0
708

Катя Ман: Мъдростта
на себеотрицанието

Katharina_Mann
Катя Ман през 1905 г. Автор на фотографията: Карл ван Вехтен

„В семейството ни трябва да има поне един човек, който не пише“, казва Катя Ман в началото на спомените си. И тя не изменя на духа на семейната общност, на мъдростта на едно почти библейско дълголетие, постигнато в епоха на войни и загуба на моралните устои.

Голяма истина е, че който

отдава живота си, го спечелва.

Томас Ман

1902 е преломна година в живота на Томас Ман. Най-после е излязъл от печат романът му Буденброкови книга, чието значение ще расте с времето и за която след три десетилетия авторът й ще получи Нобеловата награда. Но и сега успехът е голям тиражът от хиляда екземпляра бързо се разпродава, готви се ново издание, а е на път и втора книга, в която централно място ще заемат новелите Тристан и Тонио Крьогер. Томас Ман си спомня: „Кореспонденцията ми набъбваше, парите течаха, портретът ми обиколи илюстрованите издания, стотици пера се занимаваха с плода на моята плаха усамотеност, светът разтваряше обятията си с хвалебствия и поздравления…“

Терзания

Но точно в този щастлив период душевното състояние на двадесет и седем годишния писател е плачевно. Измъчват го депресии, съмнения, угризения, „съвсем сериозни планове за самоликвидиране“ така пише той на брат си Хайнрих Ман и добавя: „Все пак в мен има нещо честно, топло и добро, а не само ирония, още не всичко в мен е опустошено, разкривено и разядено от проклетата литература. Ах, литературата е смърт! Никога не ще разбера как може човек да е обладан от нея и да не я мрази горчиво! Най-важното и най-доброто, на което тя може да ме научи, е: да гледам на смъртта като на възможност да достигна до противоположността на литературата, до живота.“

В Мюнхен, където Томас Ман се е преселил от родния си Любек, не ценят особено писателите. Буржоазният живот не се интересува много от литературата, но и литературата не се интересува много от живота. Писателят обикновено е саможиво, затворено в себе си същество, което витае в царството на духа и се занимава главно със собствената си неясна душевна драма. Например литераторът Спинел от новелата „Тристан“ е станал художествен творец не поради житейска сила, а поради страх от живота. Той мрази „пошлия, смешен и все пак тържествуващ живот, вечен спътник и смъртен враг на красотата“; затова не поглежда, а само докосва с бегъл поглед онези дами, чиято красота би го развълнувала. Предпочита да не ги вижда реално, стига му тяхната сянка, която да възбуди въображението му.

Прелъстителната баналност

Младият Томас Ман обаче има „известно отношение към живота“ подобно на Тонио Крьогер той копнее по „живота в неговата прелъстителна баналност“. Готов е да се отрече от студените екстази на литературата, само и само да намери човешка близост и съучастие. „Съвсем не е художествен творец онзи, който бленува в душата си за рафинираното, ексцентричното и сатанинското, който не познава копнежа по безгрижното, простото и живото, по малко приятелство, привързаност, интимност и човешко щастие“, изрича Томас Ман чрез устата на своя герой. Вече облъхнат от литературната слава и все пак смутен от нея, младият автор се чувства откъснат от света, измъчва се от своята „възвишена безполезност“ и от недостига на действителна любов и пълнокръвни изживявания. В артистичната си изолация той се усеща като самотен принц, който води някакъв формален, чисто репрезентативен живот.

Жената като избавление

И тъкмо тогава, през 1902 г., Томас Ман открива жената, която ще го изведе от мрака на душевната разруха и ще му вдъхне нови сили, за да продължи по мъчителния път на творческото себепостигане. Един ден в трамвая той вижда една тъмноока студентка, която пътува без билет, но с очарователна дързост се изплъзва на контрольора. Нейната простодушна жизненост и пламенна красота замайват младия романист и той решава да се запознае с лудетината. Катя Прингсхайм така е името й е само на деветнадесет години и следва математика в Мюнхенския университет, където преподава баща й, виден учен и колекционер на художествени произведения. Томас Ман намира достъп в дома й, където често дават приеми, и я наблюдава отблизо. Според сина му, писателя Клаус Ман, той е направо омагьосан от тази „приказна принцеса“. Възприема я като чудо, изтъкано от дух и чар, като диво и изящно цвете с чуждоземна прелест. Отначало Катя се отнася хладно и подигравателно към ухажванията на писателя, чийто роман Буденброкови вече е чела. Но постепенно търпеливата му нежност сломява съпротивата и на родителите й, които не желаят да се лишат от единствената си дъщеря толкова рано, а и много-много не вярват в бъдещето на един човек с почти съмнително занимание, каквото е литературата.

Thomas_Mann_1905
Томас Ман през 1905 г.

