Начало Идеи Гледна точка Катастрофа на политическото у нас
Гледна точка

Катастрофа на политическото у нас

7389

Може би думата в заглавието звучи нечестно на фона на нещата, които се виждат на повърхността: справихме се успешно с „овладяването на кризата с Covid-19“ (поне така смятат цели 76% от българите, макар последните дни никак да не оправдават поместването на темата в миналото); управлението е „стабилно“, парламентарното мнозинство, въпреки определени търкания „се крепи“, доверието в премиера е доста по-високо, отколкото преди кризата и т. н.

И все пак, ако се вгледаме в детайлите, ако се вгледаме в дълбочина, нещата ще се разкрият по съвсем различен начин.

Всъщност най-тревожна ми се струва рационалната „кондиция“, в която очевидно се намира в момента обществото ни като цяло. Съобразете – според направено съвсем наскоро социологическо проучване 43% от сънародниците ни са убедени, че коронавирусът е „изкуствено създаден“, за да може, в близкото бъдеще, при изобретяването на ваксина срещу него „фармацевтичните компании да спечелят милиарди“. Та това, уважаеми читатели, са близо половината от хората, живеещи около нас. Да, по-малко, но все пак близо една четвърт (22%) споделят и крайната конспиративна версия, според която с болестта и с неминуемо предстоящата ваксина, е поставена целта в нас да бъдат имплантирани „чипове“, с които да бъде контролиран животът ни оттук нататък. И в дъното на цялата „операция“ стои… Бил Гейтс. Наистина, 39% не споделят подобни параноични убеждения, но пък „не могат да преценят“ какво да мислят за тях… 40%. Което означава, че цели 62% не изключват това безумие да е… истина. Повтарям – това са 62% от хората, съставляващи обществото, в което живеем. С други думи – над половината от тях са в рационална „кондиция“, идентична с онази, в която преди 20-30 години се намираха само дълбоките характеропати, принадлежащи към т. нар. „старостилска“ православна секта, които бяха твърдо уверени, че в новите лични карти, които замениха старите ни паспорти, са вградени чипове с цялата информация за нас, концентрирана (с цел контрол и репресия над „истинно православните“) в митичния компютър-Звяр в Брюксел, сложил на всекиго, приел въпросната лична карта, и „печата на антихриста“. Ще ми възразят, може би, че във време на стрес подобно разпространение на фобии е обяснимо. Аз обаче няма да се съглася с подобни успокоителни тези, защото и характерът на фобиите (да, можещи да възникват в ситуация на обществен стрес) е показателен за рационалното състояние, в което се намира един народ. А характерът на фобията „Бил Гейтс е решил да ни „чипира“ и затова е пуснал Covid-19“ може да се определи единствено като параноично безумие, като рационално затъмнение, на което, както се вижда, са в плен половината от сънародниците ни.

Но следователно, на фона на социологически верифицираната рационална „кондиция“, в която се намира днес обществото ни, стават и обясними, и никак не вдъхващи надежда за близкото бъдеще и неговите собствено политически настроения.

И в предишен свой текст съм писал, че от близо година у нас (с почти пълното съгласие на обществото ни) практически е руинирана партийната структура на нашия политически живот. Партиите, не може да не се забележи, са дълбоко маргинализирани. При това всички до една. Вгледайте се: ГЕРБ от доста време вече е напълно „анонимизирана“ зад широкия гръб на Бойко Борисов. Тя буквално няма вече „номиналии“. Не изпъква дори едно име на неин депутат, имената на министрите ѝ (с едно-две изключения) дори не могат да се запомнят от повечето българи (кажете ми бързо как се казва министърът на икономиката, например, или министърът на транспорта, или на земеделието). Всичко от името на тази „спечелила народния вот“ партия върши вече персонално Бойко Борисов. Напоследък дори „спаси от фалит“ Рилския манастир, като му даде „едни 600 хил. лева“ (чии – свои ли?). Разреши на абитуриентите да празнуват в училищните дворове, нареди на Горанов да облекчи ДДС на книгите. И т. н. и т. н. И това, повтарям, въобще не предизвиква съпротива у „народа“. Напротив, рейтингът на премиера расте.

По друг начин е маргинализирана (същинско чудо!) „столетницата“ БСП – вездесъщите и доскоро будещи страхове и ответна партийна мобилизация „комунисти“. Ако някой въобще обръща внимание на тази партия в последните месеци, то е не в качеството ѝ на опозиция на настоящото управление, а във връзка с дълбоките ѝ вътрешни крамоли, също пределно персонифицирани (Нинова – Гергов и „онези, които стоят зад Гергов“).

По-нататък: какво представляват в момента т. нар. „патриоти“? Те продължават ли да са партиен „блок“ или не? И от колко партии той се състои днес? „Атака“ вече не е в него. А партията на Валери Симеонов (как по-точно се казваше тя?) в него ли е? Има ли поне още едно име във ВМРО, освен Красимир Каракачанов, когото още помним, не защото олицетворява някаква идентифицируема партийна кауза, а защото е постоянен фейсбук анекдот? Пак повтарям: цялата тази жалка ситуация с партиите в Парламента не впечатлява никого.

