0
181

Качествен скок в недоверието

KYanakiev

Нямам никакво намерение да се впускам в разсъждения за „стабилността на банковата система в България”. Тя сигурно е реалност. Ще се опитам обаче да посоча (по точки и схематично) защо у нас хората въпреки това демонстрират недоверие както към успокояващите ги държавни говорители, така и въобще към „говорещата” им чрез тях държава.

1. На успокояващите обществото говорители, които казват, че банките в България са атакувани от зловредни „криминални групи”, трябва да бъде ясно, че у нас понятието „криминална група”, уви, отдавна се е лишило от конотацията на нещо маргинално и пренебрежимо; което тъкмо защото е „криминално” има природата на нещо, с което държавата е в състояние да се справи (както е във всички нормални страни). В България напротив „криминалните групи” са станали за общественото съзнание нещо, което – страшно е да се каже – е поне толкова (ако не и по-) силно, колкото и държавата. Защото те отдавна не се асоциират в него с асоциални елементи от квартален порядък (обирджии, побойници, дребни гангстери), а с мощни задкулисни обединения, които държат в ръцете си цели партии, местни власти, полицейски структури и съдебни магистрати.

Да, когато в една „нормална държава” се каже, че определени действия са дело на „криминални групи” това би могло да внесе успокоение. Колкото и брутални действия да извършва една „криминална група”, щом тя, все пак, е „криминална”, тя е „от другата страна” на държавата, тя се крие от държавата, тя бяга от държавата и върши делата си встрани от нея. В България обаче за хората въобще не е така и чувайки от „успокоителите”, че атаките срещу банковата ни система днес са дело на „криминални групи”, гражданите непременно умозаключават, че това, значи, е сериозно, не е за пренебрегване и че вместо да чакат държавата да разбие въпросните „групи”, по-добре е хората да вземат делото на спасението в собствените си ръце.

2. Нека успокояващите обществото с приказки, че „банковите атаки са дело на криминални групи” си дадат сметка какво би следвало да си помисли обикновеният гражданин за характера на тези „групи”. Дали ще ги асоциира с махленски обирджии, с повтарям квартални криминални елементи, след като чува (от самите успокояващи обществото), че те, тези „криминални групи” са в състояние да изпращат хиляди смс-и и имейли (очевидно информирано прицелени, за да предизвикат масова психоза); след като чуват, че те, „криминалните групи”, изпращали хора (очевидно стотици) да образуват „фалшиви опашки” пред банкови клонове като им плащали за това? Кой би могъл да мобилизира толкова хора и ресурси за зловредната си дейност – несъмнено ще се попитат успокояваните по този начин граждани. Ако е „криминална група”, то с каква стройна организация трябва да разполага тя, с каква мощ да мобилизира обслужващи я елементи, с какъв достъп до лични данни? Не, такава „криминална група” очевидно изобщо не е за пренебрегване – не могат да не си помислят успокояваните от властта и следователно да предпочетат, вместо да чакат тази последната (както става в „нормалните държави”) да смаже „криминалната група”, да се спасяват сами, увеличавайки в паниката си сриването.

3. Още по-нататък: гражданите, колкото и да биват смятани от властта за наивни, не биха могли, струва ми се, да не направят някои прости умозаключения. „Криминалните елементи” – ако са действително криминални елементи от конвенционален порядък (каквито се подразбират под снизяващото понятие „криминални елементи”) обикновено вършат престъпления, от които имат непосредствена и ясна за всички полза – например нападат мирни граждани, за да им отнемат парите от джобовете, измамват възрастни хора, за да се сдобият с нотариални документи, с които да присвоят недвижимото им имущество и т. н. Какви обаче – не могат да не се запитат успокояваните от властта граждани – би трябвало да са „криминалните групи”, които атакуват (повтарям със стотици мобилизирани подставени лица, с хиляди централно изпращани смс-и и имейли) една от най-големите банки на страната? И най-вече – защо биха могли да го правят? Каква непосредствена полза биха могли да имат от действията си? Крадец, обирджия, изобщо „криминален елемент” от конвенционален тип не срутва банки, защото няма какво да спечели от това. Изводът следователно, се налага още веднъж: въпросните „криминални групи”, за които ни говорят властите би трябвало да са изключително мощни обединения, разполагащи (вече) с огромен ресурс и с простиращи се в грамаден мащаб интереси. А това означава, че са обединения, които (вече) са или по-силни, или поне толкова силни, колкото държавата. Следователно, най-накрая – те не биха могли нито да се създадат, нито да съществуват към настоящия момент без срастнатост със структурите на държавата и не са никакви „криминални групи”, а власт – власт, овладяла, подменила държавата, от която ние, гражданите, трябва тогава да се спасяваме както можем.

Чудно ли е – нека попитам сега – че хората мислят по подобен начин? Патологична ли е тази тяхна „визия” в момента? Ирационална ли е тя? Без основание ли е? Отговарям отново по точки и схематично.

