0
2070

Каузалност на юг

Адолф Хьолцел, Абстрактна композиция, ок. 1930

Как да вярваш на организациите, ако не познаваш никого, който би могъл да им повлияе? Или какво пречи на Южна Италия да се нагоди към структурите на модерното общество?

Провеждани са или най-малкото са били замисляни и финансирани доста изследвания за особените структури и проблеми на „mezzogiorno“ (Южна Италия). Онова, което следва по-долу, представлява преосмисляне на техните теоретични основи.

В стандартния случай се изхожда от разлики в „културата“ или в „манталитета“, присъщи на хората на юг. Налице са достатъчно емпирични данни, които доказват, че подобни различия наистина съществуват. Нашият въпрос гласи: какво означава и до какви последици се стига, когато те намерят място в научната литература и в останалата изследователска дейност под формата на понятия като „култура“ и „манталитет“.

Двата термина са подходящи, за да бъдат направени видими разликите. В действителност понятието „култура“ е конструирано през втората половина на XVIII век, за да бъде осигурен по-обхватен концепт при извършването на сравнителни описания дали в регионален, или в исторически план. Няма как да отречем наличието на определени успехи, довели до разширяването на европейския хоризонт, който се простира чак до отдалеченото и езотеричното. Изглежда, като че ли културата я е имало винаги и навсякъде, доколкото и откакто съществуват хора. Но това понятие не е свършило голяма работа в сферата на теорията. Преди всичко остава неизяснено от какво следва да бъде разграничена културата, при положение че всички артефакти, включително текстовете, включително даже и съответната представа за „природа“, следва са бъдат мислени като „култура“. Също толкова неясно остава говоренето за „манталитет“, което игнорира или даже подкопава важното разграничение между комуникативни и вътрешно-психични процеси, с което боравим поне от Романтизма насам. Когато обаче едно понятие не може да изясни онова, което с негова помощ бива изключено, т.е. другата, неозначена страна на формата му, няма как да очакваме научни резултати. Тук може би е залегнала една от причините, установяването на разлики в културата и в манталитета на Юга спрямо центровете на модерното общество да е останало колкото интересно, толкова и безрезултатно. Както в научен, така и в политически план.

Като първа стъпка е важно да се разделим с някои предварителни очаквания, които рефлектират една съвсем различна историческа и обществена ситуация, а именно тази на някои европейски държави (преди всичко Англия) през XVII и XVIII век. Решаващо е историческото ситуиране в едно общество, което започва да разгражда стария ред почти във всички функционални области и затова предпочита технически рационалното понятие за каузалност, понеже така открива нова сигурност, а също и понятието за естествено-индивидуалните свободи, за да е в състояние да обяви за ненужни старите социални разделения. Същевременно това е общество, което може да мине с едно съвсем неопределено, „отворено“ понятие за бъдеще, като го запълни със семантиката на „прогреса“. Но трябва ли да се обвързваме с тези понятийни директиви, само защото са звучали убедително единствено и само в тогавашния исторически момент?

Модерното общество от края на XX век е различно от онова в епоха, която би могла да бъде наречена „преходна модерност“. В никакъв случай днес нямаме „постмодерна“ ситуация. Единственият смисъл на това говорене за „постмодерна“ действителност очевидно се крие в отказа да бъде проумяно модерното общество, като за сметка на това се твърди, че всичко вече е приключило. А всъщност чак днес имаме шанс да опишем по адекватен начин Модерността, защото едва сега, и то в световен план, тя е изправена пред очите ни като възможен да бъде наблюдаван и анализиран факт.

