1
1119

Капитализъм 4.0

Раждането на новата икономика след кризата

Anatole-Kaletsky-007

Господстващата идеология от 80-те години приемаше, че пазарите са винаги прави, а правителствата – почти винаги грешат. Предходната фаза на капитализма пък приемаше, че правителствата са винаги прави, а пазарите почти винаги грешат. Определящата черта на следващата ера на капитализма ще е признанието, че както пазарите, така и правителствата могат да грешат и че понякога грешките им може да са почти фатални.

kapitКнигата „Капитализъм 4.0. Раждането на новата икономика след кризата“ (издателство „Класика и стил“) на дългогодишния икономически редактор на Таймс Анатол Калецки излиза през 2010 г., около две години след началото на световната финансова криза. Според автора тази криза не разруши капитализма, но ще го промени коренно. Калецки смята, че капитализмът не е статичен набор от перфектни институции, намиращи се в постоянно равновесие, че не съществуват неотменяеми закони, управляващи поведението на капиталистическата икономика, както учи съвременната икономическа теория. Според него капитализмът е адаптивна социална система, която мутира и еволюира чрез естествен подбор, когато някоя криза предизвика нуждата от това. С възстановяването на икономиката и финансовата система ще се появи нов модел на капитализма, при който взаимоотношенията между пазарите и правителствата ще се промени. Калецки разглежда капитализма по-скоро като живо същество, което се адаптира към променящите се условия, отколкото като машина с фиксирани институции и роля в обществото. В книгата си той проследява икономическите теории и идеологии, “обосноваващи” всяка от предишните версии на капитализма.

Анатол Калецки е завършил Оксфорд и Харвард. Той започва кариерата си на журналист в бюрото на Файненшъл таймс в Ню Йорк, ръководи бюрото на Икономист във Вашингтон, години наред е коментатор на британския Таймс, а днес води седмичен блог за Ройтерс. От 2001 г. е партньор в анализаторската компания GaveKal, която снабдява големите инвестиционни банки и хеджфондове с текущи икономически анализи на световната икономика. Наблюдава, анализира и коментира глобалната икономика и икономическа политика повече от 35 години.

Книгата му „Капитализъм 4.0. Раждането на новата икономика след кризата“ бе издадена наскоро на български език в превод на финансиста Любомир Христов (изд. „Класика и стил“). Предлагаме ви откъс от книгата.

„Капитализъм 4.0. Раждането на новата икономика след кризата“, Анатол Калецки, изд. „Класика и стил“, превод Любомир Христов, 2013 г., 35 лв.

Въведение

Светът не свърши. Въпреки всички предчувствия за катастрофа по време на финансовата криза от 2007-2009 г. първото десетилетие от двадесет и първия век преля някак неусетно във второто. Предричаните от мнозина от най-уважаваните световни икономисти бунтове, кухни за бедни и фалити не се случиха. Вече никой не очаква капиталистическата система да се срине, каквото и да означава тази емоционално натоварена дума.

Въпреки това оцеляването на капиталистическата система не означава, че предкризисната вяра във финансовите пазари и ефективността на свободното предприемачество някога ще бъде пак такава, каквато беше преди фалита на Lehman Brothers на 15 септември 2008 г. Към средата на 2010 г. връщането към сносен икономически растеж и нормални финансови условия изглежда вероятно. Дали обаче това означава връщане към обичайните практики и поведение на политици, икономисти и финансисти? Въпреки че глобализацията ще продължи и много части на света постепенно ще възстановят предкризисния си просперитет, травматичните последици от 2007-2009 г. няма да бъдат забравени бързо. Икономическата цена на кризата ще се усеща с десетилетия. Дълговете ще оказват натиск върху данъкоплатците и държавните бюджети, върху объркания живот на безработните и угасналите мечти на инвеститорите и собствениците на жилища.

Това, което катастрофира на 15 септември 2008 г., не беше една банка или финансова система. Това, което се разпадна на онзи 15 септември, беше цялостна политическа философия и икономическа система, начин на живот и мислене за света. Въпросът сега е какво ще замести глобалния капитализъм, който се счупи през есента на 2008 г.

Централната теза на тази книга е, че глобалният капитализъм няма да бъде заместен от нищо друго освен от глобален капитализъм. Травматичните събития от 2007-2009 г. нито ще разрушат, нито ще озаптят фундаменталните икономически инстинкти, които винаги са движили капитализма – амбицията, инициативата, индивидуализма, конкурентния дух. Вместо това тези естествени човешки качества ще бъдат пренасочени и стимулирани да създадат нова версия на капитализма, която в крайна сметка ще е по-успешна и по-продуктивна от системата, на чието място идва.

Амбицията на тази книга е да обясни процеса на обновление и да посочи някои от най-важните черти на заредената с нова енергия капиталистическа система. Обновлението ще отнеме много години, но някои от чертите му вече могат да се разчетат. Стъпвайки на само една година следкризисен опит, е ясно, че това, което ни чака, не са нихилистичните прогнози от двете крайности на политическия спектър, които се чуваха в разгара на кризата. Отляво антикапиталистическите идеолози, изглежда, искрено вярваха, че няколко седмици финансов хаос може да доведе до разпадане на политико-икономическата система, оцеляла в течение на два века революции, депресии и световни войни. Отдясно фанатичните поддръжници на свободния пазар настояваха, че частното пред­приемачество ще бъде разрушено от държавните интервенции, които очевидно бяха необходими, за да спасят системата. Мнозина продължават да вярват, че кризата би могла да бъде преодоляна много по-добре, ако правителствата бяха оставили финансовите институции просто да фалират. Една уравновесена преоценка на кризата трябва да оспори както лявата истерия, така и дясната надменност.

Тази книга представя финансовата криза в историческа и идеологическа светлина, вместо да обвинява за нея алчните банкери, некомпетентните регулатори, наивните собственици на жилища или глупавите китайски бюрократи. Тя дава нова интерпретация на кризата в контекста на икономическите реформи и геополитическите сътресения, които отново и отново променят природата на капитализма от XVIII век насам. Пример за най-новата такава промяна е революцията на Тачър-Рейгън от 1979-1989 г. Основната теза е, че капитализмът никога не е бил статична система, следваща определен набор от правила, с постоянно разпределение на отговорностите между частните предприятия и правителствата. Не съществуват неотменяеми закони, управляващи поведението на капиталистическата икономика, както учи съвременната икономическа теория. Капитализмът е адаптивна социална система, която мутира и еволюира в отговор на променливата среда. Когато капитализмът е сериозно заплашен от системна криза, се появява нова версия, по-добре пригодена към променената среда, да замести господстващата преди това форма.

Веднъж признали, че капитализмът не е статичен набор от институции, а еволюираща система, която се преоткрива и презарежда с енергия чрез кризи, можем да видим събитията от 2007-2009 г. в нова светлина: като катализатор на четвъртата системна трансформация на капитализма, сравнима с трансформациите, породени от кризите през 70-те години, кризите от 30-те години и Наполеоновите войни от 1803-1815 г. Оттук и заглавието на книгата.

Първият от тези големи преходи – периодът на социалните и икономически вълнения, започнали с политическите революции в Америка и Франция и индустриалната революция в Англия – породиха първата ера на модерния капитализъм, продължил от британската победа над Наполеон през 1815 г. до Първата световна война. Този дълъг период на относителна системна стабилност и нарастващо благоденствие приключи с Първата световна война, Руската революция от 1917 г. и накрая с Великата депресия в САЩ. Тези безпрецедентни политически и икономически травми разрушиха класическия laissez-faire капитализъм (капитализъм без намеса на държавата на пазарите) на XIX век и създадоха различна версия на капиталистическата система, прегърнала Новата сделка (New Deal) на Франклин Рузвелт, Великото общество (Great Society) на Линдън Джонсън и социалните държави във Великобритания и Европа.

После, четиридесет години сред Великата депресия, друга дълбока икономическа криза – глобалната инфлация в края на 60-те и през 70-те години – вдъхнови революцията на свободния пазар на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън и така сложи началото на трета версия на капитализма, която се различава ясно от предишните две. Четиридесет години след голямата инфлация от края на 60-те години глобалната икономика претърпя нова системна криза, тази от 2007-2009 г. Тезата на книгата е, че тази криза създава четвърта версия на капиталистическата система, нова икономика също толкова различна от дизайна на Тачър и Рейгън, колкото той беше различен от дизайна на Новата сделка. Оттук и „раждането на новата икономика“ в подзаглавието на книгата.

Схващането на капитализма като еволюционна система, чиито икономически правила и политически институции са подложени на дълбоки промени, може да изглежда спорно или дори подмолно от гледище на предкризисния начин на мислене. Революцията на Тачър и Рейгън от началото на 80-те години беше широко обявена като преоткриване на истинския капитализъм след прикритата социалистическа ерес и отклонения на кейнсианския период. Този възглед за света все още се поддържа от най-консервативните политици и стопански лидери. В голямата схема на нещата обаче доминирането на свободния пазарен фундаментализъм от 1980 до 2009 г. беше само една тридесетгодишна фаза в дългата история на развитие на модерния капитализъм от края на XVIII век насам. Погледът върху неотдавнашните събития от тази историческа перспектива разкрива кризата и нейните последици в нова светлина.

Например много политици и стопански лидери смятат всяка държавна намеса в действието на пазарните сили за вредна за системата на свободния пазар. Те се противопоставят на такава намеса по принцип, като я смятат за острието на социалистическа секира. Това е прекалено тесногръд възглед на фона на дългата и триумфална история на капитализма, преди някой въобще да беше чул за Рейгън и Тачър. Най-ясната черта на еволюцията на капитализма от една фаза към друга е променливото отношение между държавата и частното предприемачество, между политическите и икономическите сили – първо, в началото на XIX век, после през 30-те години на XX век, след това през 70-те години и отново сега. На всяка нова еволюционна фаза капиталистическата система се преражда по-силна отпреди. За да разберем политико-икономическия модел, който се появява от кризата, е полезно да проследим променящото се отношение между държава и пазар в предходните три фази.

В класическия laissez-faire капитализъм, господстващ от началото на XIX век до 30-те години на XX век, политиката и икономиката бяха по същество отделни сфери. Взаимодействието между двете сфери се ограничаваше до събиране на данъци, главно за финансиране на войни, и издигане на митнически бариери с основна цел защита на влиятелни политически интереси. След 1932 г. идват Новата сделка и социалните европейски държави. Като отговор на Руската революция и Великата депресия тази втора версия на капитализма беше определена от почти романтичната вяра в добронамерените, всезнаещи правителства и инстинктивно недоверие в пазарите, особено във финансовите пазари. Третата версия на капитализма, родена от политическата революция на Тачър-Рейгън от 1979-1980 година, възприема точно обратния възглед. Третата версия идеализира пазарите и не вярва на правителствата. Последната модификация на тази версия – финансово доминираният пазарен фундаментализъм, описан в книгата като Капитализъм 3.3 – доведе позицията на Тачър-Рейгън до крайност. Капитализъм 3.3 не просто не вярва на правителствата, тя ги демонизира, присмива се на регулирането и се отнася с открито пренебрежение към публичната администрация. Тази крайна антиправителствена идеология не само в политиката, но и в икономическата теория, и то със също толкова важни последици, доведе до кризата от 2007-2009 г. Както би могъл да предвиди Карл Маркс, капитализъм 3.3 беше разрушен от противоречията на собствената си антиправителствена идеология.