1. Нека онези, които така строго сега се заканват на анонимните „предизвикващи паника елементи”, си припомнят, че само преди десетина дни не можаха да попречат на двама олигарси публично – пред целокупното гражданство – да си разменят обвинения и закани, от които стана ясно, че те действително, поне до избухването на конфликта, са били вече много по-силни от държавата. Единият – Цветан Василев (нека припомня, миналата година класацията на сп. Форбс за България го посочи като човека с най-голямо влияние в страната) бе мощно атакуван от другия – Делян Пеевски (той пък бе човекът, за когото в началото на мандата сам Сергей Станишев бе заявил на своите депутати, че ако не го изберат за шеф на ДАНС „правителството пада”). В резултат от избухналата крамола банката на Цв. Василев – на „най-влиятелния човек в страната” – изпадна в криза. И „най-влиятелният човек” произнесе публично онова, което до този момент се знаеше под сурдинка – че Пеевски „държи в ръцете си политическата и съдебната власт”. В отговора си Пеевски се опита да го опровергае чрез мощна медийна атака, която обаче бе толкова силна за един отделно взет бизнесмен, че ако не успя да ни убеди, че съдът и прокуратурата не са му в ръцете, убеди преизобилно всички поне в това (също известно дотогава под сурдинка), че в ръцете му са медиите. Тези двамата следователно със самата си крамола, безучастно наблюдавана от властта, осведомиха обществото, че към настоящия момент са далеч по-силни от държавата и значи – конфликтът им я държи като заложник.

2. Единият от двамата „по-силни от държавата”, твърди се много отдавна, е свързан с БСП, другият – безспорно с ДПС. Разрушаването на коалиционния мир между тези две партии не съвпадна ли показателно с началото на конфликта им? Конфликтът им не затвори ли една банка и не събори ли правителството? Това са неподлежащи на отричане факти. Кой следователно трябва да бъде наказан за злонамереното „всяване на паника в обществото”? Кой може днес да бъде убеден, че паниката в него е ирационална, че няма никакви основания? Не е ли основание за тотално недоверие в силите на държавата това, че конфликтът между двама души – колкото и да са богати – може да събори правителство и да затвори банка?

3. Още по-нататък: сърдещите се, че в обществото е възникнала неоправдана и провокирана „отвън” паника, не е ли добре да си дадат сметка, че след една година, в която медиите ни (практически всички, с нищожни изключения) бяха открито присвоени от въпросните двама (или още няколко други) олигарси; в която всички вече знаят: тази телевизия е на този, а онази – на онзи, тези вестници са на този, а онези – на онзи, българските граждани се върнаха в годините на тоталитаризма, когато четяха и слушаха изнасяното по медиите не в прав текст, а „между редовете”. Защото си даваха сметка, че монополизирани медии не информират, а манипулират. По съвсем подобен начин и днес хората, знаейки, че телевизия еди-коя си и вестник еди-кой си са „на Пеевски” вече въобще не се „информират” от тях, а гадаят – гадаят какво цели Пеевски с написаното и показаното там, съпоставят го с прочетеното и видяното в „медиите на еди-кой си” и разсъждават как той пък отвръща на удара и т. н. Хората не вярват на медиите, които бяха тотално „приватизирани” от олигархията и, следователно, няма как – колкото и трогателни да са днес усилията на тези медии да успокоят „паниката” – тези техни усилия да имат успех. Когато четат и гледат днес изявленията дори на висши чиновници с ненакърнен авторитет – като Иван Искров – хората вече си мислят кой от олигарсите и с каква цел „играе играта си” чрез г-н Искров и какво би могъл да отвърне на това другият. Да не говорим пък за изявленията на горкия министър на вътрешните работи Цветлин Йовчев, при чиито успокоения, че „няма да си изтегли парите от ПИБ”, хората най-вероятно си припомнят удивително навременното „оттегляне” на Христо Бисеров от публичната политика непосредствено преди да бъде обвинен в пране на пари в международен мащаб.

4. Как, още по-нататък – нека си дадат сметка „успокоителите” – да се очаква от хората „да запазват спокойствие” след като практически всекидневно научават за действието на един загадъчен феномен в държавния ни живот, а именно, отварянето на някакви тайнствени „финансови дупки” в жизнено-важни сектори на държавата (и за причините на чието „зейване” никой не ни информира смислено). Изобщо това с „дупките” става нещо удивително. В последните дни на това злощастно управление те се превърнаха в нещо като загадъчен природен феномен. В НЗОК била „зейнала дупка” от не знам колко милиона. Как е „зейнала”, защо е „зейнала”? В НЕК имало „дупка”, предизвикана от „собствени действия на НЕК” (какво точно ще рече това?), както и от проектите „Беляне” и „Цанков камък” (т. е. от самите проекти, а не от определени хора). „Дупки” се отварят всекидневно, но видите ли, обхващащата хората паника била съвсем неоправдана и я предизвиквали неидентифицирани „криминални елементи”.

5. И най-накрая: ще припомня на всички удивляващи се как се стигна до кризата на доверие в „най-стабилната ни институция”, че управляващата парламентарна коалиция и излъченото от нея правителство, практически от началото на своя злощастен мандат управляват страната с равнища на доверие между 11 и 15%, т. е. – безпрецедентно ниски. Социологически агенции предупреждаваха още през миналата година, че това именно е крайно опасно и патологично, че така просто не може да продължи безнаказано. Само че упорството на БСП, ДПС и „Атака” бе непробиваемо. Не знам какво към момента е доверието в основните политически институции на държавата, но подозирам, че особено след обявената оставка на настоящото правителство, последвано от повече от месец шикалкавене: „не днес, утре, не утре, в други ден”, то е направо на катастрофално ниско равнище. Както на катастрофално ниско равнище с положителност е доверието към ключови персони, които днес се кълнат, че остават на поста си в България, а утре потеглят към Брюксел.

В заключение, особено на ляво мислещите ще припомня нещо, което те би трябвало да знаят от своя стар марксизъм, а именно – че „количествените натрупвания” (в случая натрупванията на недоверие) „водят до качествени скокове” (в случая, в неподозирани сфери на свързаните едно с друго звена на държавата).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияЧовекът и досието
Следваща статияАко се каже за Бога, че е, то това би било нещо добавено