При сравненията между отделните региони обичайно биват изтъкнати екстремните разлики в реализирането на потенциала на функционалните системи – на първо място разлики в икономическото развитие, в училищното и университетското образование, но също така и що се отнася до правовата държава или до демократизацията на политическата система чрез партиите и опозиционната култура. Фактите не бива нито да се оспорват, нито да се омаловажават. Но те не съдържат нищо специфично модерно, а в действителност са съществували винаги. Едва модерното световно общество започва да им обръща специално внимание. Защото днес сме конфронтирани с тях в контекста на една всеобхватна обществена система, а това означава, че когато станат видими разликите в реализацията, те започват да изглеждат неприемливи. Но какво ще стане, ако реагираме на този проблем, прибягвайки до технически-рационалната каузалност, ако например сме на мнение, че трябва да бъдат предоставени парични средства, за да бъде насърчено развитието? Днес на преживените разочарования се реагира с теорията за „социалния капитал“ (по него се имат пред вид традициите, нагласите, престижа и привилегиите), който трябва да бъде мобилизиран, за да бъдат успешно проведени желаните иновации. Но това е едно почти тавтологично звучащо допълнително условие, валидно единствено при много специфични, локални и зависещи от конкретния проект емпирични индикатори.

При описанието на слабо развитите региони принципно се изхожда от завареното положение. Но междувременно имаме доста основания да сметнем, че именно функционалната диференциация на модерното общество е тази, която произвежда фактите, които на по-късен етап сме принудени да установим. Характерно е, че функционалните системи на световното общество засилват заварените неравенства, защото от тяхна гледна точка е рационално да бъдат използвани различията. Само онзи, който изглежда платежоспособен, ще получи кредит. От друга страна, производството се изнася към държавите с ниски заплати; но това може да се случи само тогава, когато тамошната правна система функционира благодарение на държавни гаранции. Системата на световната политика се стреми да изгражда локални контакти и да познава местните адреси из всички региони; но формата на суверенната централна държава трудно подхожда на племенните или на етнически и религиозно нехомогенните места по света. При актуалните днес проблеми – от глада и политическата корупция до възникването на нови религиозни култове – всъщност не става дума за остатъци от един отминал ред, които би следвало да бъдат подложени на модернизация, а за директни продукти на самата Модерност. Модерното световно общество изглежда все по-интензивно се захваща с проблемите, които самото то е създало. Това също ни кара да се усъмним в тезата, че просто е нужно да бъдат по-активно вкарани в употреба обичайните средства от рода на кредити или образование, или пък на процедурни иновации в производството и администрацията, така щото да постигнем напредък.

Изследванията върху модернизацията, с които социологията се захваща след края на Втората световна война и които регистрират значителни успехи, се базират върху схващането, че „модерността“ на отделните функционални области играе ролята на взаимна стабилизация; с други думи, че технически индустриално напредналото производство, пазарната икономика, научната, ориентирана единствено спрямо собствените критерии за успех изследователска дейност, училищно организираното образование на цялото население, политическата демокрация, която има за цел да създава равенство в духа на социалната държава, и в крайна сметка – подобрените жизнени перспективи на отделния човек, следва да бъдат интегрирани в модерния проект и че по-нататъшното развитие може да бъде предоставено на една доброкачествена смесица между еволюция и политика. Днес никой не вярва в това. Твърде отчетливо на преден план излизат вече почти неконтролируемите странични ефекти в екологичен и демографски план, що се отнася до завишените рискове, до несигурното бъдеще и до само приблизително справедливото разпределение на богатството; а с времето се изпаряват също и изгледите разминаванията да могат да бъдат обяснени с регионалните различия, т.е. като изоставане в развитието. За разлика от всяка една класическа теория, която разбира функционалното диференциране на обществото като разделение на труда, тук сме длъжни да допуснем, че именно високата специализация и автономизация на функционалните системи ще доведе до взаимни натоварвания, за които не може да се предвиди как ще бъдат решавани в отделните случаи.

Естествено не бива да бъде отричано, че може да има и че е имало успехи. Във всеки случай не се препоръчва да бъде възприемана позицията на догматичен песимизъм. Въпросът е само дали с помощта на предложеното тук преосмисляне на разбиранията за каузалност можем да стигнем до едно по-пълноценно проникновение – ако не в смисъла на гарантиращо успеха знание, то все пак под формата на такова, което ще ни помогне да се ориентираме по-адекватно.

