2
548

Кастата на Торез

TNikolov

Вече нищо не е както преди. Нито в Стария, нито в Новия свят. Кризата разяжда най-крехкото от всички основания – социалната връзка. В днешния политически пейзаж са зейнали такива огромни кратери от нетърпимост и агресия, че улицата и парламентарната трибуна отдавна говорят с една и съща лексика. Изобщо нямам илюзиите, че ще се върнем към „Бел Епок”, ала все пак началото на 42-тото Народно събрание – поне на мен, не знам за вас – ми дойде малко в повече. След цялата тази неприкрита омраза и грубиянска реторика човек бързо се прощава с идеята, че политиката е все пак общо благо и в най-добрия случай приема да я сведе до един вид социален консенсус. Разберете ме добре: въпросът изобщо не се изчерпва с вербалната агресия, иначе, подобно на лидера на ДПС, щях да настоявам всяко ведомство да се оглавява от специалист-езиковед, което пак не доказва необходимостта от съществуването на специално Министерство на синтаксиса и логореята. Тепърва ще видим какво ни е писано да се случи при управлението на „кабинета Орешарски” – освен повторното разрешаване на тютюнопушенето на обществени места, връщането на дипломати с принадлежност към бившата ДС в мисиите зад граница и евентуалното отваряне на досието „АЕЦ Белене”.

Един ден е твърде малко време, за да се впуснем в подобен анализ. Струва ми се по-реално да поразмишляваме над предпоставките за левия изход от кризата, които доведоха, като цяло, до сформирането на кабинета „Орешарски”. Защото непрекъснато ни се повтаря, че БСП е спечелила (своята втора позиция!) с „лява програма”, от която сега ще има отстъпление, доколкото ще трябва да се трансформира в либерално-коалиционна програма. Без някой да ни обясни какви конкретни отстъпки ще се направят или вече са направени на Волен Сидеров заради „златната подкрепа” на неговия личен глас.

Но да се върнем към началната предпоставка: лявото и днешната криза, която по презумпция трябваше да разреши кризата на лявото, настъпила след 1989, когато падането на Берлинската стена разкри пред избирателите на европейската социалдемокрация уродливата картина на „реалния социализъм” (както комунистическите режими наричаха своя проект, за да го отграничат от „западния ревизионизъм”). Европейската левица след 2008 г. обаче не демонстрира никакъв видим ентусиазъм, независимо, че отново се заговори за Маркс, а „неолибералната икономика” бе заклеймена във всевъзможни грехове. И именно тук е парадоксът на случващото се. Докато в „дясно” (с цялата условност на този термин) все пак тече дебат за бъдещето на глобалния капитализъм, „лявото” непоклатимо пази идейните си скрижали: много държава, която гарантира „максимум „социалност”, съответно голяма държавна администрация, мащабно преразпределение и т.н. Поне на хартия. Практиката показва съвсем друго, както виждаме по кабинета „Орешарски”. Да не говорим за съседна Румъния, където кабинетът на премиера-социалист Виктор Понта обложи с по-високи данъци тъкмо трудещите се – 600 000 земеделски стопани и дори повиши техните социални осигуровки. След което удари с данъци малките фирми с оборот под 60 000 евро, без да подобри прозрачността в обществените поръчки и т.н. С основание анализатори в Румъния отдавна питат социалиста Понта кое е „социалното” и „лявото” в провежданата от него политика.

Дори да приемем, че политическите игри са най-вече „езикови игри”, има нещо, което трябва сериозно да ни безпокои в синтаксиса на съвременността. И това са тези  особени „правописни грешки” на демокрацията, при които избирателите гласуват за едно нещо, а след изборите им се представя съвсем друга програма. Това е известният парадокс на „едната политика”, който кара все повече европейски избиратели да си спестяват пътя до урните.

За какво гласуват всъщност избирателите? Вече никой не знае. Първо, съвсем минимален брой граждани вникват в политическите програми, а все повече намалява и броят на тези, които следят предизборните дебати. Очевидно се гласува било по симпатии, било наказателно (като второто най-често идва на първо място).

Оттам насетне човек наистина не знае какво се случва. Българският случай ясно показва как програмните мерки се определят след изборите (в зависимост от парламентарната конфигурация). И това напълно обяснява ропота на улицата, който, вместо да намалее, е на път да се засили. Нещо тревожно тегне във въздуха и симптомът е общ. Някаква инфлуенца на сляпата омраза се разпространява като епидемия след края на политическите проекти. Както и през 30-те години на ХХ в., кризата изостря симптомите и много скоро икономическата депресия е на път да прерасне в социална патология. Вандализмът, който глухо тътне на улицата, е сериозен симптом на тази криза – без значение дали се явява с открито или с прикрито от качулка лице. Виждаме го навсякъде. И агресията срещу екип на „Бърза помощ” в София е само една от очевидните му прояви. Какво по-ясно доказателство за социална патология от това да се нахвърлиш върху хора, които ти идват на помощ? Да ги риташ, да искаш да ги смажеш от бой, просто защото не знаеш срещу кого искаш да излееш насъбралата се омраза. И съвсем не съм убеден, че тази омраза може да бъде овладяна само със законодателни мерки. Тук аналогията с кризата от 30-те години на ХХ в. болезнено се натрапва, макар да не е съвсем точна.

