0
3206

Картографът на спомените

В памет на Влади Киров (1949-2019)

На 28 март 2019 си отиде писателят и сценарист Влади Киров. Опелото е в неделя, 31 март, от 13,30 ч. в църквата „Св.Вкмч. Георгий Победоносец“, на бул. „Патриарх Евтимий“ 90 в София.

След вестта за смъртта му киногилдията с право призна, че си  е отишъл един от емблематичните сценаристи на българското кино, а БНТ 1 промени програмата си в петък и излъчи „Европолис, градът на делтата“ (реж. Костадин Бонев, сц. Влади Киров, 2009 г.) – филм за града-призрак Сулина, който между Кримската война и Втората световна е едва ли не  дунавски образ на Париж, даже е бил под особено „европейско управление“, а днес тъне в небитието.  

Ако не сте гледали този филм, пропуснали сте, той неслучайно обра множество големи награди за документално кино. И в случая важното е, че в него са вградени и много от търсенията на самия Влади Киров като писател и документалист – подир сенките на спомените, между бляновете и копнежите по нови неща.

Имах шанса да го познавам още преди 1989 г. Водили сме дълги разговори, изпъстрени с истории, в които той пламенно разбиваше на пух и прах казионната историография. Ето защо знам с каква искреност и плам той правеше кино или пишеше прозата си. Впрочем още през 80-те той бе открил за себе си делтата на Дунава. Изчезваше за седмици, носейки се в лодка по голямата река, за ужас на разтревожената си съпруга и приятелите си. Сетне „дунавският лодкар“ се завръщаше още по-брадясал, зареден с нови сили и нови истории. Така впоследствие се роди романът „Делта“, както и филмът „Европолис“.

Влади Киров бе невероятно сладкодумен разказвач, изключителен събеседник. Мисля, че българското документално кино дължи много на този му дар. Доказателството са и сценариите на филмите,  заснети с Юлий Стоянов, Станимир Трифонов, Любомир Халачев, Михаил Мелтев, Костадин Бонев.

В кратка фраза, сякаш с шеговито намигване, той бе в състояние да обърне гледната точка на зрителя било към неизвестни аспекти на Съединението („По начин най-благороден“, 1985 г.), било към забравени от Бога места като Тополовград, картографиран по следния начин – „Вляво от пътя Лондон-Калкута“ (2011 г.). Умееше да го прави, както умееше да вдъхва живот на документите. Затова и неговото кино по исторически теми бе всичко друго, но не и суховато или скучно. В историята, както и в живота той търсеше свободата и динамиката на промените. Определяше се като „свободен писател“. Само той си знаеше какво му е коствала тази независимост във времена, когато правенето на кино ставаше все по-трудно и се вършеше почти за жълти стотинки.

Убеден съм, че филмите, в които той вложи много от себе си, ще продължат да се гледат и ще имат дълъг живот. Искрено се надявам някой издател да преиздаде и сюрреалистичната му проза, толкова нетипична за българската словесност, за да достигнат до нови читатели сенките на Розенбуш или на Кадъм и Хармония.

Спомням си как веднъж развълнуван ме спря на улицата, за да ме пита описал ли е някой изобретяването на мастилото. Казах му, че не съм срещал такова нещо. Даже му правих справки из разни исторически съчинения. Сетне „разказът на мастилото“ изникна в една от книгите му. Радваше се като дете, че пръв се е сетил за това.

Влади Киров обичаше историята и историите, имаше усет и за „прозата на света“.

Беше се посветил на картографирането на колективните български спомени. А в последния му голям роман – „Картографирането на Рая“ (2009 г.) –  неговият герой, господин картографът, трайно се убеждава, че Едем съществува. Въпреки усещането, че все нещо му се изплъзва, въпреки че на северозапад от райската градина неблагодарниците са решили да правят събитие, определяйки го като революция, което ще съсипе естеството на познатия свят. Сега и самият той пое по стъпките на героя си.

 

Влади Киров (1949-2019) е роден в София. Завършва немска гимназия, а след това и специалност немска филология в Софийския университет. Написва „Оловни ордени“ – сборник разкази и новели, романите „Розенбуш“, „Делта“, „Спомен за едно превъплъщение, или Историята на Кадъм и Хармония“, „Юридически казус“, „Картографирането на Рая“. Превел е „За произхода и целта на историята“ от Карл Ясперс и „Успоредно време“ от Барбара Трабер. Автор е на множество киносценарии за документални филми: „Корабите са пълни“ (2005) – реж. Костадин Бонев, „Пату“ (2005) – реж. Станислава Калчева, „Как Европа влезе в България“ (2002) – реж. Любомир Халачев, „Благослов“ (2001) – реж. Любомир Халачев, „1934“ (1999) – реж. Костадин Бонев, „Атентатът“ (1998) – реж. Станимир Трифонов, на игралния „Военен кореспондент“ (2008) – реж. Костадин Бонев и др. Златна роза за филма „Образ невъзможен“; Годишна награда за драматургия на СБФД; Награда за драматургия на Телевизия „Европа“ от фестивала „Златен ритон“ в Пловдив;,Специалната награда на фестивала във Върмонт, САЩ.