0
654

Камъкът
на самотата

TDimova

Наричам такива книги като „Багряна и Словения” живи същества. Такива книги разговарят, въздействат, очароват по същия начин, по който един жив човек те пленява и ти го обикваш.

Такива книги – живи – разговарят с всеки, до когото се докоснат. Не могат да го оставят безразличен и безучастен. Минават покрай някой човек и го променят. Затова ги наричам живи.

Тази книга промени в мен възприятието ми за Багряна. Да, обичала съм поезията й и преди това, оценявала съм я, възхищавала съм се. Но сега стана друго – видях Багряна – нейната личност  и нейната поезия в някаква друга дълбочина, в нейната автентичност, съдбовност и трагика. Все едно до този момент съм я познавала съвсем повърхностно, а изведнъж я видях с просветлени очи.

Гледката ме порази – толкова красива и Божия. Поезията ме порази – толкова красива и съкровена. Някъде бях прочела, че човек се измерва според любовта, която може да изпита. Любовта, която тече през личността и поезията на Багряна, ме порази.

Книгата „Багряна и Словения” на Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров се фокусира върху връзката на Багряна със Словения и със словенския изкуствовед Изидор Цанкар. За тези, които познаваме авторите, знаем, че те прекараха няколко година в Любляна. Людмил преподаваше  в университета български език (само мимоходом ще спомена, че студентите-българисти по негово време бяха сто и двайсет и девет!). За това време той успя да издаде на словенски антология на българската литература в два тома. Едно превъзходно и подробно издание, което е чест за българските писатели. През това време Людмил и Людмила попадат на някаква следа от Багряна. Без да са имали предварително намерение или план да изследват словенските връзки и приятелства на Багряна, те тръгват по тази следа. Попадат на други. Внезапно пред тях като ветрило се разтварят все нови и нови доказателства, снимки, архивни материали, хора, познавали онези кръгове, близки, роднини, като че ли се оплита цяла една неподозирана мрежа от познанства, спомени, разкази, портрети, снимки, доказателства, писма, картички, замъци, места… Те тръгват упоени по тези непрестанно разклоняващи се пътеки.

Имах късмета и щастието да бъда в Любляна заедно с тях точно когато бяха открили един невероятен документален филм от кинопреглед, дълъг 45 секунди. На лентата е заснето пристигането на гарата в Любляна и посрещането на делегация български писатели през 1933 година. На филма е посветена цяла глава от книгата, няма да я преразказвам. Но на този като по чудо запазен и като по чудо открит филм са фиксирани образите на проф. Александър Балабанов, председател на българския ПЕН клуб, Елин Пелин, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев, Йордан Стубел, Георги Райчев, Асен Разцветников, Ана Каменова, Яна Язова. Представете си детинското им изумление, детинския им възторг да открият в една чужда държава такова съкровище. Говореха едни през друг като че ли се надпяваха от въодушевление.

Всъщност цялата книга е написана под знака на това въодушевление. Събирали са късче по късче, парче по парче от тайнствения пъзел на този период от живота на великата поетеса. Когато тъканта на тази картина е възстановена, те се отдръпват от читателя и го оставят сам да я съзерцава. И това е едно от големите достойнства на книгата. Те нито за миг не налагат на читателя своя интерпретация. Оставят го той сам да стигне до същността, до сърцевината на онова, което разказват. Правят го свой съавтор.

Това, което аз чух от техния разказ, е голямата, съдбовна, трагична любов между Елисавета Багряна и Изидор Цанкар. Мащабът и трагизмът на тази любов е неподозиран и до този момент, непознат за нас. И това е другото голямо достойнство на книгата – че осветлява по един изключително фин, деликатен и любвеобвилен начин тази любов. Като че ли самата Багряна е проговорила през тази книга, като че ли самата тя е поискала да разкаже през тази книга за своята любов към Изидор. Като че ли самата тя ги е водила в Словения през разклоняващите се пътеки на документалното изследване, за да се стигне до картичка, до писмо, до спомен за разговор, до вслушване и вглеждане и в най-дребния, в най-ненужния на пръв поглед детайл, за да може да се възстанови с такава нежност дълбинната и съдбовна връзка, която разплаква всеки, който се докосне до нея.

Стиховете, които е написала Багряна в този период, а това са трийсетте години, са за мен най-силните. Защото тя е позната за широката публика предимно през „Вечната и святата”, а следващите й две стихосбирки „Звездата на моряка” и „Сърце човешко” остават като че ли в сянката на първата.

Людмил и Людмила са извлекли от последните две стихосбирки нова и са я нарекли „Словенски опус”. Това са стиховете, посветени на любовта й към Изидор. Вие ще ги прочетете. Те са вътре в книгата. Когато се поемат, всъщност когато се изпият наведнъж, въздействието им върху читателя е опияняващо.

Още в началото на книгата авторите разказват следния епизод. Срещат се с поета Найден Вълчев, който е бил в дома за възрастни хора в Горна Баня, където е настанена Багряна. Той се е срещнал с нея три дни преди 97-мия й рожден ден. И той им разказва за онзи много известен пръстен на Багряна, пръстена с александрит, за който се знаело, че й е подарен от Изидор и който тя винаги носела.  Ръцете й били почти ледени, пръстите й били съвсем изтънели, пръстенът й се бил извъртял и той й го поставил правилно, а тя казала:

– Моят александрит! Камъкът на самотата…

Ще завърша с един стих от стихотворението „Декемврийско утро”, което тя е написала в разгара на тази любов, който за мен звучи молитвено, литургично.

….не искам друго от съдбата. 

Не искам…И не питам колко дълго още

ще ме обвива в пух – като след буря птичка.

Но днес благодаря за всички дни и нощи,

За зло и за добро, за всякога, за всичко. 

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияДуми, думи, думи
Следваща статияЦочо Бояджиев и видимото