Искаше ми се тази колонка да бъде за чудесата, които непрестанно се случват около нас и които ние, поради закърнялото си сетиво за чудо, не забелязваме.
Искаше ми се да се откъснем от протестите, лидерите им, Патриарха ни, досието му, от огромните проблеми в църквата.
Искаше ми се да не говорим за високомерието и омразата, които се изливат върху премиера в оставка. В никакъв случай не съм негов защитник, но ме възмущава как интелигентни и грамотни хора могат да изразяват по такъв грозен начин бездънното си презрение към който и да било е човек.
Исках да изразя мнението си, че зад действителният повод на тези протести – бедността и унизеността, стои невидим, скрит, но още по-дълбок и страшен проблем – ужасяващата липса на ценностна система. Дори вече не смея да кажа – християнска ценностна система, за да не бъда обвинена в религиозна нетолерантност към мюсюлманските или, да речем, будистки ценности.
Като че ли всички сме попаднали в някакъв капан, говорим все повече и повече, изпадаме във все по-голяма безизходица от това говорене. Защото колкото повече говорим, толкова по-отчетливо се усеща проблемът с отсъствието на този фундамент – здрава и устойчива на трусове ценностна система.
Един въпрос обаче не ми дава спокойствие. И този въпрос е следният. Ако протестиращите успеят да се организират, да излъчат свои представители, ако енергията на протеста им не се изземе от една или друга партия, ако те успеят да не бъдат употребени – защо, защо всички сме сигурни, че след няколко години, а дори и след много по-малко – те ще се превърнат в същите управляващи, срещу които сега протестират? Откъде идва този наш абсолютен скепсис, че те могат да бъдат различни? Че ще успеят да бъдат различни не повече от едва, две, три години или може би месеци, или може би седмици… след което ще се спуснат по същото нанадолнище?
Нали първото нещо, което НДСВ направи, когато дойде на власт, беше да раздаде на новоизбраните депутати, на „новите лица” „Приказка за стълбата”? За да не тръгнат по същата стълба надолу. Защо не се получи?
Всички ли, които се докоснат до властта, автоматично се заразяват от нейната проказа? Властта неизбежно ли отваря онзи похлупак, под който дремят човешките ни слабости и пороци?
Дали поставянето на икономиката пред вярата и произтичащата от нея ценностна система не е впрягане на каруцата пред коня? Защото все за икономика и икономически мерки говорим. Икономиката се прави от хора – от министър, заместник-министри, чиновници, бизнесмени, банкери и т.н надолу по йерархията до най-обикновения работник. Икономиката е хората. Икономиката не е машините, фабриките, продуктите. Значи има някакъв проблем в хората. Проблемът, язвата не е в държавата, в икономиката, а в хората на тази държава, хората, които правят тази икономика.
Всички се възхищаваме на отец Иван от Нови хан и никой не от нас не постъпва като него.
Предпочитаме да не обръщаме внимание, когато хвърлят камъни по Левски, когато на практика за втори път го обесват. Защото бил нарушил монашеския обет. Защото е трябвало да се разкае и по този начин да се отрече от „греховната” си революционна дейност. Предпочитаме да махнем с ръка, за да не се занимаваме с православни фундаменталисти.
Предпочитаме да говорим колко лоши, грозни и бездарни са другите, за да поласкаем ненаситното наше аз, което може да се чувства добре единствено, когато потъпква другите. А нашият Първосвещеник беше измил нозете на своите приятели, за да покаже, че им е слуга.
Колко наши министри знаят, че minister означава слуга, а не управник? А колко от протестиращите срещу управниците го знаят? И отново каруцата е пред коня…
Центърът на човешкия живот е вярата, когато този център липсва, човешкият живот е приблизителен, недостатъчен, недостъпен. Хората с такъв живот почти винаги са блуждаещи и непрестанно търсещи своя център, несигурни в него. Вярата на българина е прогонена от сърцето му и е заключена в храма. Сведена е до запалването на свещ. Вярата на българския клир е облечена в златоткани одежди, докато повечето хора носят дрехи секънд хенд. Дали не трябва да започнем оттам – да съблечем златотканата одежда на вярата и да я облечем в дрехата на Иисус. Така ще я доближим до дрехата на хората – протрита и поизносена, но изпрана и чиста. И така този объркан и блуждаещ народ по-добре ще разбира думите на любовта – милост искам, а не жертва.
Именно тази наранена, осакатена, нецялостна вяра прави ценностната ни система толкова лабилна и крехка, че и при най-малкия трус тя рухва. Затова сме и така сигурни, че хората от протестите ще се заразят на мига от властта и след време ще се превърнат в същите хищни, крадливи и подли политици.
