0
3220

Килия 31. Зад свободата

Задържана на 16.Х.1944 по обед. Откарана в Милицията, веднага разпитана. Три пъти писах дознания. Когато правех тия бележки, бях вече 45 дни тук. Кокалите и месата, атрофирани от седене на земята. Тялото – разядено от въшки. Приличах вече на дрипа.

Сборникът „Да излезеш от сянката“ (съставителки Нурие Муратова, Кристина Попова и Жоржета Назърска, Университетско издателство „Неофит Рилски“, Благоевград) представя две авторки: Олга Чавова и Златка Чолакова, чийто живот и творчески път са рязко пресечени от политическите превратности в България в средата на ХХ век. Става дума за две жени, родени в края на XIX век, със сходни, но и много различни житейски съдби. И двете принадлежат към образования свят, владеят чужди езици, имат интелектуални търсения и обичат странстванията, които претворяват в пътеописания.

Олга Чавова е професионална музикантка и преподавателка по музика. Златка Чолакова от ранни младини показва остро социално чувство и интерес към политическите идеи, като симпатиите ѝ са преди всичко насочени към левите идеи. Книгата ѝ от посещението в СССР през 1940 г. улеснява нейната адаптацията към новия режим след 9 септември 1944 г., докато Чавова се озовава в затворническата килия. Записките на Олга Чавова от страшните дни, които изживява там, са уникално свидетелство за изпитанията на жените, подложени на политически репресии. Автобиографичните ѝ свидетелства за преживяванията в затвора след 9 септември 1944 г. са издирени и представени от Жоржета Назърска. Спомените, дневникът и непубликувани пътеписи, разкази и пиеси на Златка Чолакова са издирени от Нурие Муратова и Кристина Попова.

Предлагаме ви биографичната статия за Олга Чавова (със съкращения) и откъс от автобиографичната ѝ книга „Килия 31/Зад свободата“. 

„Да излезеш от сянката“, съст. Нурие Муратова, Кристина Попова, Жожржета Назърска, Университетско издателство „Неофит Рилски“ – Благоевград, 2016

Олга Чавова, София, 1931 г.
Олга Чавова, София, 1931 г.

Част първа

ОЛГА ЧАВОВА (1893-1973)

Биографична статия

  1. Семейна среда и образование

Олга Чавова е родена на 11/24 юли 1893 г. в Свищов, където за кратко служи баща ѝ офицер, но първите си години прекарва в Русе – в големия фамилен дом на главната улица.[1]

Баща ѝ, Христо Чавов (1857/58-1944), е син на заможен търговец от Търново, преселил се в Русе и търгуващ с Австрия. Дванайсетгодишен, Христо е изпратен да учи във виенската Търговска академия, но при завръщането си не продължава бащиното поприще, а се записва в новооснованото Военно училище. Завършил първия му випуск (1879), той служи в Русе и Свищов, участва в Сръбско-българската, Балканската и Първата световна война. Съмишленик на Народнолибералната партия, той е избиран в управата на Българската търговска банка. През 20-те год. на ХХ в. става представител на различни търговски къщи в Русе.[2]

Майка ѝ, Есперанс Дудос (+1929), е от гръцки произход, виенчанка, дъщеря на преселени солунчани. В австрийската столица са повечето ѝ роднини, на които дъщерите ѝ разчитат при своето учение. Есперанс общува с децата си на френски и немски още от ранна възраст. Цялата запазена кореспонденция с Олга е на тези езици.[3]

Чавови имат шест дъщери – Мелпомена, Вера, Виктория, Евгения, Елена и Олга.[4] В семейството се чувства влиянието на двамата чичовци – интернистът д-р Богдан Чавов завършва в Швейцария и е един от основателите на Медицинския факултет при СУ и началник на Вътрешната клиника на Александровската болница; училият в Лозана Георги Чавов е главен инженер в Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството.[5]

