0
1394

Кафе „втора цедка”

Като стана сутринта и се погледна в огледалото, Филип Марлов изведнъж се почувства адски стар и непотребен – като ръждясал болт, захвърлен в задния двор. Четината по лицето му беше побеляла още повече, очите му бяха мътни и кървави. На мястото на паметта му зееше дълбока кънтяща пещера, в която прехвърчаха прилепи. Ставите му се бяха вкаменили. В това състояние единственото, на което бе способен, бе да изтрие с гумата отговорите на кръстословицата и да я реши пак. Той се хвана за кутията с цигари като удавник за сламка; едва разви кафеварката, изтръска вътре последната шепичка кафе, и докато чакаше кафето да заври, си преговаряше наум вицове за слаботелесни. След като сръбна от чашата, се посъживи; чарковете му се понаместиха и започнаха, макар и със скърцане, да функционират.

И се опита да поразсъждава.

Нямаше какво да се лъже, нови кадри напираха отвсякъде и в неговия бизнес – неалкохолизирани, назобени до пръсване с хранителни добавки, подковани в компютърно и правно отношение, владеещи карате, медитация и чужди езици още от рождение. До тях Марлов изглеждаше като междуселски път до магистрала. За миг се изкуши да си капне малко конячец в кафето; и след дълга борба се поддаде на изкушението, защото поне това бе разбрал през бурния си живот – че ако искаш да победиш изкушението, трябва да му се поддадеш. А и това беше изключително важен ден за него. Крайно време беше да вземе кардинално решение за по-нататъшния си път – ще продължава ли да практикува зверския занаят на частно ченге, или ще се преквалифицира, да речем, в продавач на пуканки.

Виж, за едно нещо наистина го беше яд. Че не успя да създаде школа в бизнеса, да запише името си сред имената на големите в жанра. Но какво да се прави, той беше един обикновен, ограничен човек, който не блестеше нито с мускули, нито с ум. Имаше няколко бисера в кариерата си, но кой ли няма?

Ех, братко, разчувства се той, след като за трети път доля в чашата с кафето конячец. Хем си знам, че за друго не ставам, хем вече наистина се поизморих. Какво да сторя? Как да взема правилното решение?

Тези въпроси Марлов можеше до утре да си ги задава, но беше сигурен, че отговор от себе си няма да получи. И затова реши да чака пръста на съдбата. Тя да му подскаже, един вид, верния отговор.

И съдбата този път наистина се оказа милостива. И то още същия следобед. Беше започнало да вали, един лек мърляв дъждец, от онези, които рано или късно започват да валят във второразрядните криминалета и ако второразрядният автор се отнесе и забрави за дъжда, досадното ръмене може да продължи чак до последната страница. Бавно се стъмваше, като в театрален салон, в който са назначили нов осветител, който много се старае, но още не е изпекъл занаята. Когато на вратата се звънна, Марлов пое дъх, задържа го, изпусна го бързо и шумно, без да подозира, че това е една от стандартните йогийски техники за успокояване на напрежението и стана да отвори.

Беше един политик от втория ешелон. Детективът беше срещал физиономията му тук-таме по вестниците в масовката – зад гърбовете на лидерите. Косата му беше акуратно зализана с гел, но няколко издайнически букли се виеха по слепоочията и така общият му вид имаше излъчването на кокер шпаньол, готвещ се за киноложка изложба.

– Здравей, амиго – каза бодро политикът. – Какво чувам, а? Че ще се пенсионираш? 

– Не, команданте – отвърна му Марлов. – Толкова генерали ще се пенсионират предсрочно. Ако се пенсионирам и аз, съвсем ще оголим фланговете на държавата. А не бива.

– Ами тогава да дерзаем!

– Да дерзаем тогава! Какво те води насам?

– Реших да използвам безценния ти опит в една по-друга област. Всеки добър детектив е своего рода психолог. Ерго – и добър имиджмейкър. Реших ти да ме консултираш за медийния ми образ.

