0
1584

Кан 2022: Рубен Йостлунд осмива богатите, Кристиан Мунджиу тъжи за бедните

„Триъгълникът на тъгата“, реж. Рубен Йостлунд

Необузданата, дива и напълно невъзможна за разказване сатирична дарба на изкусителния швед Рубен Йостлунд (през 2017 „Квадратът“ му донесе Златна палма, известност и пари) поднесе на публиката в Кан онова, което тя с нетърпение очакваше от него. Интелигентно разюзданият и до невъзможност смахнат „Триъгълникът на тъгата“ отново яко „захапва“ богатите екземпляри на човешкия род и ги разнищва на съставните им части. С безподобен сарказъм и завладяваща провокативност филмът се доближава до нивото на някогашния мегаскандал на Марко Ферери „Голямото плюскане“, а също и до неотдавнашния южнокорейски хит на Пон Чун-хо „Паразит“. Условно разделен на три (не съвсем равностойни, но оригинални тематични части), филмът превежда младите си и много модерни протагонисти през епичен и скъпоструващ круиз, който обаче катастрофира на безлюден остров. През цялото време Йостлунд не спира да се подиграва: на поведенческите клишета в модата, на упорито лансирано, но напълно несъществуващо равенството между половете, на глупавото безхаберие на свръхбогатите. Безкритичността на възпитаното изцяло в дигитално общуване поколение все още е пожалена – младите манекени Карл и Яя са доволни от спечелената възможност да се качат на супер яхта, да се порадват и най-вече да поснимат абсолютния ѝ лукс. Изпълнени с очаквания, те не подозират нищо от онова, което им предстои.

Запазената марка на Йостлунд – габаркането с тиковете на модерния бит достига безпределната си кулминация, когато своенравните пътници на яхтата се озовават в несъразмерно за социалния си статус разпищолване. Огромни количества морски дарове, хайвер, шампанско и всякакъв вид алкохоли хвърчат из ресторанта и каютите на обезумелите пасажери. Освен всичко друго, корабът няма и капитан – пиян до козирката, той отказва да се яви на традиционната „негова“ вечеря с пътниците. А когато все пак решава да го направи, започва безкрайно смешна словесна и политическа надпревара с циничен руски олигарх. Достигналата до неподозирани висини вакханалия преобразява кротката в началото яхта в яростна карикатура на социалните неравенства, точно такава, каквато я иска безподобният режисьор.

Когато цветнокожи пирати хвърлят срещу луксозното морско возило гранати, произвеждани от едно от намиращи се на него богати семейства, и когото то буквално и метафорично се разхвърчава на всички посоки, празникът (разбирай този начин на живот) приключва. Напълно безпомощна извадка от пътници се е озовава на остров, на който няма нито храна, нито вода, нито пък работещи мобилни телефони. Тогава господар на ситуацията става бедността, олицетворена от жената, грижела се за чистотата на тоалетните на яхтата. Тя поема цялата организация в оцеляването на групата и въвежда собствени си йерархични условия и правила.

Не, филмът на Йостлунд не е плоско социален, той е някак сладострастно отмъстителен. Този режисьор добре познава степените на презрение и ги използва със завиден майсторлък. Спокойно можем да го наречем социален хирург, който, ако пожелае, може да държи скалпела си и наобратно. Дали би искал да получи втора Златна палма? Защо не, даже знае точното място в дома си, където би могъл да я постави.

R.M.N., реж. Кристиан Мунджиу

Близко до медицинския подход стои и R.M.N. (résonance magnétique nucléaire или ядрено-магнитен резонанс), най-новият филм на известния румънец Кристиан Мунджиу, също горд притежател на Златна палма за „Четири месеца, три седмици и два дни“ (2007). Към днешна дата той обаче се интересува от колективния образ на ксенофобията в малко трансилванско селище, където от години освен румънски хората са свикнали да говорят и унгарски, и дори немски език. Подобно на главния герой Матиас, много млади хора, предимно мъже са заминали да работят в Германия. В същото време местният свещеник поддържа духа на населението чрез редовните си проповеди, които обаче с нищо не помагат на реалния живот.

Духовната затвореност, устойчивостта на традиционните ритуали и не на последно място бедността превръщат селяните в шумни и вкопчени един в друг ксенофоби, не понасящи „миризмата“ на цигани и емигранти. И когато в местния хлебозавод собственичката и управителката привикват тъмнокожи да месят хляба на народонаселението, нещата стават неудържими. Мъжете грабват пушките и сопите, като редом до тях, разбира се, е и свещеникът. Т.нар. общи събрания се превръщат в кресливи сборища, на които икономическият разум отстъпва на нерационални усещания. Филмът доста напомня на нашия „Страх“ на Ивайло Христов с тази разлика, че при Мунджиу средата е многоезична и кукерските ритуали са в стихията си. Иначе всичко друго си е същото – разкаляните зимни пътища, леещата се ракия, героичните наздравици. Освен няколкото мъже на средна възраст от Шри Ланка, тук-там се мярка и един абстрактен французин, отишъл в селото да брои мечките в гората. Такива обаче не се явяват, освен под формата на нереални чудовища, олицетворяващи вечните и непознаващи покой „зли сили“. В този смисъл Мунджиу е натиснал копчето на скенера, за да посочи тъмните петна на омразата, разяждаща колективната плът на Балканите.

„Свещеният паяк“, реж. Али Абаси

Състезанието между две бивши Златни палми определено буди интерес. Но се задават и нови играчи като свръхмрачният филм „Свещеният паяк“ на живеещия в Швеция иранец Али Абаси. Методично и безмилостно той показва действията на сериен убиец в силно религиозния ирански град Машхад, където фанатизиран мъж души проституиращи жени с голи ръце. След намесата на ангажирана и смела за иранския начин на живот журналистка истината излиза наяве, но общественото мнение превръща престъпника в герой. По политически причини (да се покаже на външния свят, че в Иран все пак има някаква справедливост) мъжът бива екзекутиран. Но това, което се случва след смъртта му, е смразяващо – собственият му син използва собствената си сестра, за да демонстрира върху нея как ще продължи делото на баща си.

Толкова суров филм за съдбата на жените като жертви на социалните и религиозни предразсъдъци отдавна не беше се появявал в Кан. И като се имат предвид думите на самия Абаси, че това е „първият ирански филм, в който жената има тяло“, то шансовете за Палма стават напълно реални.

Les Amandiers на Валерия Бруни Тедески

А интригата с прелестния, нежно романтичен Les Amandiers на Валерия Бруни Тедески, в който бликат емоции и пориви за театър? Как ли ще се отнесе към него председателят на международното жури Венсан Лендон, сам брилянтен и чувствителен актьор? Обзалагам се, че няма да остане равнодушен…