В началото на колонката ми се искаше да разкажа статията за квантовото заплитане, която наскоро прочетох. За чудото на квантовите частици.
В квантовата механика две или повече частици, които имат един и същи произход, изглежда имат взаимна връзка, въпреки че са разделени в пространството една от друга. Тази заплетена взаимна връзка не изчезва, без значение колко голямо е разстоянието между частиците. Ако се въздейства върху едната, другата частица веднага отразява същия ефект. Квантовото заплитане е експериментално потвърдено в много лаборатории в целия свят. Много учени смятат квантовото заплитане за едно от най-важните открития през последните няколко десетилетия. Въпреки че хората не разбират точното му значение, то вече има дълбоко въздействие в полета като философия, наука и религия.
Правя тази връзка, защото съм убедена, че щом това се отнася за две частици, с колко по-голяма сила се отнася за хората. Ние сме свързани. Обречени сме да сме свързани. Обречени сме да се обичаме и да си помагаме, а не да се мразим и да враждуваме. А не го разбираме. Ето за този дефицит в ценностната ни система говоря. Докато не го осъзнаем, ще блуждаем и ще бъдем от двете страни на барикадата.
Когато Тит укорил баща си Веспасиан, че наложил данък върху отходните места, императорът пъхнал под носа му златна монета и го попитал дали вони. „Не“ – отговорил Тит. „А е от урина“ – рекъл Веспасиан. Оттогава е и поговорката Pecunia non olet -Парите не миришат*
В случая при нас обаче миришат. Миришат и то зверски. Ние днес се чудим как се стигна дотук, кой скъса пъпната връв на живота и защо нямаме ценности. Защото никой не тръгва да се порови изначално в историята на метаморфозата на т.нар. „другари“. Какво първо да обясняваме: перестройката, преходът към частната собственост и изоставянето на държавната собственост на средствата за производство ( общонародни на книга поне) не стана поради уличен натиск.Смешно е да мислим, че премахването на цялата икономическа и политическа идеология, заради която милиони и милиони човеци през последните 90 години измряха, е просто ей така сменена, без никакво участие на КГБ и ДС. Смешно е да предположим, че промяната, която ни върна не в капитализма, а в късно-феодално държавно устройство с подчертан абсолютизъм на нео-аристократичната прослойка, формирала се сред фамилиите на полакомилите за още и още и ненаграбилите се бивши брадати разбойници, облажили се с власт, благодарение на съветските ботуши, е станала случйно, без предварителното храднокръвно и „чисторъко“ планиране от страна на другарите с горещи пламъци в сърцата. Важно е да се обясни еволюцията на дегеративните последици, започвайки от изверга с манлихерата, убил учителя в селото, щото бил враг, ( и за да му земе къщата на ТОЯ ГАД!), после с охота е убил и още петдесетина съселяни, заграбил им е имуществото, национализирал е всичко, преместил се е от землянката в къщите им, после се е разпореждал на по-високи нива в града, накрая в ЦК, а сетне синът му, знаещ английски, „наше момче“, започва законен бизнес с има-няма двеста милиона долара, взети по хайдушки от кюпа, “ на другаря толкова, на другия другар толкова “ и т.н.т (25 милиарда долара, ако някой още не е чул какво е разпределено помежду им!). После синът праща бивши ченгета да „търсят момчета, да ги хвърлим в борбата“ и нататък е ясно. Така започна и продължава до днес кафкианското преображение на „единствените народни водачи“, на „честните народни синове и дъщери“, с други думи, на комунистите и дс-ченгетата, които мигом зарязаха класата-хегемон. Днес целостта на страната ни е сръфана жестоко. Язвите на обезлюдяването превземат все по-големи райони. Това е още по-жестока последица от всичко останало.
Последвалата имитация на „десни“ партии изигра театралната постановка сравнително успешно, макар хората да се отвратиха напълно от дискредитираното „дясно“ почти наравно с комунистическата наглост. И сривът в общественото доверие към партийната система доведе до нечувана политическа апатия и масово недоверие.
Емиграцията стана главна спасителна политическа идея, а нихилизмът -главен патриотичен израз. Комоциото на държавността прерастна в кома, капризите на ДС-манипулаторите изригнаха в невероятни гейзери през пропуканата кора на политическия живот и на повърхността изплуваха буквално най-долни политически простаци, престъпниции мародери, гледащи да доограбят последните кокали на мъртвия социализъм.
