Миналата седмица почетохме вековната годишнина от смъртта на Иван Вазов. Отдадохме подобаваща почит, спомнихме си за чутовната личност на националния поет, препрочетохме Вазов. Искам специално да спомена мащабната кампания „Препрочитаме Вазов“ на Народния театър „Иван Вазов“, която продължава повече от година. Искам специално да поздравя и да благодаря на всички творци, които се включиха в нея. Защото напоследък свикнахме годишнините да ги „отбелязваме“. И като мине денят, с чувство на изпълнен дълг да насочваме вниманието си в друга посока.
Но не е било винаги така. Честването на 70-годишнината на Народния поет е общонародно в пълния смисъл на това понятие. Продължава половин година с всевъзможни тържества и събития. Никой не се замисля, че това води до физическо изтощение на възрастния поет. В спомените на неговите съвременници са описани доста случки, които показват, че писателят, който по характер е бил доста интровертен и вглъбен, е изпадал в доста нелицеприятни нервни кризи. Някои дори обясняват скоро последвалата му ненадейна смърт именно с това пренапрежение и изтощение. Когато миналата седмица прочетох в прекрасната възпоменателна колонка на Тони Николов какви акламации му устройват бургазлии, как учениците го понасят на ръце към морето, за да го поръсят с морска вода, това ми напомни за битълманията от 60-те години, за френетичните възторзи, които са предизвиквали четирите момчета от ливърпулската група навсякъде, където са се появявали. Но нашият поет не е младеж, а достолепен възрастен мъж, наричан от всички „Дядо Вазов“. А и двайсетте години са много различни от шейсетте. Но явно любовта не познава такива граници и условности. Така го е усетил и самият Иван Вазов, който се е просълзил, когато е бил заведен до брега.
Вазов е бил митологизиран много преди юбилейното честване. Не зная друг българин да се е ползвал приживе с такава всенародна почит и любов, нито пък те да са изразявани по такъв спонтанен начин. Младежът Димитър Стоянов от село Байлово, бъдещият писател Елин Пелин, разказва как го е следил от дома му по време на неговите разходки, как се е крил зад дърветата в Борисовата градина само за да може да се приближи до него, само да го зърне за миг. Кой е карал селското момче да научи цялата „Епопея на забравените“ наизуст? Кой го е вдъхновил с такава любов към поета? Самият поет и никой друг! Както се изрази драматургът на Народния театър Мирела Иванова, ние „сме родени с благословията на своя национален писател. И как да му се отдължим ли – като го четем и препрочитаме.“
Ние сме свързани с Вазов повече, отколкото си даваме сметка. Закърмени сме с неговото име и с неговото творчество в буквалния смисъл. Първите уроци за Вазов не са ни преподадени в първи клас, а още преди да тръгнем на училище.
Едно от първите места, които посещавахме на ученическите екскурзии, беше родната къща на Вазов в Сопот. И през ум не е могло да ни мине, че тя не е автентична, тъй като е изгоряла до основи по време на „Страшното“, когато отстъпващият башибозук подпалва града през 1877 г., когато загива и бащата на голямата фамилия Минчо Вазов. У Вазов общонационалното до такава степен надхвърля личното, че цялостната му личност е превърната в национален мит. Затова гробът му може да бъде единствено до древния храм на Премъдростта, а надгробието му може да бъде само тази огромна естествена канара. Сливането на неговата душа с народната е колкото естествено, толкова и съзнателно, тъй както е бил уверен, че неговите песни „все ще се четат“.
Спомням си как бях шокирана, когато нашата учителка мимоходом спомена в часа по литература, че в ранните комунистически години Вазов е бил отречен и почти забранен по идеологически причини – защото не е пролетарски автор. В творчеството му наистина няма нищо пролетарско. Слава Богу, че всемогъщите идеологически корифеи са се осъзнали и Вазов започва да се издава и изучава отново. Може би са си дали сметка, че любовта към Вазов не може да бъде затъмнена. Както десетилетия по-рано отричането и обругаването, на което е бил подложен от Пенчо Славейков, никак не намалява народната почит, която едно десетилетие по-късно избухва по-такъв възторжен начин. Впечатлявало ме е винаги и това, как тази мрачна вражда на двамата поети не хвърля сянка върху нито един от тях. Времето отминава, ние им прощаваме и продължаваме да ценим творчеството и на единия, и на другия.
По повод стогодишнината от смъртта на народния поет отново прегледах сборника със спомени на неговите съвременници. По особен начин тези спомени ни доближават до личността му. Бил е интровертен човек, но не затворен. Излизал е на разходка до Борисовата градина винаги сам. Ходил е да вечеря в една гостилница, където се е събирала литературната софийска бохема, но винаги сам. Нахранвал се е и си е тръгвал, като само е поздравявал своите събратя по перо, но не сядал на тяхната маса на разговор. Отличавал се е от всички останали по високия си ръст, по стройната си и снажна фигура. Очите му били сини, косата къдрава и буйна. На последния обяд със сестра си Въла и племенницата си точно преди да му прилошее, казал: „…ти знаеш ли, Иван К. сопотчанинът умрял. Умрял, защото бил голям пияница. Умрял внезапно, неусетно. Каква блажена смърт!”
Възможно ли е чрез тези думи той да е пожелал и за себе си подобна блажена смърт? Смятал ли е, че тя ще дойде тъй скоро сред цялото преклонение и любов, на които се е радвал?
На просителната ектения по време на Светата литургия ние призоваваме Бог да ни даде „християнска, безболестна, непосрамена, мирна кончина на нашия живот”. Надяваме се на такава кончина, но не ни е дадено да знаем кога и как тя ще настъпи. Може би човек бива озарен само с неосъзнати моментни и несигурни предчувствия. Кончината на Иван Вазов идва под иконостаса с уникалната икона „Успение Богородично“, която единствено е спасена от опожарения бащин дом в Сопот и пренесена от майка му Съба в софийския им дом.
Около тази вековна годишнина, съвпадаща с Деня на Независимостта, си даваме сметка колко имаме нужда от Вазов днес. В дълбоко смутни, несигурни и зли времена, управлявани от какистокрацията, която премята своите поданици ту наляво, ту надясно, ние имаме нужда от канара, на която да се опрем, за да не ни се завие свят и да не изгубим окончателно почвата под краката си.