Саморазрушаването на капитализъм 3.3 разчисти полето за следващата фаза на политико-икономическата еволюция: появата на капитализъм 4. Както и през 30-те и 70-те години на миналия век, тази трансформация ще пренареди взаимоотношенията между политика и икономика, между държава и пазари. Господстващата идеология от 80-те години до кризата от 2007-2009 г. приемаше, че пазарите са винаги прави, а правителствата – почти винаги грешат. Предходната фаза на капитализма от 30-те до 70-те години приемаше, че правителствата са винаги прави, а пазарите почти винаги грешат. Определящата черта на следващата ера на капитализма ще е признанието, че както пазарите, така и правителствата могат да грешат и че понякога грешките им може да са почти фатални.

Признанието за погрешимост на пръв поглед може да изглежда парализиращо. Всъщност би трябвало да води до увереност в способността ни да контролираме съдбата си. То открива терен за разгръщане на водачество, творчество и експериментиране както в сферата на политиката, така и в сферата на стопанството – концепции, които предходната версия на капитализма се съпротивляваше да приеме. Признанието, че както държавата, така и пазарът могат да правят грешки, предполага сътрудничество между сферите на политика и икономика, а не характерното за фазата на капитализъм 3 противопоставяне. Изключителните възможности, създадени от технологията, глобализацията и социалните промени в зората на капитализъм 4, предполагат, че ако новото поколение американски и европейски политически и стопански водачи изиграе добре картите си, новият икономически модел ще доведе до повече благоденствие от предходния. Може би един ден той ще бъде наречен Обамономика. Ако не обаче и ако Америка и Европа не покажат идеологическата гъвкавост, необходима за успеха на капитализъм 4, политическата икономия през следващите десетилетия ще бъде оформена не от западните демокрации, а от Китай и другите авторитарни неокапиталистически страни.

Ако Западът иска да израсне до нивото на това предизвикателство, то кризата от 2007-2009 г., заедно с предизвестията и последиците й, трябва да бъде видяна като фаза в динамичния процес на капиталистическата еволюция. Това е картината, представена в част I.

Част II разглежда кризата и предхождащия я период на бърз икономически растеж и благоденствие от тази историческа и еволюционна гледна точка. Тази книга отхвърля общоприетия възглед, че глобалният растеж на цените на жилищните имоти и кредита е просто една илюзия, подхранвана от дългове. Вместо това в част II поддържаме, че нарастването на потребителския дълг и цените на активите от началото на 90-те години насам е рационален отговор на доброкачествените икономически тенденции, зародили се в края на 80-те години. Зад тези тенденции стоят в крайна сметка четири огромни технологични и геополитически трансформации, слели се в едно през 1989 г.: разпадът на комунизма, възкръсването на Азия, революцията в електронните технологии и възприемането в цял свят на хартиените пари, необезпечени със злато, сребро, чуждестранна валута или друг символ на осезаема стойност.

Доброкачествените тенденции от предкризисния период породиха прекомерна спекулация и произведоха цикъл на възход и падение, но това по никакъв начин не противоречи на аргумента, че по-голямата част от растежа на кредита и цените на активите преди кризата бяха по същество оправдани и ще се окажат устойчиви с течение на времето. Циклите на подем и спад винаги са били и ще продължат да бъдат характерна черта на капиталистическата система. Събитията, предхождащи кризата, са типични за предишните цикли и дори по-умерени в сравнение с подобни в миналото. Защо тогава конкретно този цикъл доведе до толкова остра криза?

Това е въпросът, който разглеждаме в част III. Обяснението се фокусира върху преувеличената и наивна интерпретация на икономическата теория, прилагана по-прагматично в периодите на управление на Тачър-Рейгън и Клинтън. Наивната интерпретация на икономическата теория доведе икономическата политика на свободния пазар до абсурдни крайности. Този подход на пазарен фундаментализъм към икономическата политика превърна сравнително нормалния, макар и остър, цикъл на подем и спад в най-голямата финансова криза на всички времена. По-конкретно пазарният фундаментализъм стоеше зад непредизвиканите грешки на администрацията на президента Буш и най-вече на министъра на финансите Хенри Полсън, които бяха непосредствената причина за финансовата катастрофа. Как можа най-мощното и добре екипирано правителство в света да направи толкова много грешки с разрушителен ефект? Голяма част от грешките могат да бъдат приписани на взаимодействието между академичната икономическа теория и политическата идеология, които взаимно усилваха недостатъците и предразсъдъците си като двойка криви огледала. В резултат класическите постановки на Адам Смит и Дейвид Рикардо бяха превърнати в неразумно преувеличени доктрини на ефективните пазари, рационалните очаквания и централно банкиране в монетаристичен стил, които овладяха икономическото мислене в коридорите на властта, сред регулаторите и финансовите институции в цял свят. Част III завършва с тезата, че за да успее един реформиран модел на капитализма, е необходимо спешно да се развият нови форми на икономическата теория, отиващи отвъд загрижеността за дребните математически детайли и идеологическите догми на рационалните очаквания и ефективните пазари.

Върху основите, положени от новата интерпретация на миналото и настоящето, в части IV и V изследваме как е вероятно да се развие капитализъм 4.0 през настоящото десетилетие. Какви ще са главните черти на новата система?

