичането) аз се промених. Преди като шофьор не съм спирал на пешеходци, не съм давал път. След това изведнъж се промених“. Това е всъщност най-съкровеното желание на този неуморим морално взискателен актьор, истинската причина за неговия театър по камендоневски – да променя към добро: „Вяра от староеврейски означава устойчивост, всеки я тълкува посвоему – да отстояваш и да се бориш за значимото. Слава богу, аз успявам да се справям“…

Актьорът Камен Донев наистина се справя, (по)учителят Камен Донев обаче май не чак толкова. Вижда се от всичката тази „България, мръсна приказка“ около нас, на чийто бяс понякога дори и човекът Камен Донев не успява да устои…  

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияКой извърши преврата на 9 септември?
Следваща статияЗа Марин Бодаков