И можем днес да се вгледаме богатите къщи на Иларион Макариополски, Каравелов, Каблешков и да се запитаме, защо някога богатите и издигнати българи са искали да избавят от гнета сънародниците си, а сегашните не щат. Виждахме днешните „интелектуалци“ , нарочени от масонската комунистическа несменяема върховна комисия за „съвременни български творци“ при кого ходят да служат. Точно като служеха на партийната идеологема при диктатора Живков. А политиката в нашите условия не се прави от юристи и политолози, от лидери и икономисти, от професори и генерали, тя се прави винаги от някой непознат посредствен полупростак, недообразован, себичен, алчен, маниакален и жаден ДА Е ПРЪВ. Той вади тутакси ,щом се докопа на власт, най-простите хватки от времето на пещерите. „Преходът“ накратко бе невъзможността на управляващата комунистическа каста да продължи диктатурата си, правото на онаследяване на властта и натрупаното от грабежите си с идеологически обяснения и теория, внушаващи равноправие,свобода и демократични ценности на всеки поданик, а в същото време гигантската разлика в слоевете, разделящи обществото на Господари, обслужващ елит и роби, да правеше невъзможна демагогията като вечна практика. Хибридът между робовладелски феодализъм и утопична идеологема, почиващи върху скелета на капиталистическото индустриално общество нямаше никакво логично продължение.
Днес плебсът ( как другояче да наречем хората с проваления им единствен живот в екс-комунистическия преход, докарани до просешка тояга, наказани и за това, че са от „класа-хегемон“) не можейки да търпи нечуваното си африканско битие, наложено от превъртялата от алчност комунистическо-милиционерска каста, тръгва на бунт, както някогашната „жакерия“. Днес всеки опростачен радикал иска директно да смени мястото си от уличния протест с този на пордения управляващ нахал. Да споменем и друг един афоризъм : „Мнозина си оплетоха питката на пожара във Варшавското гето“ ( Ст.Йежи-Лец). Да, още днес мнозина ще си пекат питката върху огъня, овъглил телата на нещастните протестиращи самоубийци. Манипулацията и действията на внедрените провокатори в тълпите са безогледно нагли. Нима можем за секунда да допуснем, че току така властниците ще си изоставят феода в други ръце? Отсега да сме наясно какво ще последва.
А аз ще поставя за финал едно мое кратко стихотворение:
Расте обърнато Дървото на живота,
нагоре корени като рога размята,
а между тях, в удобна поза кротнал,
Лукавият върти глава космата.
И богомилската страна проклина
от Рай да се превръща във пустиня…
*Светоний, „Днанадесетте цезари“(Божественият Веспасиан)
Тук ще добавя друго мнение за случващото се, написано от сина ми Атанас Ждребев, публикувано в „Екип нюз“:
Взаимоотношенията между властта и участниците в уличните протести навлизат в нова фаза от своето развитие. Протестиращите граждани желаят да вземат пряко участие в управлението чрез свои легитимни представители. С други думи, наблюдаваме как уличните маси искат да изхвърлят самата легитимна власт на улицата, да пометат управляващите елити и дори да се настанят в техните удобни управленски кресла.
АТАНАС ЖДРЕБЕВ
В условията на актуалната институционална криза е необходимо да разберем как съществуващите теоретични постановки биха се съотнесли към конкретните искания за радикални промени на политическата система.
На теория политическите партии са посредник между гражданското общество и държавните институции, тяхната функция е именно да институционализират обществените интереси в условията на демократична политическа система.
Другият представител на гражданското общество са неправителствените организации, като най-пряко отношение към политиката имат политологичните мозъчни тръстове. Те могат да предлагат научна експертиза, да анализират, да работят за внедряването на демократични практики на институционално ниво, да съветват, да критикуват. Съществуват и множество професионални и синдикални организации, които защитават интересите на определени гилдии. Други механизми за представителство на гражданското общество в общи линии няма.
Какво правят протестиращите в момента?
Първо, те отричат партиите, не искат да имат нищо общо с тях. Но без партии демокрация не може да има. Обществените интереси трябва да придобият структуриран вид, за да се канализират в държавните институции.
Второ, дават предложения за конституционни промени, чрез които избирателите да могат да отзовават депутати, да се премине към мажоритарна система, народните избраници да подлежат на съдебна отговорност за своите действия. Мажоритарният избор по принцип облагодетелства големите партии, ограничава политическото представителство, той не работи в полза на широкото гражданско участие във формирането на всеобщата воля, а върви точно в обратната посока. В класическия вариант на британската избирателна система 50 +1% около половината от подадените гласове могат да останат неоползотворени.
Ако се осъществи нереализираната идея на Симеон Сакскобургготски за отзоваване на депутати, тогава всеки един народен представител ще се чувства застрашен за действията, които предприема. Дори и да се съгласим, че той е изразител на волята на гражданите, които са го избрали, възниква въпросът как всички тези граждани винаги ще бъдат на едно и също мнение и как те ще координират своите позиции с техния депутат.