В началото на европейското Ново Време и през XVII и XVIII век модернизацията не е представлявала проект. Наистина, можели са да бъдат наблюдавани иновации, и то в рамките на живота на отделния индивид, а книгопечатането е помогнало да бъдат оценени новите знания, които са се разпространявали бързо. Това е имало последици, например за авторитета на възрастта или за позоваването върху житейския опит. Но не е съществувала припряност в програмата за обществена промяна. Не го е имал времевият натиск, защото е нямало възможности за сравнение. Европа е можела, поне от средата на XVIII век нататък, да възприема себе си като динамично общество, но процесът на преминаване към технически иновации, към правни реформи, към училищно образование и пр. е следвало да се подчинява единствено на логиката на прогреса, а останалият свят е можел просто да бъде колонизиран. Чак през XX век разграничаването между (напредналите) центрове и (изостаналата) периферия се превръща в проблем. Едва сега въз основа на разминаванията между центровете и перифериите на Модерността възникват очакването и желанието за бързо премахване на тази невъзможна за оправдаване (понеже противоречи на самата идея за модерно и интегриращо всичко и всички общество) разлика. И ако Европа е можела да се развива спокойно в продължение на векове, напредвайки към хоризонта на едно отворено и като цяло неопределено бъдеще, да придвижва напред прогреса в отделните сектори (например индустриализацията), като прехвърля страничните ефекти другаде, например върху държавата, днес вече няма времеви резерви, а с оглед на фактически наличното неравенство и на неговото постоянно възпроизвеждане в условията на функционална диференциация би било проява на чист цинизъм да предпишем на лишените от привилегии региони два до три века време, през които да изчакат.
Но колко бързо може да се процедира? И преди всичко: какви нежелани ефекти възникват именно от обстоятелството, че трябва да се бърза?
Някои от особеностите на живота в Южна Италия биха могли да бъдат обяснени с времевия фактор, т.е. с относителната неочакваност, с която изведнъж придоби важност сравнението на Юга със Севера, а също и с други, „по-добре“ развити европейски региони. Съгласно стария ред обществената структура се е градяла върху единството между семейство, собственост и социална стратификация. Тук от първостепенно значение е бил въпросът как да бъдат урегулирани отношенията между отделните собственици с помощта на селското стопанство и въз основа на търговията, и след това как структурите да бъдат предадени нататък през поколенията, например с помощта на уговорени бракове; този проблем си остава второстепенен – както навсякъде в Старата Европа. От централно значение е единството между семейство и имуществено състояние (т.е. „старото богатство“ в смисъла на дефиницията, която аристокрацията получава у Аристотел) в качеството му на изходна точка за обществена диференциация. Впрочем, в стратификацията са интегрирани – и отново: тук, както и навсякъде из Европа преди Модерната епоха – взаимоотношения от типа патрон/клиент, които е следвало да изпълняват и политически функции, тъй като не е имало централно управлявани местни администрации, а в най-добрия случай локални (често пъти намиращи се в ръцете на поземлените собственици) съдилища.

Този ред не е оцелял при прехода към общество, което е организирано според принципа на функционалната диференциация. Промените не засягат единствено висшия слой, който сега е длъжен да си потърси други източници на престиж и на доход, и не на последно място – да се съобразява с ориентиращата се вече спрямо националната държава политика. След Втората световна война селско-занаятчийските семейни икономики попадат във водовъртежа на „модернизацията“ и в рамките на едно до две поколения губят едновремешната си устойчивост, обаче на структурно ниво все още не се е появил техен наследник. От демографска гледна точка сега семействата създават поколения не с цел производство, а за консумация, т.е. „пролетарии“ в първоначалния смисъл на думата. Във връзка с това нараства значението на училищата и университетите, които обаче, от своя страна, не могат да изпълнят задачи от рода на адекватното образование или селекцията в кариерен план. В рамките на икономическата система сега индустриалното производство се ориентира към пазара и представлява най-важният източник на доход за всички обществени слоеве. Съответно зависимостта от парите и по-скорошната зависимост от кредитите се разпространяват из всички среди – стигайки чак до най-интимната сфера под формата на завишено желание за консумация, на разходи за развод и за последиците от него, разходи за застраховка, за парично осигуряване на децата и пр. Но и в другите функционални системи нараства степента, в която задачите биват делегирани на организациите. Изгражда се държавна администрация, упражняваща влияние на местно ниво, колкото и автономия да е отпускана на общините или на регионите. Политическите партии с техните местни организации стъпват и в най-малките населени места, като подборът на кандидатите се определя от борбите за власт в партийните централи. Откриват се училища за цялото население, болници (вместо да има, както е било досега, единствено лекари) и затвори – т.е. всякакви организационни структури, имащи за цел според специфичните си функции да задоволяват клиентела от какъвто и да било вид. Наистина, самите функционални системи не могат да бъдат организирани монолитно, но във всекидневието те действат чрез принадлежащите към тях организации и по този начин предлагат решения на съответните проблеми и потребности, а даже може да се каже, че ги и създават чрез онова, което предлагат. От гледна точка на тази обществена структура необходимостта от взаимоотношения от типа патрон/клиент или от контакти с подобен (днес бихме казали: „частен“) характер всъщност би следвало да изчезне.