След завършване на Русенската девическа гимназия през 1911 г. Олга заминава да учи цигулка и пиано в Императорската кралска академия за музика и театрално изкуство във Виена. „Този голям град, родина на моята майка, стана и моя втора родина”, пише тя в спомените си.[6] Там тя има роднини, но живее в пансион със строг ред и под постоянния контрол на баща си. Той ѝ внушава, че трябва „да се покоряваш на вуйка си, който много добре знае Виената и хората” и „глупости не искам, и директорката много добре прави, дето те не пуска без знанието на вуйна ти. Искам те всичко да знаят и без тяхно знание не искам да ходиш никъде”.[7] И още: „Отбягвай да ходиш в частните къщи, макар и с другарките си, защото човек не знае в какво семейство може да попадне и какви неприятности може да си навлече, и какво зло могат да му сторят, а особено за една девойка на твоята възраст. Виена е опасен град за девойките и затова директорката Ви е в правото си, когато ви не позволява да ходите гдето ви скимне”.[8] Загрижен за дъщеря си, полковник Чавов я мъмри, че посещава балове без знание на домашните си, но в писмата си отделя повече място на съветите за учението: „Когато учиш музикхармонията, заинтересувай се, и то ако ти остане време, и за контрапункта и записвай всичко потребно”.[9]

Във Виена Олга специализира при известния цигулар проф. Отокар Шевчик, с когото поддържа кореспонденция чак до смъртта му, както с много от неговите ученици.[10] През 1912 г. завършва със свидетелство за учителска правоспособност по музика в средните училища, признато за висше образование от МНП.[11]

  1. „Работещо момиче“

Музикантка. Завръщайки се в България, Чавова изнася концерти в София и Русе, и започва да дава частни уроци по молба на баща си, затруднен с изплащането на заема за нейното следване.[12] Семейството ѝ обаче е по-загрижено за нейното омъжване. Според баща ѝ: „за това не трябва да се мисли много-много, като се има предвид, че времето хвърка и годините отлитват, а при това да не се пропуска случая”. Показателен за отношението ѝ към семейния живот е нейният коментар в полето на същото писмо: „Никога не съм мислила да се женя, особено за стари ергени”.[13] Въпреки това през 1917 г. тя се омъжва за полк. Радан Раданов. Бракът им продължава до 1921 г. Олга постъпва крайно еманципирано и се влива в доста разрасналата се след Първата световна война група на разведените българки.[14]

Още след създаването на Държавната музикална академия Чавова прави опит да започне работа по специалността си. През 1921-1925 г. тя е сред първите жени преподаватели там – хоноруван лектор по цигулка, но в последствие, „по независими от мен причини непреназначена”, се посвещава на литературна дейност.[15] За кратко впоследствие работи като концертмайстор в Свободния театър на П.К. Стойчев и в оперетния театър „Ренесанс”. Музикалното образование и творчество сближава Чавова с известни музиканти и дейци у нас и в чужбина – Панка Пелишек, Иржи Пауер, Сава Савов, Стоян Брашованов и др.[16]

Учителка. Невъзможността да има солова музикална кариера и постоянна работа в ДМА, както и нуждата от средства, водят Олга в средните училища. Над 15 г. тя преподава на хонорар пеене, немски, френски и английски език в Държавното средно техническо училище „Цар Борис III”, в частните търговски училища „Меркурий” и „В. Априлов” (основано от П. Мусевич-Бориков), в Пета мъжка гимназия (1937) и в Немското католическо училище „Санкта Мария”. Същевременно Чавова води вечерни езикови курсове за ученици и чиновници по немски и английски, а по френски – на служители от съветската легация. Там неин ученик е дипломатическият представител Фьодор И. Разколников.[17]