Но съвсем не само ситуацията с настоящите партии у нас е такава. Вслушайте се какво ни вещаят социолозите по отношение на бъдещите (евентуално идната година) парламентарни избори. Какви, свидетелстват ни, са „електоралните нагласи“ на обществото ни? След „инерционните“ първенци ГЕРБ и БСП, на трето (или четвърто) място, уверяват ни, ще бъде… новата „партия на Слави Трифонов“. И тук ще си позволя да помоля читателите бързо да се сетят (ако могат) за името на тази партия. Предварително съм убеден, че това ще е трудно дори за политически активните, а за мнозинството (което очевидно ще гласува за нея, щом ще е трета или четвърта) това ще е даже абсолютно невъзможно. Перфектен симптом за рационалното състояние на обществото ни е феноменът на тази „партия“. Дайте си сметка: за нея от сега е ясно, ще гласуват много хора, но същевременно от сега е ясно и това, че никой от тях не знае (и не се интересува) какво защитава, предлага, утвърждава и т. н. тази „партия“. Каква собствено е нейната „партийна физиономия“? Каква е каузата ѝ? Към коя „страна“ би се склонила тя в един бъдещ парламент? Повтарям – никой нито пита, нито (сериозно) се интересува от това. И ето – онези, които не са наясно с тези основни за една партия неща, ще гласуват за нея. Защото „харесват Слави“. Като какъв? Какво ще искат от него в Парламента, какво ще очакват от него там? Да прави шоу (както преди)? Слави обаче бил, обясняват ни, „анти-статуквото“. Добре. Но какво „про-“ предлага срещу „статуквото“? Защото срещу статуквото (абсолютно безсъдържателна кауза!) се оформя и цял букет от предстоящи псевдо-партии. Срещу него е „политическият проект“, който създавала Мая Манолова. И за който знаем единствено от кого щяла (евентуално) да „изсмуче“ – от „градските десни“, от „разочарованите от Нинова“… Какъв невероятен „дясно-ляв“ буламач, съгласете се! Който, ако „изсмуче“, какво по-точно ще прави с „изсмуканото“? Ще премахне Бойко Борисов? Също изключително съдържателна идентичност! Убеден съм, че съвсем скоро социолозите ще започнат да „проверяват“ и „нагласите“ към една бъдеща партия на… Васил Божков. Може би с основна „национално-отговорна“ кауза „да си върнем лотарията, тотото и да създадем нова геополитическа „ос“ София-Дубай“.

Всъщност на този фон, на тази вече разпъната политическа сергия, почти „традиционно“ стоят една друга група „бъдещи политически формации“, както ги наричат. Първо – евентуалната партия на Цветан Цветанов, за която все още не е ясно доколко „дясна“ ще бъде, но вече е ясно (и единствено интересува „обществото“ и „експертите“) от кого ще „всмуква“ в себе си. Второ – застрашително умножаващите се „нови консервативни“ проекти – на Петър Москов, на един доскорошен министър, на едни млади „тръмпопоклонници“-патриоти, за които също не е ясно какво по-точно „консервативно“ ще отстояват, но пък е ясно от кого „ще вземат“.

Да, издевателствам, но за да подчертая абсолютната деградация на феномена „партия“ в днешното политическо пространство на България. Създават се (и разчитат на успех) партии на уязвено-амбициозни личности, противопоставящи се на личности – без кауза, без имена, без програми, но… с избиратели, които изобщо не се интересуват от това какво избират. Които вече не избират политически, които не са партийни „електорати“.

Може да прозвуча наистина „апокалиптично“, но ще кажа, че партийната структурираност на днешния български „полис“ е, ако не мъртва, то на смъртно ложе. България се управлява от „персоналии“, опозицията на които са други „персоналии“. Дайте си сметка колко имена на олигарси (доскоро в полусянка) изплуваха на мястото на имената на партиите. Та съобразете дори само това, че „опозицията“ на ГЕРБ днес не е БСП, а… Васил Божков (и политическият „дебат“ между тях се води с разпечатки от „чатове“). С всички „богаташи“ и с всички „цигани-маргинали“ обаче храбро се бори „народният закрилник“ Гешев. Над всички се опитва да се позиционира (засега неуспешно) Румен Радев… Къде, къде сред тези имена са имената на довчерашните партии? Мисля че България ускорено върви към закриването на „многопартийната демокрация“ и трансформирането ѝ в олигархично-прокурорско-шоуменски политически театър, наблюдаван от обзета от „народолюбиви“ страсти и абсурдни фобии охлокрация.

Има ли обаче защо да се тревожим от това, след като на вратата ни вече хлопа „чипиращата“ ваксина на Бил Гейтс? Каквото и да правим, каквото и да струваме, той ще е утрешният ни управляващ. Във всеки случай 22% от сънародниците ни са убедени в това, а още 40% не го изключват.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора