0
1554

Кейп Код

Последната книга на Хенри Дейвид Торо излиза за първи път на български 160 години след смъртта му благодарение на издателство „Кръг“ и в превод на проф. Албена Бакрачева

160 години след смъртта на големия американски писател Хенри Дейвид Торо (1817–1862) издателство „Кръг“ публикува за първи път на български неговата последна книга. „Кейп Код“ (1865), чието издаване в оригинал Торо така и не дочаква, е в превод на проф. Албена Бакрачева – добре позната с преводите си на „Уолдън“ и на избрани есета на американеца. В новото издание е включен и послеслов от Бакрачева, посветен на късното творчество на Торо, за което у нас се знае по-малко. Корицата е дело на художника Кирил Златков.

В периода между 1849 и 1857 г. Хенри Дейвид предприема четири пътувания до полуостров Кейп Код, който се намира в югоизточната част на щата Масачузетс и има специфична форма – наподобява присвита в лакътя и стегната в юмрук ръка. След пътуванията си той създава едноименната творба, в която описва това емблематично за Америка място, и се впуска в търсене на философска дефиниция на сложната връзка между морето и брега, между природата и човека, живота и смъртта. Прекарвал нощите си във вътрешността на морски фарове, в рибарски колиби и в изолирани ферми, скитал по плажове, Торо извършва методично, но и поетично наблюдение на цялостната картина на полуострова от средата на XIX в. „Кейп Код“ е изпълнен с неговите възприятия и точни описания , но също така и с радост и учудване, че се е натъкнал на нова граница, където човек може да застане и да „остави цяла Америка зад себе си“.

„Кейп Код“ е „изключението“ в творчеството на Торо. Нетипично за останалите му текстове, тук той си позволява и известна доза хумор. Неслучайно съществува мнението, че това е „най-слънчевата“, доколкото е „най-смешната“ негова книга (ако и смехът често да е ироничен и дори нагарчащ).

И тази негова творба обаче не прави изключение, що се отнася до богатото и живописно описание на природни пейзажи. „Торо създава жанра на природописа; онова „зелено“ писане за/от/във/към/pro природата, което се превръща насетне в голяма собствено американска литературна традиция и задава природоангажираността, посветеността на екокаузата като стил на мислене и житейско поведение изобщо“, пише проф. Бакрачева в послеслова си. И завършва с думите на Емерсън от светлото му посмъртно слово за Торо: „Душата му бе създадена за най-благородното общество; в краткия си живот той изчерпа възможностите на този свят; където има познание, където има добро, където има красота, той ще си бъде у дома“.

„Кейп Код“, Хенри Дейвид Торо, превод от английски проф. Албена Бакрачева, издателство „Кръг“, 2022 г.

Океанът и пустошта

Светлините на фара още горяха, макар вече със сребрист блясък, когато се събудих и видях слънцето да изплува от Океана; бях сигурен обаче, че се надига от суха постеля някъде отвъд водните талази, макар да изглеждаше, че излиза от тях.

Слънцето тъкмо се вдигна из бавно течащите струи
на Океана и нови лъчи над полята посипа![1]

Безбройни лодки вече бяха наизлезли за скумрия – една върволица на север тъкмо заобикаляше юмрука на Кейп Код, друга се спускаше надолу към Чатам, а синът на нашия домакин хукна да се присъедини към един позакъснял лодкар от първата група, който още не беше тръгнал от Залива.

Преди да тръгнем от фара, се наложи да намажем обилно обувките си с мас, тъй като от ходенето по брега в солената вода и пясъка бяха се втвърдили и добили червеникав оттенък. За да подчертая добрата страна на нещата, отбелязах, че колкото и тинест да е океанският бряг – какъвто тук съвсем не беше, – той е невероятно чист; защото, независимо от цялото джапане из вода, тиня и мидена слуз, докато се качиш и слезеш от лодката, по хубавите ти черни панталони не остават мръсни петна, както когато ходиш из полята.