Публицистка и журналистка. Чавова е дългогодишна сътрудничка на българския периодичен печат, като се подписва с истинското си име и с псевдонима Ада Христова. След 1933 г. тя превежда или предоставя оригинални свои статии, пътни бележки, пътеписи, разкази, критики, скици, очерци в списанията: „Ново време” (1934), „Детски свят”, „Отец Паисий”, (1938-1939), „Български Червен кръст” (1935-1942), „Списание на държавните железници и пристанища в България” (1937-1942), „Труд и радост” (1941-1944), „Известие”, „Икономия и домакинство” (1937-1948), „Модерна домакиня”, „Домакиня и майка”, „Собствен дом”, „Градинка”, „Радио седмица”, както и във вестниците: „Камбана” (1934-1935), „Нова камбана” (1937), „Венец” (1937-1938), „Мир” (1939, 1941-1943), „Вестник на жената”, „Днес”, „Семейна беседа”, „Народен театър” (1936-1949), „Лик” (1936-1937). С тези преводи Чавова запознава българската публика с редица произведения на Ъ. Синклер, Ф. Молнар, А. Мороа, М. Горки и А. Стриндберг. През 1941 г. тя пътува като кореспондентка на в. „Мир” в Германия, за да отрази немското нацистко женско движение (Deutsches Frauenwerk)[18], а като пратеничка на Българския Червен кръст получава достъп до различни социални институции, за които пише на страниците на едноименното списание.

Преводачка. След развода си Чавова започва да се издържа сама, основно чрез полиглотската си дарба: знае гръцки, руски, сръбски, румънски, английски, немски, унгарски, италиански. Някои от езиците са майчини за Олга, други учи в гимназията, трети овладява сама, подпомогната от стипендиите на различни организации: завършва летни курсове по унгарски в Дебрецен (1936) и по италиански (на о. Родос и в Римския университет, 1940-1943).[19]

Отличното владеене на много езици позволява на Чавова да се занимава активно с преводаческа дейност. Из под перото ѝ стават достояние на българския читател значителен брой романи, повести, драматургични произведения, някои от които поръчвани ѝ от Народния театър.

От немски тя превежда творбите на Карл Етлингер („Приключенията на един Дон Хуан”, 1939, библиотека „Криминология и приключения”), Франк Браун („Момичето на булеварда”, 1939), Райнхард Мушлер („Непознатата”, 1942, приложение на сп. „Икономия и домакинство”), Артур Швангелер („Дрехите правят хората”, комедия, 1943), Рудолф Линдау („Дългият холандец”, роман), Алберт Велти („Договорът с дявола”, драма, 1943), Клабунд („Моро”, роман). Труди се също над произведения на унгарските писатели Ференц Херцег („Седемте дъщери на госпожа Гюркович”, повест, 1939, приложение на сп. „Домакиня и майка”; „Нейният последен танц”, комедия, 1943) и Лайош Зилаги („Девицата и козлето”, драма). От италиански превежда романите на Виктория Барбети „Силата на мълчанието” (1937) и Р. Фос („С лозов венец на главата”). Също така превежда от сръбски (Бранислав Станкович, „Нечиста кръв”), от английски (Айседора Дънкън, „Мемоари”, 1933-1934; Елинор Лин, „Любовта на Рордаром”, 1968), романите „Първа жена” (1939, приложение на сп. „Домакиня и майка”), „Мистериозният замък” (1937-1938), творбата на Кубка „Гълъбът на майстор Пикасо” (1950) и на Корвач – „Хора от нашата улица” (1963), както и още много разкази на унгарски, немски, френски, чешки, руски, хърватски и английски език.

Писателка. Самата тя пише проза. Първата ѝ книга с разкази, наречена „Приключения”, излиза през 1937 г. През 1937-1938 г. издава два тома „Скици, силуети и портрети – биографии на знаменити люде”, а през следващите две години – пътните си бележки от Норвегия и Исландия: „Скитница” (1939) и „От Бремен на север” (1940).

  1. Ръкописът на „Килия 31/ Зад свободата“

Творчеството на Чавова пресеква след 1944 г. Още през октомври същата година тя е арестувана в сградата на Дирекция на милицията, а след това е преместена в Централния софийски затвор, където престоява до февруари 1945 г. Освободена е след застъпничеството на министър Никола Петков.[20] Там тя е разпитвана многократно, пише дознания, домът й е обискиран.

Търсейки отговор на въпроса защо е арестувана и се намира в това състояние, Чавова започва да си води ръкописни бележки за видяното, чутото и преживяното. Отначало това е начин за бягство от действителността, но впоследствие записките нарастват по обем, включвайки, освен собствени разсъждения, наблюдения за поведението на останалите задържани и на надзирателите.