Трето, протестиращите искат представители на всички нива на държавното управление – в министерствата, в държавните комисии, заявяват желание излъчени от тях експерти да вземат участие при формирането на цените в ДКЕВР, при даването на концесия на природни обекти, изобщо при формирането на секторните политики.
Това също е много проблематично, защото няма как да бъдат дефинирани границите на съвкупността на протестиращите. Тя не е хомогенна, съчетава в себе си разнопосочни обществени интереси и социални групи. Дори и участието на неправителствения сектор в дебатите при президента съдържа в себе си ограничителни измерения. Там присъстваха обществено значими фигури, но те бяха поканени на принципа на публичната си известност. Обикновените хора от площадите се оказаха в малцинство, някои от тях не са били допуснати на заседанието.
Представителите на работодателите, на синдикатите, на студентите, на неправителствените и на браншовите структури също сами по себе си съставляват някакъв елит, който стои над подкрепящата ги членска маса.
Изобщо във всяка форма на обществена организация има хора, които стоят на върха на пирамидата, и хора, които остават в низините. Идеята за гражданско управление е дълбоко утопична, защото, когато един гражданин влезе във властта, той вече става политик, не е напълно равен с другите, а стои над тях, ръководи ги, властва той, а не те.
Дори в исторически план идването на т.нар. „народна власт” на 9 септември 1944 г. е фактическа легитимация на една управленска върхушка, която помита стария елит, физически ликвидира собствените си противници, установява тоталитарна диктатура и не създава институционални условия за материализация на народната воля. Революцията отдолу не е инструмент на демокрацията, освен ако тя не е нежна.
В днешна България няма убеденост, че механизмът, по който отделният човек достига до дадена обществена или политическа позиция, е прозрачен и чист. Индивидуалният ресурс за действие изглежда ограничен от конюнктурата.
Срещу всички правителства на прехода е скандиран лозунгът „Мафия!”. Периодът на демократичното развитие е отречен заедно с елитите. Улицата отново се активизира като фактор в политическия живот. Така се очертават два радикални сценария – тя да надделее над властта или властта да надделее над нея. Те са нереалистични в груб вид. Правителството реши да се оттегли, протестите накрая станаха съвсем малобройни. Текат преговори, върви се към компромис.
Въпреки това общественият съвет изглежда като един голям балон, който само ще запуши устите на протестиращите. С него ще приключи митът за функциониращото гражданско общество. Сега то бива приласкавано, за да се потуши напрежението. В крайна сметка ще се окаже, че улицата може да свали властта, но и че властта никога не се търкаля на улицата.
Вместо да се възмущавате „как интелигентни и грамотни хора могат да изразяват по такъв грозен начин бездънното си презрение към който и да било е човек“, защо не зе запитате: какво накара тези интелигентни и грамотни хора да излязат на улицата?
Не бедността и унижението, а отчаянието и безнадежността, поредното поругаване на доверието изведе народа на улицата. Това че протестиращите не споделят ценностната система на авторката, не означава, че нямат такава, просто тя е по-различна. Дали хора, които излизат и казват, че не искат да бъдат лъгани от политиците, че не искат да бъдът обирани от монополите, че искат да водят спокоен и нормален живот тук и сега, а не после или в чужбина нямат ценностна система? Да искаш да си отидат онези, които преди и след прехода лъгаха народа, значи че искаш да дойдат хора, на които болшинството да вярва. Да вярваш в управляващите, значи да имаш духовни ценности за морал в управлението, за справедливост при разпределяне на националното богатство, което всички създаваме.
„Икономиката е хората“ казва авторката, но ще добавя, които създават блага, продукти, услуги и т.н., а тези които управляват ги разпределят, така че проблемът не е в хората, а в дъжавата. Нейна грижа е с лостовете на управление да създава условия за нормален живот на своя работодател- народа.
Въпросът , който не дава мира на авторката, ако представители на протестиращите влязат във властта и след време станат същите. Удивлявам се как образован, интелигентен човек може да си зададе подобен въпрос, след като на следващи избори получат наказателен вот или както става сега- с предсрочни избори.
Да,“Центърът на човешкия живот е вярата.“ и затова хората излязоха на протест, защото царе, папи патриарси се опитват да ни я отнемат да я обругаят и подменят.
И се питам, защо трябва интелектуалците квантово да се заплитат, а не отида при народа си, за го подкрепят, да го окуражат, да защитят достойнството му, както са го правили Паисий, Левски,Ботев, Вазов, Гео Милев, Вапцаров, Смирненски? Всичко останало са приказки на хора, които раболепно прекланят гръб пред таз, която е на власт!