0
1781

Кантика Четвърта. Към „Приближавания“ на Владимир Градев

 

Четвъртата част на теорията на религията на Владимир Градев проследява историята на понятието „мистика“ от Елевсинските мистерии до профанните озарения на синтетичните дроги – „Приближавания“, изд. Фондация „Комунитас“, 2019 г.

В критичните точки, включително и на термодинамиката,
вече няма усилване, а изненади.

Ернст Юнгер Приближавания. Дроги и опиянение[1]

Религиозният опит в неговото автономно своеобразие стои в сърцевината на философията на Владимир Градев. Мисленето му изхожда от едно радикално обръщане, разбирано като conversio и revolutio, към което той се завръща през рефлексивно разтягащ се в дългото време херменевтичен кръг, свързващ екзистенциалния опит с дисциплинарното поле на разбирането на религиозния феномен. Началната точка на описването на тази разширяваща се окръжност е зададена от Прекъсването на пътя. Книга от упражнения (2000), точката на завръщане е достигната 20 години по-късно в Приближавания (2019)[2], четвъртата част на една надхвърляща 2000 страници теория на религията. Погледнато откъм точката на завръщане, извървеният път описва траектория, чието начало е „рязко и сурово“ (65), звучащо в Прекъсването на пътя така: „От улицата ли идват тези грозни крясъци, които ме извеждат от изследователското вглъбение? От ранни зори безумецът размахва чук и загадъчно тръби, че „Бог е мъртъв“, и ми пречи да намеря напрегнатото спокойствие на писалището. […] От телевизионния отдушник някакъв парижки наместник на Петроний в стакато изстисква сенките на „големите разкази“ на борсата на новите, макар и второразредни, пороци.“[3] Насред това „непрестанно бръмчене“ (43) от края на 90-те е поставено началото на една бароково напрегната, многогласна сатирна драма на живота на Исус, която е същевременно Дантева Комедия, чиято фабула „завършва щастливо“ в прецизно теологическия смисъл на думата. Приближавания са това щастливо завършване, дефинирано в коментар към първото от деветте блаженства. „Какво е да си блажен, най-напред? Думата в древните езици (ивр. барух, стргр. μακάριος) има конкретно значение: блажен е този, комуто е дадено да разполага с пълнотата на жизнените сили особено когато те са възвърнати след боледуване, премеждие, изпитание.“ (216) Четвъртата част на тетралогията на Владимир Градев е преди всичко лично свидетелство за опита на прекъсването на пътя, предизвикало едно обръщане, което поражда възвръщането на силите на субекта за радикално преобръщане и промяна не само на самия себе си, но и на света. Приближавания най-открито и директно експлицира четиритомната теория на религията като „наръчник за действие“ (388), мобилизиращ силите на блаженството, което движи всяка автентична радикална промяна.

Освен че е най-откритата и директна от четирите части в говоренето за религиозния опит, Приближавания стига най-далеч и в разгръщането на вътрешноприсъщото противоречие на теорията на религията като научна дисциплина, целяща едновременното съхраняване на обекта и промяна на субекта на изследването. Ако първата част на тетралогията Това не е религия (2013) полага религиозния феномен „в сърцето на противоположностите“[4], то предметът на сатирната драма – мистичният опит – е по дефиниция страховито-фасциниращата сърцевина на сърцето на мрака на ключовата за мисленето на Градев концепция за coincidentia oppositorum. Четвъртата част неуморно призовава и възвестява този ключ в историческите му форми на дионисовото „епифанийно разрешаване на противоположностите“ (37), на орфическото „осъществяване на съчетанието на противоположностите“ (46), на Дантевия „modus operandi за съчетаване на противоположностите“ (65) в една Божествена комедия, на „единението на противоположностите: на Божията и човешката любов“ (271) в опита на Блажената Анджела, италианска средновековна мистичка, на „единството на противоположностите“ (365), постигнато от Тереза от Авила, испанска ранномодерна мистичка от конвертитски род, на събирането на противоположностите „в устрема на любовта“ (378) на нейния последовател Йоан Кръстни (също с конвертитска кръв), на Ети Хилезиум, холандска мистичка от еврейски произход, живяла и умряла по време на Холокоста, успяла „да съчетае противоположностите“ (296) на ужаса и покоя, на „удивителната способност да свърже и обедини крайностите“ (465) на Симон Вейл[5] (отново пред лицето на Холокоста), дори на психоаналитичното несъзнавано, което „нехае за противоречието“ (526) и – в крайна сметка – на неизбежно провалящото се след края на Средновековието „помирение на противоположностите“ (545).