Авторката споменава, че още в края на своето задържане е била решена да напише нова книга със заглавие „Килия 31”. Парадоксално, но идеята ѝ е подсказана от следователя Армянов: „Где щеше да ви се удаде да изучите така килийския и затворническия живот. Джек Лондон написа най-хубавите си книги. И Вие като излезете, ще напишете още по-хубава книга от Вашата „Скитница ”.[21]

Отначало Чавова смята, че книгата ѝ трябва да се фокусира върху жената – една от обикнатите теми в съчиненията ѝ – и да проблематизира върху нейната идентичност: „Който иска да пише нещо за жената, трябва да живее като ние сега – между какви ли не жени от разни съсловия, с разно образование и възпитание, с разна култура и цивилизация. Трябва да се прекара известно време в затвора, в женски приюти, във фабрики, в болници, в дев[ически] училища, между селянки и гражданки.”[22]

Впоследствие обаче замисълът придобива други акценти – природата на новия режим и животът в несвобода и в надзорни институции. Затова авторката възнамерява да озаглави произведението „Килия 31”. Идеята да го смени на „Зад свободата” ѝ е подсказана от аптекар в Омуртаг, по време на нейното интерниране.[23]

Чавова не само, че запазва ръкописа си, но го разширява с годините. Започнати като „поток на съзнанието”, след излизането на Чавова от затвора записките са допълвани и снабдени с ноти и схеми.

Текстът на Чавова представлява уникална мозайка от човешки лица и характери. Познати и непознати, съмишленици и врагове, съкилийници и надзиратели са описани от натура.

Жертвите. Портретирани са над 40 жени, арестувани и малтретирани в Дирекция на милицията и в Централния софийски затвор. За всяка Чавова отбелязва възрастта, физическите ѝ характеристики, образованието, особеностите на характера. В този калейдоскоп присъстват всякакви персонажи – чиновнички и селянки, дами от хайлайфа и работнички, интелектуалки и неграмотни, с различни политически пристрастия.

Обединяващо в разноликите истории е, че задържаните жени са имали досег с „германското”, асоциирано от новата власт с „фашистко”: работили са в немски фирми или в Германската легация, били са наемодателки на германци, поддържали са лични отношения с тях. Обвиненията срещу тях са драстични – че са сътруднички на Гестапо, шпионки, браннички и легионерки.

Понякога арестувани без дрехи и багаж, почти всички жени са подлагани в Милицията на изтезания и унижения. В текста си Чавова дори прави градация на насилието – бита леко, бита, бита свирепо, бита няколко пъти, много бита, пребита, убита. Резултатът от мъченията също е запечатан като на филмова лента: „Главата ѝ пукната, кожата обелена, големи буци по главата, синини по цялото тяло, пострадаха бъбреци и въобще беше съсипана”; „На земята седеше луд човек. Неописуемо бе изражението ѝ. Крака и ръце надути, не можеше да мърда.”[24]

Чавова описва детайлно изострянето на отрицателните качества, малодушието, психическите сривове, адаптационните стратегии на съкилийничките си, „човешкото“ и „нечовешкото“, което понякога взема превес у тях в условия на изолация, напрежение и денонощно общуване. Тук уж познати лица – като Димитрана Иванова и Фани Мутафова – сякаш не се поместват в утвърдените си образи, а са представени пълнокръвно, пречупени през субективното мнение на авторката, но правдиво: „Димитрана – 89 дена бях с тая невъзможна жена, чиито капризи трябваше да понасям, която имаше сърдечни кризи, плачеше от сутрин до вечер, постоянно тропаше на вратата да излиза”; „Особено превзето момиче, много късогледа, боядисана русо, прави се на много жива, подскача, танцува, говори много, че тъй щяла да каже, че онова щяла да направи, а когато я повикаха за разпит, беше по-изплашена от всяка друга”; „умееше да се налага, да прокара винаги това, що искаше, и тя разпределяше храната, тя плащаше и вземаше пари, правеше сметки и поръчваше всичко, и винаги, както тя го искаше”.[25]