Научихме, че няколко дена по-късно, когато банката на Провинстаун беше ограбена, бързи пратеници оттам специално дошли на фара да разпитват за нас. Били проследили целия ни път по Кейп Код и заключили, че сме минали така необичайно по външната страна на носа, при това пеша, за да можем по-лесно да се измъкнем с плячката, след като сме извършили кражбата. Кейп Код е толкова дълъг, тесен и гол, че е почти невъзможно да дойде непознат човек, без местните хора да разберат, освен ако не е някой корабокрушенец, добрал се до сушата през нощта. Тъй че, когато станала кражбата, явно всичките подозрения са се насочили към нас – двамината странници, движещи се по брега. Ако не бяхме си тръгнали от Кейп Код толкова скоро, най-вероятно щяха да ни арестуват. Истинските крадци се оказаха двама младежи от Устър, които си носели бургия и много чисто си свършили работата. Колкото до нас, единствената банка, в която нахлухме, беше голямата пясъчна банка Кейп Код и от нея откраднахме само едно старо френско екю, малко миди и камъчета и материала за настоящата история.

Поехме отново по брега, за да прекараме още един ден (13 октомври) край ечащите талази и да се опитаме да ги допуснем в себе си. Искаше ни се да усетим връзка с Океана дотолкова, че да изчезне приликата с езеро, каквато вижда всеки неморски човек. Все ни се струваше, че се мержелее отсрещният бряг. Водната повърхност бе още по-бляскава от предния ден и се любувахме на „безбройните усмивки на океанските вълни“; макар че имаше и широко ухилени гримаси, тъй като вятърът бе още силен и вълните се разбиваха с пяна по брега. Най-близкият до нас бряг от другата страна, като се гледа на изток, бе брегът на Галиция, в Испания, със столица Сантиаго[2], макар че според древните автори би трябвало да е този на Атлантида[3]; но раят вече се намира много пò на запад[4]. Първо бяхме на една линия с провинция Антре-Дуро-е-Миньо[5] в Португалия, после с Галиция, а постепенно, като продължавахме да вървим, и пристанището на Понтеведра[6] се разкри пред нас; само че не влязохме, понеже вълните бяха много големи. Още малко пò на север наперено и дръзко се изстъпиха скалите на Кейп Финистере[7] – напразно самохвалство, защото ние веднага контраатакувахме: „Тук е Кейп Код! Началото на Кейп Континент!“. А в малката вдлъбнатина още пò на север – миражът бавно извикваше отсрещния бряг във въображението ни – разпознахме Бискайския залив и запяхме:

Седим си ний цял ден, ай-ай,
в тоз чуден залив на Бискай.

Малко пò на юг пък беше Палос[8], откъдето навремето Колумб вдига котва, а още по-нататък се очертаха Херкулесовите стълбове[9] – и като ги зърнахме, викнахме колкото ни глас държи нататък, за да питаме какво пише на тях – понеже сутрешното слънце грееше в лицата ни и нямахме добра видимост, – на което тамошните жители извикаха в отговор Ne plus ultra (няма повече отвъд), само че вятърът довя до нас само истината – plus ultra (повече отвъд) – и в Залива отекна на запад ultra (отвъд). Обяснихме им през океанските талази що е Далечен запад и коя е истинската Хесперия[10], за ἒω πέρας или края на деня и Залеза Отсам, когато слънцето потъва в Тихия океан, и ги посъветвахме да се преселят тук и да побият тези прословути свои стълбове на брега на Калифорния, накъдето се стичат всички люде[11] – единственото ne plus ultra понастоящем. При което те доста оклюмаха край своите стълбове, понеже бяхме оставили корабите им без попътен вятър[12].

Не се виждаше теченията да са донесли нещо тяхно дотук, макар че намерихме една детска играчка – малка разнебитена лодка, която нищо чудно да е била загубена в Понтеведра.