Макар и книга на блаженствата – страховити и запленяващи – Приближавания не е книга на помирението. За Градев няма връщане оттатък цезурата на модерността, секуларизиращо разсекла „взаимността на мистичното познание и църковната йерархия“ (пак там). Проследявайки историята на понятието „мистика“ от Елевсинските мистерии до профанните озарения на синтетичните дроги, четвъртата част на Владимир-Градевата теория на религията „обръща особено внимание на разширяването на неговото значение през епохата на модерността“ (9) като време на необратима субективация на опита, чийто социалноисторически индекс е условие без което не е възможен всеки наш опит, включително и мистичен. „Едва в края на Средновековието и началото на модерността същността на мистиката започва да се схваща в личния – непосредствен и съкровен – опит на отношение и единение с божественото“ (129). От Барока насетне няма връщане назад към „природата“ на мистичния опит като асубектно прилагателно, необратимо субстантивирано в съществителното на модерната субектност като „априорна“ форма на опита. Превръщането на понятието за мистично от прилагателно в съществително през ХVІІ в. свидетелства същевременно за маргинализирането, изключването и буквалното „голямо затваряне“ на отговарящия му субектно аморфен религиозен опит. „Колкото по-рационален и подреден става религиозният живот, толкова повече мистичният опит, живян все повече като мъчително тайнство, отива в no mans land на маргиналността и лудостта.“ (107) Тази социалноисторическа буквализация на ужасяващия компонент в мистичния mysterium tremendum et fascinans, намерила израз в картините на Бош, ще придобие след индустриалната – и окончателно след сексуалната – революция формата на размитата всеядност на anything goes от Блаватска и Кастанеда през Коелю до дългите рафтове с езотерика. Това е точката на разпад на опита, за която свидетелства лексикалното размиване на самата дума „мистика“ и нейните производни, „отдавна […] изгубила в нашия език и култура всяко конкретно значение“ (87), в която Приближавания извежда на преден план непомирения, страховитоужасяващ аспект на мистичния опит.

Ужасяващото е уловено от Градев в блестящото контраинтуитивно тълкуване на мистичната фигура на „копринения червей, който си прави дом“ от Вътрешният замък на Тереза от Авила. „Мислим за пашкула като меко, топло, безопасно и уютно място, откъдето и изразът „отгледан в пашкул“. В действителност случващото се в пашкула е ужасно: цялата гъсеница се разлага и унищожава, превръща се в най-аморфна материя“ (363). Сърцевината на сърцето на мрака на мистичния опит е ужасяващият мрак на пашкула, в който субектът се разлага и втечнява до аморфна маса, за да излети преобразен в пеперуда към напълно Другото. Дори за свикналите на (не само самопричинена) болка векове на ранномодерното социално дисциплиниране с неговото копиране на военни модели при интериорното казерниране на душата, мистичната „атака срещу аза е horrenda y espantable, „ужасяваща и плашеща“ (400), по думите на Йоан Кръстни. Това, което ислямският средновековен мистик Ал-Халладж е готов да понесе, за да остане верен на истината на опита си, напомня описанието от началото на Надзор и наказание на М. Фуко. „Нанесоха му петстотин удара с камшик, след което му отразяха ръцете и ходилата […]. Мъченикът прокарва своите кървящи китки по лицето си, за да извърши за последен път ритуалните умивания.“ (440) Драстичното припомняне на ужасното и непоносимото в удържането и отстояването на мистичния опит е адресирано към едно настояще, в което „приемането, понасянето, изстрадването“ (405) на „нищото на откровението“ (Г. Шолем) е редуцирано до „господстващия религиозен опит днес: да нямаш религиозен опит“ (520), явяващ мистичното в призрачни форми.

