0
1488

Като гангстери с мечове

„Крал Артур: Легенда за меча“

„Крал Артур: Легенда за меча“ обещава да постави началото на нова поредица за Гай Ричи.

Гай Ричи се оформя като митоман. След като прегледа съвременните гангстерски „митове“, той се обърна към Викторианската епоха и нейния престъпен свят, завихрен около Шерлок Холмс, после забърка шпионски коктейл от разгара на Студената война, а сега е решил да се върне доста по-назад, в зората на Британия, при легендарния крал Артур. Забавното е, че дори откакто снима американски филми, английският режисьор остава сюжетно в пределите на родината си.

„Крал Артур: Легенда за меча“ обещава да постави началото на нова поредица за Гай Ричи. Става дума за британска митология, така че едва ли някой може да възрази, ако случващото се на екрана се разминава с прочетеното (или с представите) за Артур и възкачването му на престола. От друга страна, начинът, по който е поднесен този мит (също както беше с образа на Холмс и неговите приключения), напомня за онова, което Ал Пачино направи за Шекспир с „Аз, кралят“ (1996), т.е. „превеждане“ на „прашасалото“ наследство на езика на дигиталното поколение. За тази цел Гай Ричи използва три ключа: фрагментарност, динамика и ирония.

Крал Утер се бори със злия магьосник Мордред и го побеждава, но това изпълва със завист брат му Вортигерн, мечтаещ за короната. Следва преврат, в който оцелява само малкият принц Артур. Отгледан в… публичен дом, той се превръща в снажен, трезвомислещ младеж, който лесно печели врагове и съвсем случайно, но в съгласие с митологията, успява да измъкне Ескалибур от камъка. Сложното тепърва започва, тъй като Артур хич не е политически (и родово) осъзнат, съпротивата мечтае за „родения крал“, а узурпаторът е сключил сделка с тъмните сили… В резултат се получава една трактовка на легендата, в която Мечът не е (поне все още) пръв помощник на Артур в обединяването на Британия, а нещо като мисия или задължение (родово проклятие или предопределение), защото само Ескалибур може да спре възхода на черната магия и само наследникът от рода Пендрагон е в състояние да го използва…

„Крал Артур: Легенда за меча“ не може да се похвали с психологическия драматизъм на „Шерлок Холмс“ и малко прекалява с магичните фантасмагории и произтичащите от това визуални ефекти, но иначе си е доста забавно кинопреживяване, съвсем в стила на режисьора на „Две димящи дула“. Ако имате желание да гледате определен прочит на легендата за Ескалибур или сте с нагласата за филм тип „историческа хроника“, може да останете разочаровани, но пък всички скептици относно потенциала за динамика на епичното кино, които не са твърде придирчиви относно причинно-следствените връзки в митологичните сюжети, ще бъдат очаровани. С други думи, вече си имаме и мистично-гангстерско-комиксова версия на Артур.

„Крал Артур: Легенда за меча“

Най-добре забравете всички интерпретации на легендата, които сте чували/гледали, особено що се отнася до началото. Филмът на Гай Ричи стартира като отглас от света на Толкин, но съвсем скоро фабулата е включена на скорост и в разказа се намесва един от любимите похвати на режисьора – т. нар. „елипса“, която пропуска моменти от сюжетния ход, прескачайки напред-назад във времето. В „Крал Артур: Легенда за меча“ редом с любимите ретроспекции на Ричи виждаме и „проекции“ на бъдещето, които хем заместват „разказването“ с „показване“, хем динамизират максимално действието и отварят място за освежаващата ирония. Любопитно решение е отсъствието (поне физическо) на Мерлин от тази част на легендата, но при все това магьосническите „примеси“ са добре подсигурени – от обичайната мрачна жажда за могъщество и власт, гарнирана с черна магия, до животоспасяващи трикове и „наследството“ на Ескалибур. А като гледате как расте кулата на Вортигерн, освен за Толкин може да се сетите и за „Междузвездни войни“.

Когато не е мистично отплеснат, този „Крал Артур“ не е толкова историческа хроника или дори приключенски екшън, а малко нещо гангстерска драма (логично, предвид филмографията на режисьора, нали) Средата, в която израства Артур, е ретро копие на лондонските квартали с лоша слава, „бойните“ му другари са известни с прякори, а законите на бизнеса са почти толкова задължителни като правилата на честта. И внезапно този оцеляващ хитрец е запратен в неразбираемия свят от кошмарите си, изпълнен със страх, болка и недоумение… Балансът между двата пласта на сюжета общо взето е спазен, а патриотично-патетичният сантимент не е разточителен, но едно от основните предимствата на филма е вниманието, отделено на образите от обкръжението на Артур, начело със злия чичо, който не се превръща в клише благодарение и на неустоимото екранно присъствие на Джъд Лоу.

„Крал Артур: Легенда за меча“

Гай Ричи обявява, че решил да се занимава с кино, след като е гледал „Бъч Касиди и Сънданс Кид“ (1969, реж. Джордж Рой Хил). Оттам до проекта за Аладин, който подготвя в момента, доста вода е изтекла. Но дори когато се отнася малко повърхностно към митовете, които си избира, британският режисьор (почти) винаги успява да се измъкне от кашата (също като своите герои), благодарение на разказвачески подход, в който доминират клип естетиката и усетът за самоирония.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияПо повод изложбата „Нов социален реализъм“
Следваща статияВизита