Принцът на духа и принцесата на живота

Домогването до ръката на избраницата продължава цели три години. През този период двамата си пишат много писма, повечето от които изгарят през време на войната. Запазени са само някои фрагменти от лятото и есента на 1904 г., които Томас Ман отделя, за да ги използва във втория си роман Кралско височество. През октомври същата година „принцът на духа“ и „принцесата на живота“ се сгодяват, а няколко месеца по-късно е сватбеното им празненство. Започва тяхното „строго щастие“, изпълнено с радостите и отговорностите на „нормалния живот“, но преди всичко с напрежението на непрестанния съзидателен труд. От този брак, който до смъртта на Томас Ман трае точно петдесет години, се раждат шест деца всички малко или повече свързани с литературата, тази самотна игра, която „ощастливява по-дълбоко, но и разяжда по-бързо“.

Живот в спомена

katia mann1Две десетилетия след смъртта на мъжа си Катя Ман публикува през 1974 г. томче със спомени, озаглавено Моите неписани мемоари. От тях не се узнава почти нищо ново и изненадващо за творчеството на знаменития й съпруг, „последния представител на една велика епоха“, както самият той се определя. Всичко важно отдавна е изложено и сакрализирано в обширната му есеистика, както и в планината от съчинения върху създаденото от него. Но от тази неголяма книга научаваме нещо, което липсва другаде долавяме атмосферата и стила на един живот, от който израства гигантско литературно дело; проникваме в умението да се изграждат най-благоприятните условия за творческо себепостигане на голямата личност; разбираме онова всекидневно изкуство на човека от втори план, на една жена, която никога не се изявява, защото смята това за нередно, но като съпруга, майка и спътница създава свой житейски шедьовър.

Литературните шедьоври

През 1924 г. излиза романът Вълшебната планина, държал своя автор в магически плен цели дванадесет години. В основата му са впечатленията, които Катя Ман добива от престоя си в санаториум за гръдноболни в Давос през 1912 г. Тя разказва на мъжа си случки и дочути истории, описва му човешки образи и душевни състояния, споделя свои наблюдения и мисли, но после изрично подчертава, че не е взела участие в написването на книгата: само е създала предпоставките, организирала е уюта и спокойствието на творящия човек, насочила е съзнанието му, подкрепяла го е с непрестанна отзивчивост и вяра, бранила го е от делничните грижи и агресивната възбуда на околните. За онези години Клаус Ман си спомня в своята книга Повратната точка: „Сред общата обърканост имаше само един човек, който обхващаше цялостно сложните драми и интереси на различните обитатели и гости на дома ни това беше моята майка. Тя привидно забравяше или объркваше най-простите неща, но притежаваше организаторски гений, произлизащ не от разума, а от сърцето. Основният й интерес бе насочен винаги към благополучието и творчеството на баща ни, но все пак тя успяваше да се заеме и с нашите истории, да подкрепя и приятелите ни с отзивчивост и умен съвет. Цялата къща отиваше при нея всеки с грижите, надеждите и оплакванията си.“

Sanatorium_Schatzalp,_Davos_1900
Санаториумът Шацалп (1900), който се смята за първообраз на мястото на действието във „Вълшебната планина”

Животът наоколо е изпълнен със заплахи за духа, с мъчителни или радостни събития, които еднакво завладяват съзнанието и го откъсват от художествените задачи. През 1927 г. се самоубива и втората сестра на Томас Ман, заплетена в неизяснени обстоятелства. А през 1929 г. идва Нобеловата награда и писателят пътува за Стокхолм заедно с жена си. Тя непрекъснато е до него, край него, като духовен „оръженосец“ или ангел-хранител. Неголемия Очерк за моя живот (1930) Томас Ман приключва с думите: „Дължа безкрайна благодарност на жената, която вече почти двадесет и пет години споделя всичко в моя живот, този тежък, изискващ преди всичко търпение, но поддаващ се лесно на умора и объркване живот, който не зная как щеше да протече, ако не беше умната, смела и нежно-енергична подкрепа на изключителната ми спътница.“

Пътищата на емиграцията

Само три години по-късно ще започнат пътищата на емиграцията Швейцария, Франция, отново Швейцария, накрая прекосяват океана. Семейството на Томас Ман е лишено от немско гражданство, в Германия националсоциализмът е опустошил духовния пейзаж на страната, в Испания е започнала Гражданската война. По фронтовете обикалят като военни кореспонденти Клаус и Ерика Ман, домът в Мюнхен с ценни книги и архив е конфискуван, започнали са „страхът и мизерията на Третия райх“.