Бродещият из модерния свят призрак на мистиката – успоредно с другите бродещи призраци на секуларизираната есхатология – е освобождаващо представен в епилога на Приближавания с една Уди-Алънова мъдрост и ведрост, четяща Приближавания. Дроги и опиянение (1970) на Ернст Юнгер от една Бодлерова наблюдателница. „По същото това време поетът Шарл Бодлер живее в сградата, в която се събира клубът [парижкият Club des Hachischins], ала присъства рядко на сеансите и не яде от „зеленото сладко“. […] Внимателно наблюдава нейните [на дрогата] проявления върху взелите я […]. А после, веднъж събрал чудните и странни разкази за въздействието на хашиша, пресътворява чутото „отново на хартията, още по-естествено, по-хубаво, необикновено, одухотворено.“ (589) Ако книгата на Юнгер, посветена на собствения му опит с дрогите, започнал от морфина, кодеина (и бургундското) в лазаретите на Първата световна война, и завършил, надхвърлил вече седемдесетака, с LSD в бундесрепубликата под вещото ръководство на изобретателя му Алберт Хофман, предизвиква скандал сред дясноконсервативните му фенове, може само да гадаем как ортодоксалните богослови биха погледнали на заключителните страници на Приближавания, ако си представим, че четат „еретика“ (т.е. католика-униат) Владимир Градев, а не просто го анатемосват. Неговият задочен отговор в тази посока, ревностно охраняваща раздалечаванията, е достоен за мъдреца от Манхатън във ведрата си проникновеност и урбанност. „Във всичко, което ми се случва, има нещо неизвестно, но да се живее изобщо е опасно.“ (617) В другия край на спектъра на перспективите, през чиито свидетелства се осъществяват приближаванията, е това на Мишел Фуко – най-ранния философски опит на Градев[6] – за неговия trip в Забриски пойнт: „Небето избухна и звездите заваляха върху мен. Зная, че това не е истина, но това е истина…“ (614). Кодата на тетралогията е, колкото и странно да звучи за някой, който не би сложил една до друга на рафта двете Приближавания на Градев и Юнгер, да не говорим да сложи теорията на религията и психеделията в едно чекмедже на опита или между кориците на една строга книга – кодата на приближаванията към мистичния опит е едно разбиращо, терапевтично, урбанно и недвусмислено Legalize It. „Дори да става дума само за чисто плацебо ефекти, те пак могат да са преобразуващи. Мнозина, а никога досега подобен опит не е бил преживяван така масово, говорят за чувства на благоговение, блаженство, благодарност и пр.“ (622) Или с думите на 75-годишния LSD папа от Вилфлинген, който определено не може да бъде заподозрян в афинитет към млякото на топлата човечност: „В критичните точки, включително и на термодинамиката, вече няма усилване, а изненади. Подобна точка можем да предполагаме там, където времето и вечността граничат едно с друго.“

Проф. Владимир Сабоурин (Сантяго де Куба, 1967) е завършил българска филология в Софийския университет, специализирал е във Ваймар, Хайделберг и Инсбрук. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново.

На главната страница: Хосе Бенлиуре, Животът на св. Франциск от Асизи

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Jünger, E. Annäherungen. Drogen und Rausch [1970], Stuttgart: Klett-Cotta, 2014, 401.
[2] Градев, Вл. Приближавания, София: Фондация „Комунитас“, 2019. Цитирам книгата по-нататък в текста със съответните страници в кръгли скоби.
[3] Градев, Вл. Прекъсването на пътя. Книга от упражнения, София: Издателство „ЛИК“, 2000, с. 7.
[4] Градев, Вл. Това не е религия, София: Фондация „Комунитас“, 2013, с. 100. През 2017 г. излиза – едновременно с третата част Разпознавания. По пътищата на душата – второ разширено и преработено издание на първата част на тетралогията.
[5] Редом с Паскал, Симон Вейл е вторият френски мислител, парадигматичен за схващането на Градев за философската потенция на обръщането, вж. Вейл, С. Дух и любов, съст. и прев. от френски Вл. Градев, София: Фондация „Комунитас“, 2013. Вж. също Василев, К. „Истина, злочестие, любов“. В: сп. NotaBene, бр. 45, 2019.
[6] Градев, Вл. Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко, София: Издателство „ЛИК“, 1999.