Птиците се събираха да отлетят на юг. Закъсняха тази година. Времето ги излъга. Задържа се до последно слънчево, меко, небето беше чисто, въздухът беше топъл. В други години още предния месец те бяха готови. Събираха се на голямата наклонена ливада, последни разпореждания, последни инструкции от най-опитните, които имаха зад гърба си многократни прелитания над моретата – и потегляха.
Но тази година закъсняха. Сладките есенни круши ли ги подлъгаха, които никой вече не береше и те ги мамеха със сладостта си още от клоните, а особено когато падаха по земята и се превръщаха в чист нектар? Или издутите като барабани пити слънчоглед, които така и си останаха в полето, несъбрани.
Но изведнъж сви студ и заваляха онези протяжни студени есенни дъждове, от които нямаше отърване. И птиците разбраха, че са закъснели. Полето стана мочурливо, перата им натежаха. Може би те така се подлъгаха, защото застреляха водача им.
Водачът им беше абсолютен ветеран и те му се доверяваха напълно. Той знаеше точното време за отлитане. Той знаеше как да вдъхне кураж на старите птици, за които полетът през моретата представляваше вече голямо изпитание. Той знаеше как да озапти младите и силни екземпляри, които си мислеха, че полетът през моретата е като да прелетиш полето от единия до другия край, нищо повече от това.
След смъртта му командването пое един младок, наистина як и с красиво оперение, но без никаква представа за летенето във високите етажи на небето, където температурата на въздуха е друга и където абсолютният синхрон между птиците е задължителен, защото ятото, за да издържи голямото изпитание на полета през моретата, трябва да стане едно, да действа като едно цяло и тази голяма колкото цялото ято птица трябва да съумее да пази силите си, да използва умно въздушните течения високо горе, да знае кога да си почине на безопасно място и кое място е безопасно.
Преди отлитането винаги най-драматичният момент беше раздялата с птиците, които поради старост или някакво нараняване нямаше да могат да отлетят с ятото и трябваше да останат тук. Всички бяха наясно, че зимата за тях ще означава краят. Но не можеха да ги вземат, макар и някои от тях да имаха в крайна сметка шанс също да стигнат до топлите страни отвъд моретата. Защото несигурният им полет щеше да разстройва прецизният до съвършенство летеж на другите и така да постави под въпрос оцеляването на самото ято.
Най-сетне птиците започнаха да се вдигат във въздуха. Това ставаше на вълни – първата вълна излетя, после втората, третата. Тези във въздуха описваха кръгове и чакаха всички да размахат криле.
Тази година старите птици като че ли извадиха късмет. Остана само една птица, която дори не направи опит да се затича, както правеха окаяните стари птици в предишни години. Птицата изпрати ятото с поглед, гледаше как ятото се разтяга и челото му се превръща в клин, как набира височина, как птиците стават все по-малки и по-малки, накрая цялото ято се превърна в точка и изчезна.
Оня ден отидох да изпия едно кафе в кафенето зад ъгъла, както правя обикновено между единайсет и дванайсет часа преди обяд. Времето беше студено и дъжделиво, кафенето имаше една масичка на тротоара, но сега тя беше празна. Взех кафето, седнах на стола, извадих цигарите. В този момент от ъгъла се зададе един старец, вървеше бавно, бавно влезе в кафенето, взе си кафе и като внимаваше да не го разсипе, защото ръката му, с която държеше чинийката, трепереше, също седна на масата. Беше омърлушен, на носа му висеше голяма капка, беше облечен в шлифер, който е бил елегантен преди шейсет години, но сега целият беше в лекета. Старецът извади цигарите и запуши, като през това време продължително разбъркваше захарта с лъжичката. Погледнах го в очите и той ме погледна.
Този старец ми заприлича на изостаналата птица от ятото. Но какво можех да направя аз? Да го разговоря? И на мен не ми се приказваше. И останахме така двамата да димим с цигарите и да слушаме тежките капки, които се откъсваха от стрехата на шестетажната кооперация и звънко се разбиваха на плочите на тротоара.