Но точно тук е проблемът. Именно в Южна Италия наблюдаваме, че във фокуса на възприятието продължават да се намират връзките, чиято основна функция е да се осигури помощ, да бъде насърчен някой или пък да бъде предложена отплата за съответната услуга. Но сега това мислене е пренесено от обществената стратификация върху организациите. Сега „интересните“ ресурси не са залегнали в собствеността, в престижа на семейството, в задълженията, възникващи благодарение на произхода и в простиращите се социално надалеч, над-регионални контакти на висшата прослойка. Ресурсът вече се „извлича“ от компетентностите, предоставени от заеманата в съответната организация позиция. Често пъти престижът на даден пост е достатъчен, за да се застъпиш за нещо, което няма допирни точки със задачите, които службата ти изисква от теб. Организацията предоставя сигнали, които могат да бъдат употребявани като символи на социални компетентности с по-общ характер. Това, естествено, не се разбира от само себе си, а трябва да бъде постигнато, „заслужено“ и възпроизведено в рамките на самите обвързаности, като се демонстрира постоянна готовност за действие. За целта са нужни многобройни социални контакти, много устна комуникация, чийто смисъл не може да бъде изведен нито от задачите в рамките на конкретната организация, нито е разбираем в светлината на непосредствените практически цели, а произвежда един вид излишък, служещ за репродуцирането на социалните компетентности и ресурси.

Ако интерпретираме каузалността като извършвано от наблюдатели обвързване на причини и следствия, а свободата като когнитивно (и по този начин социално) конструирано поле на свободния избор, то можем по-адекватно да проумеем устойчивостта на описаните тук структури и тяхното автоматично протичащо възпроизводство. Каузалността служи най-вече за съхраняване и за собственоръчно коригиране на различията – бидейки прилагана върху онези фактори, с чиято помощ винаги е можело да бъде постигнато нещо. Важно е да продължават да се елиминират алтернативните възможности, дори при положение, че различните позиции в мрежата от обвързаности постоянно се заемат от нови лица. Очевидно схемите за разкриване на каузални форми не могат лесно да се променят, именно защото не могат да бъдат възприети с просто око, не са дадени в природата, а това обстоятелство пречи на нагаждането на Юга към структурите на модерното общество. Схемите не могат толкова бързо да бъдат заменени с нещо друго, нещо, което все още не е било проверено. (Как да се вярва на организациите, когато човек не познава никого, който би могъл да им повлияе?) Очевидно също така не могат толкова скоропостижно да се променят и когнитивните условия за конституирането на ограничени свободи, за вменяването другиму на намерения (вместо на лично отношение), т.е. за идентифицирането на смисъл в поведението на отделното лице. Върху организациите бива проектирано онова, което не би могло да бъде реализирано без тяхното съществуване; и действително: с характерния им начин на себе-описание, ориентиран спрямо компетентността и вземането на решения, те предлагат многобройни възможности за обмен на услуги. Не можеш да кажеш, че не можеш. А когато върху позволеното тегнат правни ограничения, то отстраняването на възникващите по този начин пречки предоставя още повече възможности да бъде демонстрирана добра воля и готовност за оказване на помощ. Една от функциите на правото може би е залегнала именно тук: да повишава експресивната стойност на заобикалянето или на съзнателното елиминиране на закона, или пък обратното – на моментите, когато юридическата гледна точка все пак се спазва.