Ако има една обща тема, която свързва много от трудностите, сполетели световната икономика през есента на 2008 г., това е полурелигиозната доктрина за съвършените пазари и свързаната с нея вяра, че ефективна държава и свободни пазари са манихейски противоположности, неспособни да съществуват съвместно в един и същи свят. След спасяването на банки в цял свят с държавни пари и установяване контрол над General Motors от страна на правителството на САЩ догмата, че държавната интервенция винаги и всякога е вредна за частното предприятие, не може повече да бъде поддържана.

Не е възможно вече за всяка болежка на капиталистическата система да се предписва цяр от по-свободни пазари и по-малки правителства.

През август 2009 г. дойде символичното потвърждение, че за сериозните хора, ангажирани с формулиране на политики, флиртът с пазарния капитализъм е приключил. Тогава в прочутите си показания пред Конгреса на САЩ Алън Грийнспан, горд апостол на най-чистия и завършен идеолог на свободния пазар – Айн Ранд, беше запитан дали неговата вяра в свободния пазар не се е оказала опасно погрешна. В отговор на този въпрос Грийнспан заяви: „Да, открих грешка. Не зная колко е значима или постоянна, но съм доста разтревожен от този факт… Да, открих грешка. Точно по тази причина бях шокиран, защото носех вярата в течение на повече от четиридесет години, основана на значителен обем доказателства, че работи извънредно добре. Тези от нас, които се уповаваха на собствения интерес (на частните компании да тикат напред капиталистическата система) – и особено аз, сме потресени и не вярваме на очите си.“ (1)

Характерът на тази грешка е открит, съвсем естествено, от самата Айн Ранд в есе върху нейната обективистка философия, която е източник на вдъхновение за Грийнспан и други американски консерватори в течение на две поколения: „Идеалната политико-икономическа система е lessaiz-faire капитализъм… В системата на пълен капитализъм е необходимо да има (но погледнато исторически това все още не е било факт) пълно разделение между държавата и икономиката, по същия начин и по същите причини, по които съществува разделението между държавата и църквата“. (2)

Повечето сериозни политически философи, социолози и икономически историци отдавна осъзнават, че вярно е точно обратното. Всяко общество, водено изцяло и само от пазарни стимули ще катастрофира както в икономическо, така и в политическо отношение. Най-свободните, движени само от стимули пазарни икономики в света не са нито САЩ, нито Хонг Конг, нито дори страните, където господства данъчен рай, като Каймановите острови, а провалените държави и гангстерските общества като Сомалия, Конго и Афганистан. (3)

В създаването на условия за успeшен капитализъм ролята на политическите институции е от доминираща важност. Това е установено във великите трудове на изследователите на общество като се започне от „Теорията на моралните чувства“ на Адам Смит и „Протестантската етика и духът на капитализма“ на Макс Вебер. (4) Но след революцията на Тачър-Рейгън от началото на 80-те години, стопанските водачи, академичните икономисти и консервативните политици решиха да игнорират историческите реалности, описани от социолози и политолози, за сметка на свръхопростените допускания на идеолозите на пазарния фундаментализъм като Айн Ранд. В резултат се получи полурелигиозен дуализъм между политика и икономика, който в крайна сметка не можа да устои по време на кризата на Lehman Brothers.

Политиците, принудени да подкрепят частни банки с обществени пари, не можеха повече да отричат, че държавните спасителни мрежи са естествена и необходима черта на социалната реалност, било за финансовите пазари, борбата с пожарите или инсталирането на дефибрилатори на обществени места. (5)

Банките, докарани до ръба на фалита, вече не могат да се преструват, че безотговорното им пренебрежение към риска и културата на бонуси с мотото „изяж това, което си убил“ е частен въпрос на отношения между тях и акционерите, директорите им и заетите в банките. Инвеститорите, катастрофирали заради упованието си на теориите на ефективния и рационален финансов пазар, не могат повече да се преструват, че основаните на пазара финансови регулации и счетоводни правила са винаги по-надеждни от политическата и регулаторна преценка. (6)

В резултат противопоставянето на държавата и частното предприятие, защитавано от пазарните фундаменталисти, не може да бъде сериозно поддържано повече.

Новият вид капитализъм, който се появява сега, по същество ще преобърне обективисткия идеал на Айн Ранд. Вместо да раздели държавата и частната икономика, капитализъм 4.0 ще ги доведе до по-близко взаимодействие. Ако и пазарите, и държавата са несъвършени механизми за постигане на социалните цели, по-добри резултати често ще дават системи на взаимна проверка и контрол, отразяващи както частните стимули, така и политическите решения, а не пазарните или публичните механизми сами по себе си.

Капитализъм 4.0 разпознава, че и правителствата, и пазарите правят грешки не само защото политиците са корумпирани, банкерите – алчни, бизнесмените – некомпетентни, а гласоподавателите – глупави, но и затова, че светът е твърде сложен и непредвидим, за да може който и да е механизъм на вземане на решения да дава винаги верния отговор, независимо от това дали се опира на икономически или политически стимули. По тази причина думите експеримент и прагматизъм трябва да станат задължителни в публичната политика, икономиката и бизнес стратегиите, дори и с цената на загуба на съгласуваност и последователност.

Способността да се действа чрез опити и грешки, да се поправят грешките, преди да са нанесли прекалени социални вреди, е най-голямото достойнство на пазарния механизъм. Подобен прагматичен подход трябва да обхване и политическите решения в предстоящите години, както и взаимодействието между правителствата и бизнеса. Политическите и стопанските водачи като че ли вече са започнали този процес на обучение. Президентът на General Electric Джефри Имелт например реагира на кризата, като призова управляващите на средно ниво в компанията „да станат системни мислители, чувстващи се удобно сред неяснотата и несигурността“. (7)

Междувременно президентът Обама се застъпи „за нов, по-прагматичен подход, по-малко заинтересован от това дали правителството е голямо, или малко, (отколкото) от това дали имаме умно и ефективно правителство“. (8) Но докато политическите и стопанските водачи разпознават прехода от свят на рационалистична предвидимост към такъв, характеризиращ се с неяснота, непредвидимост и смътна логика, икономистите са по-твърдоглави в защитата на предкризните идеи на рационалните и ефективни пазари. Поради това пропастта между икономическата теория и бизнес практиките е по-вероятно да се разшири, преди да започне са се стеснява.

