0
693

Картечарят

denev

 

– Как се казваш?

– Класимил!

– На колко годинки си?

– На теб няма да ти кажа.

Ха, така. Хубава работа. С тази черна плетена шапка и с тази брада сигурно го бях уплашил. Как ли изглеждаме през очите на децата? Ако можехме поне отвреме-навреме да се поглеждаме през очите на децата. Какво ли виждаха техните очи – очите на тези най-малките, от нашия свят на възрастни хора?

– Хайде де, нали си добро момче – каза дядо му.

Красимир показа колебливо два пръста на ръката си, позачуди се, изправи още едно пръстче, но заедно с това метна със сила с другата си ръка хубавата си, шарена шапка с пискюл върху мръсното, подгизнало от разтопения сняг парче мокет, постлано на входа на клиниката. После се наведе и я грабна миг преди дядо си, който с пъшкане също се беше навел и беше протегнал ръка към шапката. И веднага пак я хвърли на мокета.

– Сега ще направи четири – каза дядо му. – Недей така да си хвърляш шапката, бе, дете, мръсно е долу.

Красимир внимателно ни наблюдаваше, но заедно с това не спираше да се движи, блъскаше челото си в стъклото на вратата, въртеше се като пумпал. Още от пръв поглед се набиваше в очи приликата му с дядо му – същото широко лице, същата форма на очите. Само дето стоманената коса на дядо му беше изтъняла като хартия, а Красимир беше кестеняв и къдрав като ангелче.

Дядото беше портиер в клиниката. Даваше дванайсетчасови дежурства, като делеше смените с още двама човека, и те пенсионери.

– Баба му го взема от детската в пет и ми го води тука за два часа, до края на смяната ми. Тя през това време ходи да чисти един компютърен офис. Ама не мирува, ей го, виж как си хвърля шапката! Абе недей бе, дете, мръсно е тука. После се прибираме тримата вкъщи, а майка му идва да го вземе от нас към осем и нещо – девет. Ние сме в Красна поляна, а Красимир и майка му живеят в Люлин.

Представих си тежките всекидневни зимни маршрути на това българско семейство. Клиниката се намираше в района на Медицинска академия. Медицинска академия – Красна поляна – Люлин. Всеки Божи ден. Красимир беше в правото си да негодува.

Отвреме-навреме, привечер, докато чаках жена ми да свърши работа, че да се прибираме, често се криех от студа тук, във фоайето на клиниката. Постопля се, взема си кафе от машината, изпия го на крак отвън с една-две цигари, пак вляза на топло. Отдавна не броях кафетата и цигарите. Поне парното работеше добре и вътре беше наистина топло. Та няколко пъти вече си бях приказвал с бай Любчо, портиера. Макар и на години и натежал, той още беше висок, изправен мъж. Знаех, че е бил летец навремето.

– Красимире, я кажи какъв искаш да станеш, като пораснеш?

– Полицай – отвърна, без да се замисли, Красимир.

– Е, защо полицай? Не щеш ли летец, като дядо си?

– Искам полицай, за да мога да стрелям. Па-па-па-па. Пчх-пчх-пчх-пчх. – Красимир пак беше метнал шапката си на мокета, за да освободи ръцете си и да може да стреля. Фоайето на клиниката се огласи от стрелбата. Красимир започна да търчи по мозайката, да се крие зад ъглите, като през цялото време продължаваше да стреля. Сега май държеше картечница. Тъкъ-тъкъ-тъкъ-тъкъ.

– Баща му беше полицай. Сектор „Тежки престъпления”. Но не издържа, получи нервен срив. Започна много да го бие, Красимир почна да заеква. Добре, че се разделиха с дъщеря ми. И сега помагаме с бабата, няма начин.

Гледах бай Любчо в очите, докато ми говореше. Не се оплакваше, просто споделяше, разказваше ми живота си. Беше вече човек на години, личеше си умората в голямото му тяло, как премества тежестта си от единия крак на другия, или как трудно се наведе да вдигне шапката и после, като се изправи, се беше запъхтял. Беше изкарал дванайсетчасова смяна. Пенсията му на летец сигурно не беше малка. Но имаше нужда и от портиерската заплата, за да помага на дъщерята и на внука.

– С другия внук много го закъсахме, на голямата дъщеря. Тя е шивачка в Лондон, шие сватбени рокли. Изкарва добри пари. Ама и тя се разведе. Там пък зетят се оказа комарджия. Та нейният син, големият внук, ходи да учи в чужбина, изкара година-две и се отказа. Шапката на малкия той му я донесе подарък. Отиде в Канада и започна работа на едно летище. Шегуваше се – дядо, ще ставам и аз летец като тебе. Кой ще го вземе него летец, той не е добре с нервите. Като си пие хапчетата, иди-дойди, бива, ама той не ще да ги пие. И прави глупости. Кой ще го държи такъв на летището.

Излязох отвън на студа да изпуша поредната цигара. Снегът скриптеше в тъмното под стъпките на хората, които се прибираха по домовете си. Знаех много неща за бай Любчо и без да ми ги беше казал. Не знаех откъде ги знам, но ги знаех. Как, като се прибере най-сетне в къщи, ще седне първо на стола и дълго ще разтрива коляното си, което го щрака, когато е студено. Красимир ще се кротне, ще седне на килима и ще се заиграе с камиончетата си. Бабата ще сложи масата и ще вечерят. Ще дойде дъщерята да вземе Красимир. Той няма да иска да тръгва, да излиза пак вън на гадния студ. Накрая дъщерята ще се развика, ще го дръпне за ръката, ще му нахлузи шапката до очите и ще излязат. Бай Любчо и жена му ще поседят още някое време на масата, той ще й разкаже това-онова от деня си, тя също ще разкаже нещо. И ще се умълчат. Ще пуснат сигурно телевизора. Още един български ден е свършил, сега си почиваме. Прибрахме се и днес вкъщи поживо-поздраво. Сполай на Бога.

Запалих нова цигара. Мъчех се да формулирам нещо важно, но мозъкът ми беше замръзнал на студа, само цигарата го сгряваше. И мислите ми се появяваха като морзови знаци, на точки и тирета, с големи ледени интервали между тях. Но все едно, беше нещо такова: докато поколението на бай Любчо още държи, България също някак ще я кара, ще държи. Но после какво ще правим? После какво ще правим?

Влязох пак във фоайето да се сгрея.

Красимир беше отишъл до другия край на коридора и оттам се чуваше – тъкъ-тъкъ-тъкъ-тъкъ.

Какво ли виждаха очите на децата – очите на тези най-малките, от нашия свят на възрастни хора?

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияАз следях Дубчек
Следваща статияПатриотични игри