Кейп Код ставаше все по-тесен и по-тесен, колкото повече наближавахме китката му между Труро и Провинстаун, и все по-решително извиваше на запад. При Ийст Харбър[13] океанът е отделен от водите на Залива само от пет рода широка пясъчна ивица. От Клей Паундс нататък Кейп Код става плосък по протежение на десет мили до края си при Рейс Пойнт, макар че тук-там има и по-високи части, на които казват „острови“, защото така изглеждат отдалече откъм океана; те достигат до седемдесет-осемдесет фута надморска височина и предоставят добра гледка към Атлантика, а също и към Залива, понеже никакви дървета и хребети не препречват взора. А с времето пясъците са настъпвали все повече и повече, докато накрая са превзели цялата тази най-тясна част на Кейп Код – от вода до вода. По протежение на три-четири мили на север от Труро нямаше никакви къщи, а на оставащото двойно по-голямо разстояние нагоре до Провинстаун бяха само три-четири.

Докато се придвижвахме бавно по пясъчната ивица, ту по ръба откъм океана, където пясъкът жадно поглъщаше всяка докоснала го вълна, ту отгоре по пясъчните хълмове, рибарската флотилия продължаваше да се сбира около юмрука на Кейп Код на десет-петнайсет мили северно от нас – шхуна до шхуна, безчет, додето се образува цял град връз водата. Толкова бяха нагъсто, че почваха да си пречат, като се втурнеха вкупом нанякъде. Осъзнахме, че новоангличаните още вземат присърце казаното през 1616-а от капитан Джон Смит[14] по отношение на риболова: до каква висота са извели „тая презряна търговия с риба“, както знаменито се изразява, и как вече са настигнали холандците, чийто пример той смята достоен за подражание от страна на англичаните; въпреки че „в тоя занаят“, продължава капитанът, „холандците са дотолкова в свои води и така добре го познават, че е малко вероятно някой някога да съумее да се мери с тях; при това имат най-малко три хиляди плоскодънни лодки, платноходни гемии, търговски кораби и още подобни, а това означава моряци, войници, търговци, които никога няма да оставят своя занаят и да се захванат с друг“. Помислих си, че тези и още много названия не биха стигнали, за да се обозначат безчетните плавателни съдове, които виждахме пред себе си. Още тогава, няколко години преди нашите „достопочтени господа“ и техните „безподобни дами“ да стъпят на Плимутския бряг[15], капитан Джон Смит пише: „На Новия свят му трябват годишно поне осемстотин кораба, натоваре­ни с кльощави, съсухрени, дръгливи чирози“; на това отгоре тази стока е трябвало вся­ка година да идва от Европа. Защо тогава да не се установят тук и да си осигуряват на място всичко необходимо?! „От всичките четири незаселени части на света, които съм виждал – отбелязва капитанът, – имах ли средствата да създам колония, бих избрал тук и никъде другаде. И ако тя не успява да се самоиздържа по причина, че за малко ма­кар сме проявили нехайство, то нека гладу­ваме.“ А инак, „като наловиш риба току пред дома си, нощем можеш спокойно да си спиш на брега, безгрижен и стоплен край огъня или пък вътре при жената и децата си“. Още то­гава той предрича „как новите градове на Нова Англия ще помнят старите“ и кой знае какво ще откриват в „сърцето и недрата“ на земята, и пр., и пр.

Всичко това е било постигнато, дори много повече – а къде е Холандия днес? Оп­ределено си е останала на холандците. Не е минало много време от идеята на Смит до реториката на Бърк[16].

Рибарските шхуни продължаваха да сно­ват в полезрението ни около юмрука на Кейп Код, та целият океан побеляваше от платната им и ние ги оглеждахме една по една с неотслабващ интерес. Красиво занятие е това. Навътре в сушата, както е в нашия край, най-много неколцина скучаещи младежи или безделници да идат за риба в някой дъждовен ден; докато тук, в Залива, сякаш всеки мъж в силата си и всеки сърцат младеж беше излязъл на приятна разходка със своята яхта и после всички щяха да слязат на брега и да похапнат топла рибена супа. Вестниците поднасят сухата статистика колко мъже и младежи от градовете на Кейп Код са заети с лов на китове, на треска и на скумрия, колко отиват на север до бреговете на Нюфаундленд и Лабрадор[17], колко минават през пролива Бел Айл и залива Шальор[18] (моряците му казват Шалор); все едно да взема да броя колко момчета от Конкорд са заети през лятото с лов на костур, щука, платика, сом и червеноперка, каквато статистика никой не води – макар че според мен този риболов е от също толкова голяма полза за достойния и буден мъж (или младеж) и със сигурност далеч по-малко го застрашава физически.