Господстващото течение в икономическите теории преди кризата приемаше, че конкурентните пазари се приближават автоматично към равновесие, че финансовите цикли нямат или имат малък ефект върху дългосрочните резултати на икономиката и добре функциониращата икономика на частното предприемачество винаги ще поддържа почти пълна заетост, оставяйки само една важна роля за макроикономическата политика на правителствата, а именно да поддържат инфлацията под контрол. Кризата обори всички тези допускания на пазарните фундаменталисти. Светът днес трябва да разпознае, че финансовите цикли, възникващите от време на време банкови кризи и самоусилващите се икономически спадове са повтарящи се характерни черти на пазарната система. А това на свой ред предполага, че правителствата и централните банки ще трябва да поемат по-голяма отговорност за управлението на растежа и заетостта, както и за поддържане на финансовата стабилност и контрола над инфлацията.

Тези нови и огромни отговорности, изглежда, предполагат, че размерът на държавата ще нараства за сметка на данъкоплатците и частния бизнес, но това, което е вероятно да стане по време на капитализъм 4.0, е точно обратното. Размерът на държавата ще трябва да се свие, въпреки че отговорността и влиянието й ще се разширят. Едни от причините са просто размерът на дефицитите, създаден от кризата, и политическата съпротива срещу данъците, чиито размер, изглежда наближава границите на обществената търпимост в много страни. По-важна и дълбока причина за свиването на публичния сектор при капитализъм 4.0 обаче ще бъде неспособността на бюрократично скованото правителство да посрещне постоянно променящите се искания на обществото. Тези сложни искания, простиращи се от универсално здравеопазване и енергийна независимост до стабилно жилищно финансиране и нарастващи заплати, могат да бъдат задоволени само чрез мотива за печалба, действащ в рамките на конкурентни пазари. Това, което ще се промени, е ролята, която правителствата играят в управлението на тези пазари и създаването на стимули за гонещия печалбата бизнес да постига политически предпочитани цели.

Ясно е, че финансовите регулации ще бъдат затегнати, но капитализъм 4.0 ще означава и набор от други реформи и преначертаване на границите между пазара и държавата. Черно-бялата разделителна линия между отговорностите на държавата и бизнеса ще бъде размита в нюанси на сивото. Усложнявайки допълнително картината, правителствата и пазарите ще се придвижат в различна посока в различните страни. В САЩ например ще е нужно повече държавно регулиране, за да бъдат поставени под контрол експлозивно нарастващите разходи за здравеопазване. Обратно, във Великобритания здравеопазването ще трябва да се ориентира по-пазарно, с повече частно финансиране и пазарна конкуренция. Жилищното кредитиране се нуждае от повече регулиране във Великобритания, но по-малко държавна намеса и субсидиране в САЩ. Вероятно образованието ще се движи повече на пазарен принцип във всички развити страни (с възможно и изненадващо изключение на минаващите за социалистически Швеция и Дания, където частното образование е широко разпространено). В развиващи се страни като Китай, Бразилия и Южноафриканската република безплатното държавно образование има широк хоризонт за разрастване.

Някои от тези парадокси, например сближаването на системите на здравеопазване на основа на смесен публично-частен модел, изглеждат като Трети път, който просто минава по средата между пазарната система на здравеопазване в САЩ и шведския социалдемократичен модел, но всъщност не е така. Идеята, че някои страни и сектори може да имат нужда от повече пазар и по-малко държава в даден исторически контекст, докато други се нуждаят от по-малко пазар и повече държава, не е по-парадоксална от идеята, че в кухнята има нужда едновременно от печка и от хладилник.

Изработването на подходящи критерии за отношението на държавата към пазара – например в субсидирането на алтернативни енергийни източници без неприемлива неефктивност, регулиране на търговията без прибягване до протекционизъм или регулирането на здравеопазването и образованието, без да се пречи на свободния избор – ще създаде големи проблеми за публичната политика във фазата на капитализъм 4.0. Макар да няма прости решения, западните демокрации трябва да решават проблемите на установяване на ново равновесие между обществените и частните интереси, ако желаят да преодолеят предизвикателствата на другия модел капитализъм, който израства на изток.

Огромният икономически растеж на Китай, както и спечеленият международен престиж на китайския държавно контролиран модел след кризата от 2007-2009 г. хвърлят сянка върху теорията, че капитализъм и демокрация винаги ще се поддържат помежду си. Оптимистичният лозунг от времето на Тачър-Рейгън, че „свободните пазари създават свободни хора“, вече не може да бъде приеман за даденост. Надеждите за дълготрайно сближаване между западния и китайския модел на капитализъм също изглеждат все по-илюзорни. Дали гледаме бизнес практиките, икономическата политика, политическите права или геополитическите интереси Западът и Китай като че се раздалечават след кризата. Сериозни конфликти може и да не възникнат с години или десетилетия, но двата модела на политико-икономическо развитие са несъвместими по много координати. По отношение на бизнес практиките китайските регулации и индустриални стратегии все повече дават предимство на местното производство пред западните инвеститори и износители. В сферата на икономическата политика китайската решимост да се реализират огромни търговски излишъци и да се поддържа подценен валутен курс, докато в същото време на американските и европейски потребители се предлагат евтини стоки, предполага непрекъснато нарастващи външни дългове в Европа и Америка и продължаваща загуба на работни места в индустрията за не толкова квалифицирана работна ръка. Растящото икономическо самочувствие на Китай прави страната по-упорита в отхвърлянето на западния стил демокрация и защитата на човешките права. Накрая, и може би най-важно, укрепващата увереност на Китай в собствения му модел на авторитарно, водено от държавата, икономическо развитие създава неизбежни търкания с геополитическите интереси на западните страни и предлага на развиващия се свят истинска алтернатива на демократично, водено от пазара развитие.