Колкото по-ясно разпознаваеми са условията за участие, които обаче не могат да бъдат споделени под формата на информация, толкова по-безпощадно на преден план излиза твърдата алтернатива между интеграцията и изпадането. В степента, в която „официалните“ норми и преди всичко проблемът за валидността и налагането на правото са предоставени на взаимодействието между отделните лица, трябва да бъде изнамерен нов, също толкова генерализиран механизъм за санкциониране; а това става, като се мобилизират много стари форми на ред, т.е. като бъде впрегнато в действие самото разграничение между интеграция и изпадане. Този момент важи на всички нива: в селата и в университетите, в отношенията между частните фирми и държавната администрация; и преди всичко важи естествено за професионалните и безбройните непрофесионални политици. Изпадането на индивида от общността обаче не може да бъде действително проверено, защото би довело в „неозначеното пространство“, където не могат да бъдат открити никакви подлежащи на оценка когнитивни структури, никаква продуктивна каузалност, никакви можещи да бъдат експлоатирани свободи. В известна степен в качеството му на социална изолация изпадането съществува само под формата на слух, но не представлява алтернатива, която да бъде предпочетена в конкретния случай.

Тук емпириците биха могли да решат да направят един „тест за неудобство“. Кое в дадената комуникация бива възприето като срамно? Очевидно не молбата за помощ, за намеса в процеси, които са правно и организационно установени (например: в изпита, в разпита на свидетели пред съда, в последователността при обработването на молби, в разпределението на болничните легла и на лекарското внимание). Тези неща не предизвикват неудобство, не защото за целта се предлага заплащане, а защото с молбата за услуга е свързано признанието на компетентността, на влиянието, на властта и на добрата воля. В рамките на мрежата от обвързаности се заплаща и мотивира чрез „възнаграждаване“, т.е. чрез възпроизводство на нейните собствени асиметрии, причинно-следствени взаимоотношения и свободи. Естествено, в играта се въртят и огромни парични суми, които веднага биват интегрирани в размяната на отзивчивост и услуги. Защото как по-добре би могло да бъде доказано приятелството и същевременно с това властта, освен чрез създаване на достъп до пари? Но корупцията в този легален смисъл, която така или иначе съществува навсякъде, не е феномен, който би следвало да разглеждаме изолирано. В много по-голяма степен следва да допуснем, че връзките размиват границите между корупцията и не-корупцията чрез едно собствено свръх-кодиране и преди всичко чрез свръх-кодирането на интеграцията и изпадането.

Всеки, който в този смисъл е част от мрежата, трябва да знае, как функционира тя. Не му е нужно да знае защо функционира по начина, по който го прави. Ако целта е да бъдат локализирани каузалността и свободата, то системата от обвързаности няма нужда да се ориентира спрямо обществените проблеми. Последните наистина са тема на комуникацията – но преди всичко защото с тях се занимават организациите, които дават повод на общуването въобще да се състои. Ала тогава самата комуникация измества смисъла, който винаги я съпътства, към плоскостта на индивидуалните интереси. Тук и само тук във всекидневието се утвърждава онова съзнание за проблемите, което поддържа хода на общуването. В случая понятието „индивидуално“ отново следва да се разбира в светлината на обществената структура, т.е. не като ограничено например до личните потребности или желанията на отделното лице. Всъщност, в дадения контекст са се съхранили семейството, както и отношенията патрон/клиент. Индивидът се застъпва не само за собствените си интереси, а до голяма степен също така, и то толкова по-непринудено, за интересите и на останалите. Системата живее от посредничествата и ги възнаграждава, като разпределя престиж. Тук все още не е пуснало корени възникналото едва през XVIII век разграничение между публично и личното. „Частното“ лице все още бива възприемано като онзи „idiotes“, който сам се изключва от играта. Но ситуацията на преход се проявява не на последно място в обстоятелството, че обществената система вече не почива върху семейните икономии и че посредническите роли са станали зависими от организациите, както и че обичайната, идваща от страна на последните регулативна дейност пречи, ако не и саботира отделните инициативи. Трудно е да бъде упражняван централен контрол върху организациите чрез самите тях, защото „официалните“ центрове не разполагат с връзки – те не функционират йерархично, а хетерархично. Ето как се стига до една особена симбиоза между организации и връзки, която проваля всяка каузалност, стремяща се да има някакво влияние, но за сметка на това пък разпределя по свой начин наличните форми на причинно-следственост, както и наличните опции.