– Правилно – каза Марлов. – Намерил си точния човек. Суров безкомпромисен работохолик (добре че не казах „алкохолик”, хем изтръпна, хем се зарадва вътрешно Марлов) и т.н. Защото много работа ни чака.

– Да – приседна на стола политикът. – Няма ли да капнеш по две капки?

Марлов капна и продължи да е целият в слух.

– Не знам защо така става – започна да подрежда сергията на душата си политикът, – но медиите нещо хич не ме долюбват. И работа върша немалко, и съм доста по-малко тъп от много други медийни любимци; и не карам чак ролс-ройс; нито съм кривоглед, нито, като говоря, пръскам слюнки – и въпреки това все оставам на заден план. Нещо трябва да променим. От теб се иска да ми кажеш какво да е то и как да го постигнем.

– Има два начина за промяна на имиджа – започна да теоретизира, да нахвърля с едри щрихи проблема Марлов и дори започна да се разхожда напред-назад, бръкнал с палци в джобчетата на жилетката си за по-голям авторитет – не пред политика, а главно в собствените си очи.

– Революционен начин и еволюционен начин. Единият е рязка и тотална смяна на имиджа. Но него го практикуват главно естрадните певци и шоумените, когато усетят, че са започнали да втръсват на хората. Политиците обаче също им втръсват на хората. Как трябва да постъпят те? Все пак, не иде, нали, утре ти например да се появиш изведнъж в парламента по клин, със зелена коса и оранжеви чепици. – Политикът чак потръпна от визуализацията на тази ужасна възможност, сякаш беше сдъвкал хапче аспирин без вода.

– Следиш ли ми мисълта? – смушка го Марлов.

Политикът само кимна, целият в слух.

– Така – продължи детективът. – Значи за политиците е по-подходящ вторият способ за промяна на имиджа – еволюционният. Въпреки сложното наименование, същината му е много проста и се заключава в следното: да превърнеш слабостите си в предимства. Ето ти един пример: актьорът Хъмфри Богарт е бил висок метър и шейсет, ходел е като патица и на всичкото отгоре е заеквал. И изведнъж точно той се превръща в суперпича сред актьорите на всички времена. Как го е постигнал? Как става тая работа? По следния несложен начин. Започнал е да се снима с дълги до петите шлифери, които изкуствено удължавали ръста му на екрана; винаги, когато се налагало да го снимат в крачка, е държал това да става в близък план; научил се е да говори едносрично; и последният му секрет, десертът, дето се вика – хубавите партньорки и папиросите. Да се върнем сега на твоя случай. Кои са ти слабостите?

– Аз, знаеш ли, бях забравил – засуети се политикът, – че имам след петнайсет минути една среща. Ще ти се обадя утре.

– Добре – разпери ръце Марлов. И като изпрати госта, започна да изстива, защото тъкмо се беше нажежил, беше се разпалил. Като изстина съвсем, си даде сметка, че отново е в изходното положение. Съдбата надали щеше да го зарадва още веднъж днес. Затова се залови за най-познатото нещо и реши отново да си свари кафе, но като разви кафеварката, се сети, че и кафето му е свършило. Затова само натроши старата доза, за да премине по-лесно през нея водата, наля вода и сложи кафеварката на котлона.

На това нещо му викаха „кафе втора цедка”.

Все пак завършекът на деня му не беше, като си помислиш, толкова чер, рече си Марлов. Ето, пак имаше извинение да си капне например на два-три пъти конячец. Когато си навлязъл вече в онзи период от живота си, който най-добре може да бъде описан тъкмо от тази уж случайно промъкнала се фраза, „втора цедка”, едва тогава разбираш, че истинските радости всъщност са малките радости, които никога няма да те предадат.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияТеатър на сенките в Бургас
Следваща статияАвраам среща Ибрахим