Има една фундаментална разлика между икономическата депресия от 1929-1931 и тази от 2007-2008 г.  И тя е, че, че първата криза се „изля” в два тоталитарни модела, които  предлагаха „ясни решения” на голямата безпътица, докато днес е на път да се разрази в неконтролируем хаос. Изобщо не симпатизирам на тоталитаризмите, да не ме разберете погрешно. Само твърдя, че през 30-те години на ХХ в. се е смятало, че изходът от безизходицата е съвсем конкретен политически проект: отказ от демокрация и политически свободи чрез създаването на ново общество, в което да има нов човек, постигнат съответно чрез унищожаването на една класа (богатите) или на една раса (по-нисшата), за да се възцари пълното щастие тук на земята.

Уродливостта на тези две решения е добре известна, както и до какво доведоха те в исторически план. Но пак повтарям, става дума за грижливо разработени философии на не-свободата в името на минималната социална сигурност и осигуряването на парчето хляб.

Почти няма голям мислител в периода между двете световни войни, бил той в десния спектър (Ортега-и-Гасет, Пол Валери) или в левия (Лукач, Грамши), който да не предприема своя критичен прочит на демокрацията. Демокрациите са смъртни, подобно на империите (Пол Валери); крайната партизация на обществото води до неговата корупция (Ортега-и-Гасет); затова е необходимо „политическото общество” да бъде допълнено с „гражданското общество” (Грамши) и т.н.

Не искам да се впускам в дълги исторически аналогии, макар те да са наистина показателни за  диагностицирането на симптомите на болестта, с които се сблъскваме днес.

Разликата е само в едно: през ХХ в. „лявото” определено смята, че е еталон на надеждата. Че предлаганата от него социална справедливост е не само наложителна, но и напълно възможна. Докато в същото време традиционното „дясно” (християндемократическо или либерално) продължава предпазливо да търси етоса на решението в индивидуалната свобода, плурализма и укрепването на демократичните институции.

Къде обаче е „лявото” в началото на ХХI в.? И то не само в България или Румъния (страни без дълготраен демократичен опит), но и в западни демокрации като Франция, Германия или Англия? Тони Блеър беше един от първите лидери, които размиха „лявата перспектива” чрез необичайния „трети път” на британския лейбъризъм. А в момента не другаде, а във Франция, управлявана от президента социалист Франсоа Оланд, тътне сходна дискусия по повод на т.нар. „каста на Торез”. Дискусия, която има какво да каже, струва ми се, по отношение на един все още несъстоял се дебат в България.

Кой е Морис Торез (1900-1964)? Казано с две думи – френският Георги Димитров, сталинският лидер на френските комунисти в годините около Втората световна война. Подобно на Димитров, Торез прекарва цялата война в СССР, заема важни постове в международното комунистическо движение. Връща се във Франция след 1944 г., вицепремиер е в три последователни правителства, което в случая не е от голямо значение. По интересно е нещо друго – именно Морис Торез, използвайки съветския опит на висшите партийно-административни школи, създава във Франция прочутата Национална школа по администрация (ENA) – ковачницата на висши кадри за цялата френска държавност. Нека кажем, че дълги години ЕНА е възприемана като светая светих на френската държава. Завършват я както десни (Ширак), така и леви президенти (Оланд), почти всички министър-председатели и министри, да не говорим за не малка част от европейския политически елит. Днес за пореден път във Франция се води дискусия за това може ли да има различна политика в страна, в която винаги управляват „енарси”? Когато на практика няма „ляво” и няма „дясно”, а винаги висшата администрация е на власт? Неотдавна появилата се книга на журналиста от „Тайм” Питър Гъмбъл „Френската елитна администрация” (2013) наля допълнително масло в огъня. Книгата разкрива как независимо от  деленията на „дясно” и „ляво” политическият елит се формира „отделно” и „кохерентно”, в пряка връзка единствено помежду си, а не с бъдещите избиратели, което обрича опитите за измисляне на някаква „друга” политика. Оттук  и безнадеждността на хората, че не могат да сменят модела, нито да променят нещо в политиката. На тях, при това, разбира се, не само във Франция, им се полага единствено да сменят едни кадри с други.

И това е особено валидно за европейската левица днес, чийто лидер Сергей Станишев, освен възпитаник на Московския държавен университет (МГУ), е учил в не най-социалното учебно заведение, каквото е London School of Economics.  А неговата дясна ръка в икономиката и енергетиката – Драгомир Стойнев – с гордост показва освен диплом от Сорбоната и втори диплом от въпросната френска Е.

Кадрите наистина решават всичко. И френският сталинист Морис Торез може да спи спокойно на гробището „Пер Лашез” като създател на една политическа каста.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияПохвално слово за ечемичния малц
Следваща статияМоите правилни възгледи за всичко