Авторката преценява всяка една от портретираните според собствената си идентичност на интелектуалка, писателка и гражданка, и според изградените си стереотипи: „Интелигентна иначе и изглежда също картоиграчка”; „Наистина рядкост по простотия.. […] Езикът ѝ бе ужасен, изразите ѝ отвратителни и все говореше с ръцете си”; „прилича на изживяла уличница от Монмартр, не, даже и те изглеждат по-добре, със своята ужасно русо боядисана коса, […] пушейки по 2 кутии цигари на ден, истерична, карайки се с всички; употребявайки най-ужасния речник, обиждайки всички, гледайки на карти, като циганките”.[26]

Описвайки видяното, Чавова възприема другите, сравнявайки ги със собственото си поведение: „Приличах вече на дрипа, обаче се държах. Не се издавах, не плачех, не разправях всеки ден десетки пъти мои работи, не ставах досадна, понасях ужасната миризма на чесън“.[27] От такава гледна точка съкилийничката Льоля ѝ става симпатична („Тя била много бита, но намерих, че се държи много добре”), Мария е обект на съжалението ѝ („Своенравна, обаче не неприятна. Страдаше много, плачеше по часове, […] Беше нещастно добро същество и я съжалявах от все сърце”), а на македонките гледа снизходително („Иначе тия жени бяха кротки, не се караха помежду си, нямаха претенции […], задоволяваха се с ужасните чорби, но ядяха извънредно много хляб”).[28]

Нерядко тя разсъждава върху собствената си съдба: „Мислила ли съм някога, че ще стоя тук два месеца и половина. Никога подобна мисъл не ми е минавала даже през ума. Но и на други не.” „Мисля за моите приятели и няма кой да ми помогне. Години подред, когато виках против Хитлер, ми викаха: „Мълчи, че ще те тикнат в лагер“, но аз бях винаги свободна. Няма ли кой да каже две думи за мен. Даже някои ми казаха: „Блазе ти, сега ще се наредиш на подходяща за теб работа. Мисли и за нас“. А то, стоя вързана, като някоя престъпница.”[29]

Най-сериозното ѝ откритие, плод на самоанализ, е че: „Аз, която не можех да понасям да се пуши много в моето присъствие, още по-малко понасях миризмата на чесъна, сега дишам денонощно тая миризма […] Как човек може да свикне на всичко!”.[30]

Мъчителите. Анализът на Чавова е основан на антитезата ние, жертвите – те, палачите. „А нас докога ще ни мъчат още, докога ще ни тормозят още? Ние ли сме причинителите на погрома на България? Че с какво сме се толкова провинили?“, пише тя.[31]

Чавова описва нюансирано и своите мъчители. Стоян Стражарина е „добре облечен, с чудесни ризи, винаги чист. С нас беше винаги любезен и даже ни услужи с някои работи”.[32] Някои даже предизвикват съчувствие и симпатия: „Вчера намериха за нужно да съобщят на надзирателката Павлина, че синът й загинал. […] Но за Нова година ли трябваше да се каже това?”; „надзирателката Павлина е ангел. Въпреки че мъжът ѝ и единият [ѝ] син [били] убити като шумкари, тая жена има сърце и не може да направи никому зло. Всички я обичаха. Тя е честна, прилежна и добра.”[33]. Други обаче са описани драстично: „Няколко дни поред тъпчеха този човек, биеха го с коланите си, с гумени камшици, с приклади, удряха го с подкованите си ботуши […] Мъчиха тоя човек, докато умря”.[34]

Същевременно в текста намира място видяното и чутото от затворничката Чавова за навиците на новите властници. Съществен щрих е тяхната неподготвеност: „Понаучих за разни началници, бивши мекиджии, тенекеджии, столари, цигани и пр. Те може в занаята си да са отлични, обаче всеки, където му е мястото”.[35]

На второ място е внушението за налагащата се престъпност и насилие: „тя намерила къщата си ограбена, други хора настанени”; „Та, милиционерите помежду си се биеха, раняваха, убиваха, и то от засада. Всеки ден имало инциденти. Едните били партизани, другите – партийци”; „Ние изживяваме голяма революция и жертвите сме ние, задържаните и убитите. […] Що за нов строй? Това ли очаквахме?”; „Грабеж и убийства и арести, безкрайни арести!! […] Повече от 300 души изкарват в Омуртаг в Нар[одния] съд и най-малко 100 щели да бъдат осъдени на смърт. А колко са арестувани, граждани, търговци мелничари, все „фашисти“, все помагали на германците”.[36]