Така западният свят е изправен пред избор. Можем да приемем източното гледище, че Китай е бил по-единно, трайно и успешно общество от Западна Европа или Америка през по-голямата част от пет хиляди годишната си писана история. От тази гледна точка Китай просто си възвръща естествената позиция на водеща глобална сила със своите културни ценности и национални интереси. Или, както се допуска в тази книга, можем да покажем с действията си, че западният демократичен капитализъм е по-приспособим и дълготраен от авторитарната версия на китайците. За да постигне това обаче, Западът ще трябва да приеме предизвикателството към цялостния си светоглед, отправено от авторитарен и самоуверен Китай, и да признае, че след кризата от 2007-2009 г. е необходимо преоткриване на западния социалнополитически модел.

Ако необходимите реформи се осъществят, воденият от САЩ демократичен капитализъм ще възкръсне като най-успешния и привлекателен политико-икономически модел за народите, но при едно условие: западният свят ще трябва да се върне към пълна заетост и здравословен икономически растеж. Прогнозите за дълги години бавен растеж и стагниращ жизнен стандарт в САЩ, Великобритания и другите напреднали икономики, трябва да се окажат неверни, ако западните демокрации искат да дадат подобаващ отговор на предизвикателството, отправено им от авторитарния, воден от държавата капитализъм.

През 2009 г. Мохамед Ел-Ериан, виден финансист, изкова фразата „новото нормално“, за да опише потиснатата икономическа среда, която той очаква да преобладава в продължение на години, може би дори десетилетия, след кризата. Новата икономическа среда, твърди той, ще се характеризира с постоянно слаба икономическа активност, заетост и печалби, тъй като се премахва изкуственият стимул на прекалено задлъжняване. Ако това предсказание се сбъдне, то ще повдигне сериозни въпроси за дългосрочното оцеляване на системата на свободен пазарен капитализъм.

Аргументът за трайно отслабен икономически растеж почива на допускането, че голяма част от създаденото преди кризата богатство е било мираж. Днес това допускане се споделя от широки кръгове. Въпреки това много от консервативните политици, финансисти и стопански водачи, които страстно заклеймяват кредитния бум от предкризисния период като измама и илюзия, изглежда, не се замислят за логичния извод: ако по-голямата част от богатството, създадено след 1980 г., е било измама, то също такава измама би трябвало да са и пазарните реформи, които се предполага да са създали това въображаемо богатство.

Твърди се, че Роналд Рейгън и Маргарет Тачър обърнаха структурния упадък на англосаксонския капитализъм, започнал в края на 60-те години като създадоха системата на свободен пазар, описана в тази книга като капитализъм 3.0. Но преобладаващия след кризата възглед предполага, че реформите на Тачър-Рейгън просто прикриха болестта на капиталистическата система зад вълна от финансови балони. Сега ни се казва, че след като фалшивите спекулативни балони са издухани, в периода на кредитната експанзия след средата на 80-те години всъщност са били създадени много малко истинско богатство и продуктивен капацитет. В частност истинското богатство, сътворено в периода на свободните пазари, сега се възприема като много по-малко от богатството, създадено в периода на воден от държавата капитализъм при високо данъчно облагане през 50-те и 60-те години на миналия век.

При този прочит на историята дори разрешаването на класовите конфликти през 80-те години е било магически трик, тъй като действителният жизнен стандарт на работещите хора е падал през по-голямата част на периода на свободен пазар, като обедняването им е било прикривано зад измамно надуване цените на жилищните имоти и нарастване на ипотечния дълг. Когато тази кула от дълг се срути, средната класа и бедните ще разберат, че са спечелили малко или нищо от пропазарните реформи. И ако, както допуска доктрината за „новото нормално“, икономическите условия след кризата са още по-лоши, отколкото тези преди кризата, средната класа неизбежно ще стигне до заключение, че пазарните реформи от ерата на Тачър-Рейгън са влошили положението им спрямо това, което са имали в Златния век на кейнсианството.

Този възглед за света води до извода, че системата на свободния пазар е обречена и че следващата фаза на политическото развитие на капитализма със сигурност ще е рязък завой наляво. Странно е, че консервативните икономисти и политици прокламират именно тази интерпретация на кризата с най-голям ентусиазъм. Те продължават с хвалбите за достойнствата на ерата Тачър-Рейгън, като едновременно се подиграват с твърденията, че тази ера е повдигнала жизнения стандарт и ги смятат за измама.

Някои консервативни политици и икономисти твърдят, че предписанията на свободния пазар никога не са били приложени както трябва. Те заявяват, че растежът би бил много по-висок и стабилен, ако бюрокрацията, регулациите и социалните придобивки бяха атакувани по-агресивно, отколкото това са направили Тачър, Рейгън и Джордж У. Буш. Но такива аргументи не издържат на критика. След като един 30-годишен експеримент на свободни пазари и минималистично правителство се е провалил, едва ли демократичните общества биха подкрепили още по-радикални политики на дерегулиране и laissez-faire. Вместо още един експеримент с пазарен радикализъм много по-вероятно е връщането към модернизирана версия на държавно водения капитализъм от 70-те години, възможно съпроводен с преместване на идеологическия център на управление от Вашингтон в Пекин.

