Начало Книги Опит върху иронията на Уди Алън
Книги

Опит върху иронията на Уди Алън

4110

„Квит сме“, Уди Алън, превод Борис Дамянов и Георги Шарабов, издателство „Кръг“, 2023 г.

С тази книга сме връстници. И тя е родена през 1971 г. Тогава авторът ѝ е на 36. „Какво става, Тайгър Лили?“ и „Вземи парите и бягай“ са единствените му филми. След което – почти едновременно с „Квит сме“ – излиза „Банани“ и вратата пред голямата кариера на Уди Алън се отваря. В следващите петдесет години с убийствена точност на всеки 12 месеца той ще прави по един филм. (Изключението е 1981 г, но през 1989 г. то ще се компенсира с два филма).

Не твърдя, че всичките му творби са образец за образцовост. Но факт е, че онова, зад което стои името на Уди Алън – и филми, и сценарии, и разкази, и музикални композиции, се възприема с радост. Малцина са хората на изкуството през последния половин век, които са се радвали на повече обич и внимание. А да получиш обич, и то в двойна доза, както от т.нар. „широка публика “, така и от експертната общност, не е малко. Направих си труда да проверя и установих, че броят на наградите, които е получил, вече е почти четирицифрено число. И ми стана любопитно как и защо някой може да бъде – отвъд всички политически, социални и финансови катаклизми – толкова време на гребена на вълната? Струва ми се, че отговорът може да се събере в една дума: самоирония. Уди Алън умее да се шегува с онази multitask-култура, към която всички ние (волю-неволю) принадлежим. Изправен пред лабиринтите на нещо всепоглъщащо, което социолозите ще наричат ту глобална комплексност (Джон Ъри), ту рефлексивна модерност (Антъни Гидънс), ту рисково общество (Улрих Бек), писателят-режисьор добре знае, че всички пътища водят към дивана на психоаналитика. Защото човекът, който задава въпроси и търси отговорите им, няма друга алтернатива. Особено ако иска да разбере дали Естир е използвала къна за коса или как се правят звукоусилващи гащи[1] (вж. „Хасидически приказки с тълкуване от известен учен“). Но не точно в това е проблемът. По-важно е ако изкуството, теологията и философията са бащите на съвременната психонализа, към кое диванче ще се насочат самите те? Със или без усмирителна ризница ще пътуват? И не на последно място: кой при кого трябва да отиде? Равинът при психоаналитика? Или психоаналитикът при равина? Струва си да се пофилософства по този казус, затова и плетеницата от наративи е неизчерпаема. Усукват се сюжетите един о друг и ние – колкото пó се опитваме да бъдем културни и образовани, толкова пó се оплитаме. Като пате в кълчища. Или като граф Дракула (вж. „Граф Дракула“). Иначе защо ще му трябва да се крие на чист въздух в килера, да пищи и да се превръща в скелет. Най-вероятно, за да може героите в книгата и читателите ѝ да са квит и това да е поводът всички вкупом да се върнат отново към философията. Откритията там са умопомрачителни и ако човек прочете „Разговори с Хелмхолц“, няма как да не проумее, че смъртта е придобита черта в характера. Най-честата причина за нея е хистерична парализа на носа. Това е Гогол, ще каже драгият зрител и ще се опита в тази шантава какафония да разпознава гласове. Ще чуе Даниел Хармс, ще чуе Бекет, ще чуе Йонеско и ще усети, че тези гласове само поддържат исото. И че зад него сме скупчени ние. Невинаги е лесно да се направи подобна констатация. Но в „По-силничко, моля, не чувам“ истината ни се открива – ясна като бял ден, – защото си имаме работа с човек, прочел на един дъх „Бдението над Финеган“, докато се возеше с влакчето на ужасите в Кони Айлънд. Дали пък ужасът не е нещо жизнеутвърждаващо, хрумва ни за миг. След което отново зачитаме „Моята философия“[2] и „критиката на чистия ужас“ започва да ни тонизира. Почти като откровение ни звучи констатацията, че една от характерните черти на действителността се крие в това, че на нея ѝ липсва същност. От което – разбира се – не следва, че тя няма същност, а само че ѝ липсва такава. Томистика и половина, би казал мистикът, след което би се задълбочил в изследване на онтологическите дистинкции, които граф Сандвич е направил в избора между три вида шунки (от „Да, но парната машина може ли да го направи?“). Няма как да е иначе, защото такова е устроението на героите и на фабулите. Така рави Исаак Вайсман (от „Босът“) ще открие тайната на Божието битие зад простичкия факт, че щом има костюми за 14 долара от чист габардин, Бог няма как да не съществува. Иначе би било невъзможно да се появят не само костюмите, но и дъждобраните. Неизследими са пътищата на Ума и на Голямата наука, усмихва ни се Уди Алън.

И единственото, което се иска от нас, е да не се мусим и да прочетем до край книгата му. А ако намерим сили и ние да се усмихнем, тогава наистина ще сме квит…

––––––––––––

[1] Думите в италик са цитати от книгите. В скобите е указано от кой разказ е цитатът.
[2] Един от разказите в книгата.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Още от автора

No posts to display