При тези непосилни условия Томас Ман създава мамонтовата си творба тетралогията Йосиф и неговите братя. Ето какво си спомня Клаус Ман за времето, когато семейството току-що се е преселило в САЩ: „От девет сутринта до обед се вършеха вълшебства в кабинета така бяхме свикнали, така си и оставаше, дори през тази година на изчакване. А онова, което майка ни вършеше и постигаше не само от девет до дванадесет, но през целия ден и винаги, навярно също бе някакво вълшебство. Енергията, възникваща от любов, запазва своята магическа сила и устойчивост. Тя не отслабва, изглежда неизчерпаема тази вдъхновена от сърцето и подхранвана от съкровено чувство енергия. Спътница в живота на една трудна творческа личност, майка на шест деца, които, от своя страна, съвсем не са много лесни колко дейно съучастие, колко съвети и утешения, колко снизходителност се очакват от нея! Задълженията й са безброй; безбройни са жертвите, които тя принася. Но задължения и жертви това е за нея нещо естествено; „Затова съм тук!“ Докато върши чудеса, тя умее да се шегува. Макар да приема службата си съвсем сериозно, избягва тържествените физиономии и жестове; защото към нейната служба спада ведростта. Тя живее само за другите и почти не мисли за себе си: „Та за какво? Аз не съм толкова важна… “ Никой друг член на семейството не е толкова невзискателен. И все пак то нямаше да съществува без тази жена и тази майка. Какво ли щеше да стане от нас от трудния творящ човек и от шестте не съвсем лесни деца, ако малкият кръг не бе пазен и стоплян от неуморната енергия на тази любов?“

Разрухата

Годините носят нови изпитания за духа и здравето на писателя. Започнала е Втората световна война; в емиграция умират родителите на Катя Ман; Томас Ман се подлага на тежка операция рак на белите дробове. Въпреки всичко, по настояване на жена си, написва Доктор Фаустус. През 1949 г. в Кан се самоубива Клаус, на другата година умира Хайнрих Ман братът, с когото го е свързвала и разделяла обща литературна съдба, противоположни политически и естетически възгледи, все пак най-близкият му човек от любекското семейство. Отново преселване в Европа, изморителни пътувания, мъчителни срещи и подновени приятелства, почести и тревоги. Въпреки всичко написва Избраникът. И не са само думи на уважение и любов, които Томас Ман изрича за седемдесетия рожден ден на своята съпруга, отпразнуван на 24 юли 1953 г. в Цюрих, две години преди смъртта му: „Черният ангел, който разперва ръце и праща всекиго насаме с неговото небитие наистина ли притежава той повеление и власт да извършва това във всеки от случаите? Не вярвам. Точно тези дни на нейната годишнина и цялата благодарност, възхищение и почит, които се отправят към нея, ме карат благочестиво да се съмнявам във възможностите на ангела. Онова, което е било, то ще остане като битие. Ние ще останем заедно, ръка за ръка, дори в царството на сенките. Ако на моето творчество, есенцията на битието ми, е отсъдена посмъртна слава, с мене, до мене ще живее тя. Докато хора си спомнят за мене, ще си спомнят и за нея. Ако потомците кажат добра дума за мене, тя ще се отнася същевременно за нея.“

Katja_Mann_mit_ihren_sechs_Kindern_um_1919
Катя Ман със своите деца. От ляво на дясно: Моника, Голо, Михаел, Катя, Клаус, Елизабет, Ерика

Общата идея

Такава израства Катя Ман от своята книга, за да застине като символ на вярност и отдаденост на една „обща идея“. Виждаме я като „приказна принцеса“ в деня на сватбата й образ, изпълнил страниците на романа Кралско височество; виждаме я заобиколена от нейните деца в Бад Тьолц на Изар, където семейството е купило малко имение, там по спомени на Клаус Ман тя е обличала своята „българска рокля“ от ленен плат с пъстри шевици; виждаме я как с неимоверни усилия осигурява прехраната на челядта си в трудните години на Първата световна война; виждаме я как с естествения си реализъм съветва своя мъж да издаде Йосиф и неговите братя на части; но най-вече я виждаме в ролята на Леонора от Фиделио, която предпазва съпруга си от наплива на делничните грижи и от всички нежелани посетители, смущаващи спокойствието и работния му ритъм.

Непишещата писателка

„В семейството ни трябва да има поне един човек, който не пише“, казва Катя Ман в началото на спомените си. И тя не изменя на своята „нетворческа“ същност. Но в книгата е съхранен духът на семейната общност, а също мъдростта на едно почти библейско дълголетие, постигнато в епоха на войни, разруха и загуба на морални устои.

На своята петдесетгодишнина Томас Ман бе казал: „Ако имам някакво желание за посмъртна слава на моето творчество, то е да кажат за него, че е жизнерадостно, макар че познава и смъртта.“ За тази жизнерадост и в смъртта допринася близостта на единствената спътница, на великата любима, на необикновената жена Катя Ман.

От едно семейно писмо узнаваме, че още от младини тя мечтаела за надгробен паметник с надпис: „Нищо не е раздадено напразно“.

 

На главната страница: Томас и Катя Ман в Берлин, 1929 г.

Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немската, австрийската, швейцарската и българската литература. Чрез преводите му до българския читател стигат творби на Макс Фриш, Бертолт Брехт, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг, Фридрих Дюренмат, Валтер Бенямин, Ханс Магнус Енценсбергер, Фридрих Кристиан Делиус и много други.