0
2721

Картини от едно съграждане и запустение

Прозорците – затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата – листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка“.
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
„Стопанинът замина за Америка.“

Това тъжно стихотворение на Атанас Далчев е наречено „Повест“, защото в него той претворява в нежна лирика тъжната участ на един човешки живот, може би своя, може би нашия. Написано е през 1925 година, но звучи като че ли се отнася за нас, за нашето време сега. Това съзвучие не е само заради огромния талант на Далчев, но и защото нашият живот, който твори превратностите на времето, остава неизменен в тези превратности.

Когато пътувам из България, обичам да наблюдавам изоставените стари къщи в градове и села и винаги се сещам тъкмо за това стихотворение, плавната му ритмика сама се появява в съзнанието ми и се слива с гледката.

И в големите градове, и в малките, и в София има много изоставени, запустели, изпокъртени къщи, но в големия град те изглеждат сякаш не толкова тъжно, защото около тях има нови строежи, кипи живот, представяш си, че рухналата къща може също скоро да бъде ремонтирана или пък да бъде съборена и на нейно място да се издигне модерен жилищен блок, и животът на това място да потръгне отново като буен поток. Защото покрусата всъщност идва не от изоставената сграда, а от отсъствието на живот.

Точно затова изоставените къщи в малките градчета и села изглеждат по-тъжно, по-окаяно, по-безнадеждно. Прозорците им с проядени дървени дограми, сякаш слепи очи, не са отваряни от години, мазилката е напукана и се рони, фризът над входната врата е полусчупен, като че ли цялата къща е обгърната от призрачен, невидим траурен воал. В малките градове и села най-големите къщи са на два етажа, построени са по градски модел, с орнаменти, фигури и украси около прозорците, това са къщите на най-заможните жители, на местната аристокрация, както обикновено казваме. Те са на централната улица, белег са на замогване и благосъстояние. Красиви са не само заради самите себе си, не само за да радват собствениците си, а и за да украсяват селището, да му придават лице, да се съизмерват с големия град, да казват, че и тук живеят хора, които могат да печелят, да се замогват, да издигат своите домове, хора, които имат вкус за красивото.

На приземните си етажи тези къщи имат магазини, кантори, работилници. На тях още стоят някогашните железни ролетки, които са се спускали със силно дърпане и силен шум до земята, където има скоба, о която са заключвани с катинар. Тези железни ролетки са спуснати за последно, когато е извършена национализацията на всичко частно през първите години на комунистическата власт, за последен път е превъртян ключът на катинара, за да не бъдат никога повече вдигнати. Никога повече търговците, адвокатите, майсторите няма да застават пред дюкяните и канторите си със самочувствието на стопани, които с труда си построяват този имот и са уважавани от съгражданите си именно заради трудолюбието, предприемчивостта и честността си. В един момент традиционните добродетели вече престават да бъдат ценност, нагаждането към новата власт изтласква на преден план хора, които умеят да се приспособяват и да са съгласни с всичко, което казва радиоточката.

Почитаните някога собственици, ако не са разстреляни или изпратени в лагер, се свиват във вътрешните стаи, мъчат се да станат незабележими, за да оцелеят. Вече нямат доходи, нито положение и красивите им домове постепенно започват да запустяват. Спомням си ги от седемдесетте и осемдесетте години на миналия век – опустели, прашни и посивели. Тук-таме по фасадите им все още стояха инициалите на собствениците, красиво и майсторски изписани с мазилка, а под тях годината, когато е построена къщата, тоест нейната рождена дата. Само тези инициали дискретно подсказваха, че в тази къща живеят или са живели хора от фамилия, която е била позната и уважавана, с която те са се гордели. Тези големи къщи в малките градчета през целия 45-годишен период на комунистическата власт бяха белег, че България се е развивала и замогвала – произвеждала, търгувала, съграждала. Докато един ден железните ролетки са спуснати за последен път и животът за тях е започнал да гасне. После по фасадите започват едно след друго да се появяват парчета откъртена мазилка. Най-богатите хора стават „врагове на народа“ и техните домове постепенно стават най-бедните и най-опустелите.

Постепенно в по-късните години от комунистическия период започнаха да се появяват други големи къщи, но вече в съвсем различен стил, почти всичките еднакви, строени като че по един и същи план, измазани с една и съща мазилка, в един и същи цвят, а голяма част оставени неизмазани и до днес, защото или парите не са стигнали, или собствениците не са изпитвали потребност къщата им да бъде красива. Тези строежи от новия социалистически стил започнаха да запустяват още преди да бъдат завършени. Тяхното изграждане съвпадна с времето, когато младите хора масово започнаха да напускат селата и да се заселват в панелните квартали на големите градове. Тогава те започнаха да изпълняват друго предназначение – да има къде да пренощуват младите, когато си дойдат в неделя или когато им дойдат гости, въпреки че и едното, и другото се случваше все по-рядко, а белите рокли на сватбарските кукли на горните етаж овехтяваха неумолимо.

Така и тези къщи, грозни още при построяването си, започнаха да погрозняват още по-безобразно, когато майките и бащите на панелните обитатели един по един се преселваха в последното си жилище. Къщите в обезлюдяващите градчета и села нямаше на кого да бъдат продадени, нямаше кой да плати дори нищожна цена за такава къща. Днес безброй подобни останки от някогашна слава стоят празни, изоставени, порутени, буренясали и умиращи. Дори некролозите по вратите им вече са толкова избелели, че не могат да се прочетат имената на техните някогашни собственици.

Как различно изглеждат и колко различна е съдбата на тези два типа къщи – от старата буржоазна България и от по-късната комунистическата епоха. При едните си личи достолепието и на къщата, и на нейните стопани. Ако се вгледаме, можем да си представим многолюдната фамилия или главата на семейството, построил този дом, в който децата и внуците му да живеят дълги години след него. Но превратното време е прогонило обитателите и сега къщата излъчва достолепно запустение. Докато другите, с неизмазаните тухли, са невзрачни и безлични дори в разпада си.

И едните, и другите къщи са свидетели на своята епоха, изграждани са били едновременно с изграждането на България и са запустявали едновременно със запустяването на страната ни. Някои от стопаните им са заминали за Америка, някои за Европа, други за големите градове, все в търсене на поминък и препитание. Други са станали вътрешни емигранти и след като са доизживели нерадостните си дни, са оставили празните си домове да доизживяват своите. И ето, строени за живот и радост, днес те са пустеещи, ненужни, обречени, навяват само нерадостни спомени и тъжни размисли.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИзповедта на България
Следваща статияСеньор Мизерия