Преди да приемем тази депресираща перспектива обаче, трябва да си спомним, че тя се основава изцяло на недоказана хипотеза, а именно, че следкризисното „ново нормално“ ще се характеризира със застой в жизнения стандарт, потиснати цени на активите и слаб икономически растеж. В тази книга твърдим, че, напротив, световната икономика трябва да е в състояние да постигне бързо възстановяване, при условие че централните банки и правителствата преориентират макроикономическата си политика към стимулиране на растежа и поддържат лихвените проценти на най-ниски нива. В книгата поддържаме също, че дългосрочните тенденции, задвижили финансовия бум преди кризата, ще се окажат по-мощни и по-дълготрайни, отколкото рязката смяна в настроенията и политическите грешки, които предизвикаха кризата. В такъв случай „новото нормално“ ще се окаже период на по-бърз растеж и по-висок жизнен стандарт, отколкото предкризисните десетилетия.

Eдва година след дъното на най-дълбоката рецесия в следвоенната история, когато потребителите, собствениците на жилища и правителствата се давят в дългове, това предсказание може да изглежда налудничаво. Но наистина ли е толкова неправдоподобно?

Дори частните предприемачи и домакинствата да се въздържат да правят разходи непосредствено след кризата, политиците и централните банкери имат на разположение извънредно мощни инструменти да стимулират икономическия растеж. Такива са нулевите лихвени проценти, неограничените кредитни гаранции, бюджетните стимули и безкрайната способност за печатане на пари. Според икономическата доктрина на предкризисния период тези инструменти са без значение защото усилията на държавата да стимулира растежа са винаги обречени на провал. Но с появата на капитализъм 4.0 тези фундаменталистки допускания отстъпват пред по-прагматично разбиране на икономиката. Архитектите на икономическата политика в цял свят разбират, че могат да поддържат лихвените проценти на нулево или близо до него ниво за години или дори десетилетия напред. Те могат да насочват публичните разходи към инфраструктура и създаване на работни места. Те могат да управляват валутните курсове с цел да стимулират воден от износа растеж. Могат също да използват всевъзможни данъчни стимули, субсидии и регулаторни политики с цел окуражаване на частните инвестиции.

В реч от януари 2010 г. Лорънс Съмърс, тогава председател на Националния икономически Съвет на САЩ предсказа следното: „Ще съм много изненадан, ако историците, когато разглеждат икономическите показатели от периода 2010-2019 не открият, че те са били до-добри от статистиката за периода 2000-2009 г. Ако обновим счупените си системи, можем да осигурим много по-добри резултати за хората в Америка, отколкото постигнахме през миналото десетилетие“. (9) Тогава никой не обърна внимание на думите му, защото „новото нормално“ на стагниращ жизнен стандарт и слаб растеж изглеждаше очевидно – дори морално необходимо – след финансовите ексцесии от 2007-2009 г. Но ако правителствата и централните банки използват икономическите инструменти, с които разполагат, и ако стопанските и политическите водачи се възползват от възможностите, предоставени от появяващата се нова капиталистическа система – оптимизмът на Съмърс може да се окаже оправдан.

Ако наистина следващото десетилетие донесе повече благоденствие от предходното, светът ще си направи извода, че пазарно-ориентираните реформи от времето на Тачър-Рейгън не са били само цинична измама, че финансовият капитализъм не е бил просто пирамида, че богатството, създадено в предкризисните десетилетия, не е мираж на колективна лудост, че разрушаването на комунизма, технологичната революция, възходът на Азия и изоставянето на златния стандарт не са били само сънища, а разтърсващи исторически събития. Това са по същество тезите в тази книга.

А ако световната икономика не се възстанови, както предполагаме, и описаната еволюция на капитализма не се осъществи? Тогава изместването на силата и богатството от Америка и Европа към Азия със сигурност ще се ускори. Западната финансова система ще остане нестабилна и склонна към кризи. Ще се окаже невъзможно да се постигне политически консенсус в среда, в която консервативните бизнес настроения настояват за още по-голяма свобода за частното предприемачество, докато на работниците и гласоподавателите се казва, че трябва да затягат коланите, за да платят за още пазарни реформи от вида на тези от предходните 30 години, които доведоха до катастрофата. В такъв случай ще набере сила и ще господства разновидност на капитализма, различна от описаната в тази книга. Капитализъм, основан на китайския авторитаризъм, а не на западните демократични ценности.

И така, коя форма на капитализъм ще надoелее? Никой не може да каже със сигурност в средата на 2010 г., една година след дъното на най-дълбоката следвоенна криза. Оптимизмът от първите дни на Обама като президент се превърна в политически блокаж. Надеждите, че САЩ ще поемат в нова политическа посока, угаснаха. В Европа зоната на единната валута изглежда на прага на разпада. Политическата перспектива във Великобритания изглежда по-несигурна отвсякога, а Япония навлезе като сомнамбул в третото си загубено десетилетие. Единствен Китай от най-големите световни икономики излиза от кризата по-мощен и самоуверен отпреди. На този фон се изисква много смелост да вярваш в крайния успех на нова форма на демократичен капитализъм. Но пък нищо не е предопределено в историята, нито пък има нещо непоклатимо в икономиката.