Един мой приятел, който работеше като печатарски чирак и беше голям веселяк, питал веднъж началника си дали може да иде за риба и онзи се съгласил. Приятелят ми отсъствал три месеца. Когато се върнал, просто казал, че е ходил до Гранд Банкс[19], и се захванал да реди буквите, все едно го е нямало само един следобед.

Признавам, че за мен бе изненадващо да установя колко много мъже прекарват целия си ден, ако не и целия си живот, в риболов. Удивително е, че хората са превърнали доставянето на обяда в толкова сериозен бизнес и че повсеместна летаргия и унизително чревоугодничество са залегнали в основата на една чисто и просто мравча икономика. По-добре да мина без обед, рекох си, отколкото този безкраен риболов заради него, все едно си корморан. Разбира се, гледани откъм брега, заниманията ни на сушата съвсем не изглеждат по-недребни…

[1] Омир. Одисея. Прев. от страрогр. Георги Батаклиев. София: Народна култура, 1971, с. 331.
[2] Сантиаго де Компостела.
[3] Легендарен остров, който се споменава за първи път в диалозите „Тимей“ и „Критий“ на Платон.
[4] Торо споделя водещата тогава в Харвард идея на швей­царско-американския геолог и географ Арнолд Анри Гийо (1807–1884), че бъдещето на цивилизацията е на Запад, т.е. Америка.
[5] Историческа португалска провинция в северната част на Атлантическото крайбрежие.
[6] Град в Испания.
[7] Полуостров на западния бряг на Галиция.
[8] Палос де ла Фронтера – град в Андалусия, откъдето през 1492 г. Колумб тръгва на пътешествието, довело до откриването на Америка.
[9] Название, използвано в древността за означаване на височините от европейската и африканската страна на Гибралтарския пролив.
[10] Хесперия е древното гръко-римско название на Иберийския полуостров; има град със същото име в Калифорния.
[11] Намек за калифорнийската златна треска (1848–1855).
[12] Целият параграф е издържан в идеята на Гийо за движението на човечеството на Запад. Възторгът на Торо от тази идея е особено ясно и детайлно откроен в есето „Ходенето“, писано в същите години като „Кейп Код“.
[13] Малкият залив при Труро – по времето на Торо е още част от големия Залив на Кейп Код, така че, за да се стигне до Провинстаун по суша, е можело да се мине само по тясната пясъчна ивица между океана и Залива; впоследствие този малък залив е обособен с пясъчна дига, по която минава железопътна линия – по-късно и шосе – до Провинстаун.
[14] Джон Смит (1580–1631) – английски военен и пътешественик, адмирал на Нова Англия; изучавал новоанглийския бряг и изготвил първата му карта; автор на „Описание на Нова Англия“ (Лондон, 1616).
[15] Първите английски заселници – т.е. първите, които са решени да останат на американска земя завинаги – пристигат с кораба „Мейфлауър“ и се установяват в Плимут през 1620 г.
[16] Едмънд Бърк (1729–1797) – англо-ирландски политик, икономист и философ. На 19 април 1774 г. произнася речта „За данъците в Америка“, в която горещо апелира срещу война между Великобритания и американските колонии и прави аналогия с протестантско въстание в Холандия през XVI в.; оттук пък „холандската връзка“ между Смит и Бърк, за която намеква Торо.
[17] Нюфаундленд и Лабрадор (NL) – най-източната провинция на Канада.
[18] Ръкави на залива Сейнт Лорънс, Канада.
[19] Големи подводни плата на югоизток от Нюфаундленд, изключително богати на риба.