Трети акцент е впечатлението за свръх участие на евреите в установяването на новата власт. Въпреки че оказва подкрепа на свои близки приятели евреи през годините на антисемитско преследване (1940-1944)[37], авторката не пести критики за включването на евреите комунисти в и в „революционното насилие“, в съставите на Народния съд, в органите на милицията и местната власт: „И все пак, тя съзнава, че еврейското царство тук няма да е вечно. Евреите взеха някои постове, но това не е вечно. Омразата спрямо тях расте ежедневно“; „Въобще евреите бият най-много в Милицията и с това си навлякоха още повече омраза. Валент[ина] сама е ужасно разочарована от тях. Как могат евреи да бият българи“.[38]

След пет месеца арест Чавова излиза от затвора през февруари 1945 г., интернирана е в Омуртаг и във Варна, но не престава да описва промените, заварени и в „свободния свят”: „Върнах се в Пловдив. Там същото. Хората „фашисти“ ограбени, изплашени по таваните, или при роднини. Оголили ги. […] Щом каже някой две думи или се противи, го арестуват и все интернирани по селата от Северна Бълг[ария] – в Южна, от Южна – насам. Не питат имат ли хората пари с какво да живеят семействата им, това не интересува никого. Кадрили из цяла България.”[39]

Несвободата. За Чавова затворът не е само човешки колектив. Той е пространство, ограничаващо свободата: „Качвам се по столовете и гледам навън през прозорчето. Виждам все едни покриви, все едни върхове на дървета, и телеграфски стълбове. А когато времето е хубаво – Витоша, сребристо осветена в снежната си премяна. Поне тук има простор, и не както в Милицията. Тук има слънце, светлина, въздух, лоша храна, баня, вода, повече свобода, по-малко шум и спокойствие през нощта”.[40]

Затворът е място, където съществуването губи смисъл, ако човекът не може да се упражнява обичайните си занимания: „Да седиш ден след ден на един ъгъл на пода в затвора или върху сламеник, да гледаш отсреща стената и да слушаш глупостите на почти всички, които повтарят ежедневно по 15-20 пъти все същото и да тъгуваш за загубените дни, да не слушаш никаква музика, да не знаеш що става в света, да си сама измежду толкова хора, да не може да четеш, учиш, пишеш или работиш, това е по-ужасно от всичко друго”.[41]

Чавова свързва затвора с радикалната промяна на човешките навици и култура. В този толкова „телесен“ текст постоянно се коментира храната, храненето и трансформацията на хранителната норма: „Тоя вик на 3-4 момичета: „Хляб, дайте хляб, гладни сме“, не ще забравя никога”; „ядяхме като раздрани леща, фасул, леща, фасул, и в неделя водата от картофи с дафинов лист и 1 мръвчица. Отгоре плуваше олио, което имаше вкус на машинно масло. Лещата с ужасно много чесън, нечистена със слама, кръклица, ечемик, ръж, фасулът също и все пак ни се услаждаше, защото бяхме изгладнели. Но после настъпиха дни, когато това готвено, като че за прасета, не можеше да се яде“.[42]

В описанието си Чавова постоянно акцентира върху хигиената, непостижима в подобни условия, но превърнала се в един от нейните критерии за морална оценка на останалите. Усилията тя да се спазва или тоталното й игнориране са двата полюса: „Тялото – разядено от въшки, по главата гниди. Комбинезонът толкова мръсен, че се къса”; „Едничка съм, която се съблича сутрин и се мие добре. Другите само върха на пръстите и носа”; „Ой, въшки като камили, като коне големи, като слонове”.[43]

Дори в тези екстремални условия Чавова не губи своите ориентири и текстът ѝ, наред с непосредствените реакции, съдържа много рефлексия. Езикът продължава да ѝ прави впечатление като на литератор, затова на много места тя записва нови диалектни думи и изрази, чути от нейните съкилийнички.