През изминалите четиридесет години десетки малки събития биха могли да изменят хода на историята и да променят икономическите условия в света. Да си представим, че Дън Сяо Пин бе загинал по време на Културната революция заедно с учителя си Лю Шао Ци. Или че Горбачов бе прескочен при избора за нов съветски лидер. Или че Джон Хинкли беше насочил дулото на пистолета си два сантиметра по-високо в гърдите на Роналд Рейгън. Или пък Аржентина не бе нахлула във Фолкландските острови, спасявайки правителството на Маргарет Тачър. Или пък вместо Джордж У. Буш Ал Гор беше спечелил изборите във Флорида.

Всяко от тези събития със сигурност би променило скоростта на промяната, но дали биха тласнали историята в друга посока? Никой не би могъл да каже със сигурност, но неумолимата логика както на капитализма, така и на демокрацията изглежда е в полза на самоусъвършенстването, а не на саморазрушаването. Тази логика предполага, че икономическия прогрес, политическият консенсус и системната еволюция са по необходимост по-вероятни от икономическата катастрофа, анархията и разпада. И една заплашителна криза не може да зачеркне всяка надежда за напредък, а обратно, прави по-вероятно движението напред. Това е творческият процес, който придвижва капитализма към новата фаза – капитализъм 4.0.

 


(1) Edmund L. Andrews. Greenspan Concedes Error on Regulation. New York Times, October 23, 2008.

(2) Ayn Rand. Introducing Objectivism (August 1962). в The Objectivist Newsletter: 1962-1965, 35.

(3) Тази теза е брилянтно защитена от британския икономист Джон Kей в анализа му за взаимозависимостта между политика и икономика във всички капиталистически общества в Culture and Prosperity: The Truth About Markets—Why Some Nations Are Rich but Most Remain Poor.

(4) Виж сред най-новите публикации книгата на Angus Maddison. Growth and Interaction in the World Economy: The Roots of Modernity и на Mancur Olson. Rise and Decline of Nations: Economic Growth, Stagflation, and Social Rigidities.

(5) Рикардо Кабалйеро от Масачузетския политехнически институт във вероятно най-проникновения анализ на финансовата криза, направен от академичен икономист, сравнява кредитните гаранции с инсталирането на дефибрилатори на обществени места: „Гледната точка на моралния риск е равносилна на отказ от инсталиране на дефибрилатори на обществени места поради загриженост, че след като ги видят, хората ще изпитат внезапен изблик на желание да ядят хамбургери, тъй като ще осъзнаят, че шансът им да оцелеят при внезапно спиране на сърдечната дейност се е увеличил в резултат на свободния достъп до дефибрилатори. Наистина хората консумират повече хамбургери, отколкото трябва, но това е повече или по-малко независимо от факта дали дефибрилатори са видими или не. Естествено, има нужда да се окуражават по-здравословни навици на хранене, но никой с всичкия си не би предложил това да се прави, като се откаже достъп на хората до дефибрилатори. По същия начин, с много малко изключения, финансовите институции и инвеститорите, които очакват покачване цените на финансовите пазари, вземат решения за портфейлите си, водени от мечти за извънредно голяма доходност, а не водени от далечните и малки субсидии, вградени във финансовите дефибрилатори. Последното нещо, за което се сещат инвеститорите в тези условия е възможността за (финансова) смърт и следователно те не могат да припишат смислена стойност на помощ, която по тяхно виждане, е предназначена за някой друг.“ Ricardo J. Caballero. Sudden Financial Arrest. Mundell-Fleming Lecture, IMF, November 2009. Достъпна на адрес http://www.imf.org/external/np/res/seminars/2009/arc/pdf/caballero.pdf .

(6) Свидетелството на Бернанке от 23 септември 2008 г., предлагащо правителството да използва оценка на активите сякаш те се държат до падежа им, вместо оценки, базирани на пазарните цени към всеки даден момент за определяне цените на активите и платежоспособността на банките. Това предложение беше игнорирано и от Конгреса, и от пазарите. Въпреки това, то предлагаше очевиден изход от кризата и в крайна сметка бе прието месец по-късно. Виж Mark Landler and Steve Lee Myers, „Buyout Plan for Wall Street Is a Hard Sell on Capitol Hill,“ New York Times, September 23, 2008.

(7) „Водачите трябва да станат системни мислители, чувстващи се удобно сред неяснотата и несигурността. Моята специалност от университета е приложна математика и бизнес администрация. Кариерата ми се разви линейно. Нямаше много неясноти в образованието ми. Израснах в по-прост свят, както от икономическа, така и от геополитическа гледна точка.“ Jeff Immelt. Renewing American Leadership. Washington Post, December 10, 2009.

(8)„Това, което още не знаем, е дали моето правителство и новото поколение водачи ще са способни да се придържат към нов, по-прагматичен подход, обръщащ по-малко внимание на това дали правителството е голямо, или малко; те са по-заинтересовани от това дали имаме умно и ефективно правителство.“ Барак Обама в реч от декември 2008 г., цитиран от Dan Balz. One Year Later Assessing Obama: Testing the Promise of Pragmatism.Washington Post, January 17, 2010.

(9) Lawrence Summers, бележки, изнесени на 40-ия Световен икономически форум, Давос, Швейцария, 29 януари 2010.

1 коментар

  1. В същността си капитализмът изглежда е все един същ. От първите наченки на човешко общество до настоящето се мени само познанието. Човешкият вид става ‘по-човечен’, т.е. убиването е дистанционно и всички са малко по-богати от преди десет хиляди години. Да, има малки незначителни изключения. Работата е там, че както всичко останало, така и икономическите отношения са проекция на основните биологични закони. Ако някой се опитва да прогнозира бъдещето основавайки се на културни ценности едва ли прогнозата му ще бъде вярна за повече от един кратък срок. Мимикрия, паразитизъм, симбиоза. Все още, като цяло, сме там.