Ако важните проблеми са заложени в социално обусловеното възприятие на каузалността и на свободата на избор, то става ясно защо, изправена пред една подобна ситуация, държавната политика търпи провал или най-вече бива тествана дали предлага неща, които приятелите да могат да разпределят помежду себе си. Не е вярна тезата, че с помощта на правото или парите, или че в крайна сметка чрез членуването във формални организации е възможно да се упражни директно влияние върху индивидуалното поведение и че възникващите тук трудности се изразяват най-много в съществуването на остатъци от ирационално, не-икономическо или чисто и просто криминално поведение. И точно толкова неуспешен е опитът проблемите да бъдат политизирани с помощта на схемата либерализъм/социализъм. Обществото представлява историческа система, то е една „историческа машина“, която при възпроизводството от ситуация на ситуация винаги се ориентира спрямо самата себе си – а това означава: спрямо онова, което е направила от себе си.

Във всеки случай така е по принцип. Естествено, стигало се е до структурни промени, даже и до такива с дълбинен характер. Фактът, че системата на патронажа е могла в рамките на сравнително кратко време да бъде прехвърлена от семейната собственост върху позиции в рамките на организациите, е повече от достатъчно доказателство за дълбочината и темпото на структурната промяна. Обаче е съвсем друг въпросът дали последната може да бъде провокирана с политически средства, или дали следва да бъде предоставена на еволюцията, където всяко „планиране“ играе единствено малко или повече негативна роля. Тук не сме длъжни да предлагаме отговори. Ако обаче приемем, че едно общество, мислено също и в регионалните му проявления, представлява историческа система, която във всяка отделна ситуация активира спомена за онова, което вече се е доказало, и която не е в състояние да възприеме самата себе си по друг начин, то на повърхността започват да изплуват скептични изводи.

Същото имаме пред вид, когато казваме, че модерното общество почива върху функционалната диференциация на своите първични подсистеми. От система на система е различно кои свободи ще бъдат разпознати като такива и какви причинно-следствени обвързаности ще бъдат конструирани. Ако си дадем сметка за това, ще се окаже сложно, може би обезсърчаващо сложно да се правят опити за планиране. В този случай нито можем да работим с онтологично понятие за реалност, нито с простата бинарна логика, водеща (ако е правилно приложена) до резултати, които всеки е длъжен да признае. Модерното общество отдавна е напуснало рамките на това опростенческо мислене – не само защото все още съществува известно „изоставане“ в развитието, а именно понеже самите социални структури и семантики носят модерен характер. Няма да е от голяма помощ, ако се противим да осъзнаем това и продължаваме да държим на централната роля на рационалността, характерна за една отдавна надживяна европейска традиция.

Soziale Systeme 1 (1995), H.1, S. 7-28

Превод от немски със съкращения: Иван Попов

Никлас Луман (1927-1998) е сред най-значимите фигури в социологията на XX век, с голям принос в развитието на системната теория след Парсънс. След края на Втората световна война учи право във Фрайбург. Като стипендиант в Харвардския университет се запознава с Талкот Парсънс и неговата структурно-функционална системна теория. Година по-късно публикува първата си книга Funktionen und Folgen formaler Organisation, след което през 1965 г. става ръководител на отдел в Центъра за социални изследвания в Дортмунд. През 1966 г. книгите му Funktionen und Folgen formaler Organisation (Функции и следствия на формалната организация) и Recht und Automation in der öffentlichen Verwaltung (Право и автоматизация в публичната администрация) са приети като дисертационен и хабилитационен труд от университета в Мюнстер. От 1968 до 1993 г. Луман преподава като професор по социология в университета в Билефелд. Основното му произведение Die Gesellschaft der Gesellschaft (Обществото на обществото), резултат от трийсетгодишни изследвания, излиза през 1997 г.