Вероятно този критичен патос е една от причините по-късно замислената книга да не бъде никога написана, въпреки наличието на великолепно градиво. Друга предпоставка е собственото ѝ състояние – желание да заличи травматичния спомен и необходимост да изживее свободата си.[44]

  1. Социалната адаптация след 1945 г.

След освобождаването от затвора и края на интернирането си Чавова постепенно се адаптира към новата власт.

През втората половина на 40-те год. на ХХ в. сътрудничи на все още свободната преса на легалната опозиция до нейното ликвидиране – на звенарския в. „Изгрев” (1946-1950), на „Земеделско знаме” (1945-1947), на сп. „Бразди” (1947) и на домакинския печат („Обединени домакински списания”)[45]. Макар да се придържа към вече утвърдената в журналистическата си практика социална тема, като творец тя е принудена още тогава да прави компромиси. Пише за бригадирското движение, някои от разказите ѝ са цензурирани и редактирани до неузнаваемост, а на нея не остава нищо друго, освен да възклицава по полетата на публикациите си: „Почти ни помен от това, що дадох. Такова нещо не съм писала. Толкова променено! Нито помен! Идеята е моя, обаче тоя разказ не е мой, така променен.”[46]

По това време Чавова се записва в редица казионни тоталитарни организации: Профсъюза на педагозите, музикантите и концертиращите артисти (1947), Съюза на публицистите и Съюза на българските писатели (секция „Преводачи”). През 50-те год. на ХХ в. изнася политически доклади, доста различни от собствените й политически възгледи, и сказки на музикални теми.[47]

Недопускана до печата[48], тя се препитава с преподаване на цигулка в читалищата „Средец” и „Владимир Заимов” срещу мизерно възнаграждение. През 1959 г. прекратява работа, поради сериозни здравословни причини.[49]

Именно в този период на принудително бездействие Чавова се заема да създаде произведения, които се надява все пак да стигнат до печат. Като начало тя преработва пътеписа си „Скитница“ (1954), пише повестта „Таня“ (1955), както и много разкази и пътни бележки от СССР, Швейцария, Виена, Лондон. Всички те остават неиздадени…

ОЛГА ЧАВОВА

„КИЛИЯ 31/ ЗАД СВОБОДАТА“

ЦДА, ф. 1339к (Олга Чавова), оп.1, а.е. 17, л. 13-134.

(13)

Започнах през април [19]45.
О, Господи, Господи! Дали аз криво се молих, или ти криво ме разбра?

Гурбетчия
Няма ли за мене слънце да огрее,
няма ли за мене кой да замилее?[50] 

Задържана на 16.Х.1944 по обед. Откарана в Милицията[51], веднага разпитана. Разпитвана на 17, 19.Х.[1944] 3 пъти писах дознания, после питана още десетина пъти, все накратко. Още на 17.Х.[1944] обиск.

(13 гр.) Влязла на 28.ХІ.[1944], излязла на 6.ІІ.1945.

На 28.ХІІ.[19]44 имало 2266 задържани и арестувани.

Тук съм – 7 килия

(14) 25-26.Х.[1944] Края на октомври – началото на ноември започнах да пиша.

Табеа – Германската легация, арестувана във Враца, в хотела, при правене на ребуси. Тя е от майка германка и от баща арменец от Гюмюрджина. Седяла в гостилницата на хотела и при правене на немски ребуси помислили, че е шифър и я взели за шпионка. Пребита, докато един следовател случайно прочел досието, взел ребуса и работата се изяснила. Тогава е пусната.

Лилиана Георгиева[52] – 30-35 г., в друга килия. Омъжена, с дете, живуща на [бул.] „Царица Йоанна“[53] при [ул.] „Парчевич“. Работила за Гестапо. Пребита. Вмъкната от Кашерановски[54], нещо поляк или руснак. Осъдена. Стоя месеци в затвора и 10 г. затвор.

Дафинка[55] – 25-28 г., в друга килия. Сестра на Лилиана, работила със сестра си за Гестапо. Не е бита, понеже била оперирана и ѝ е извадено ребро. Съблекли я съвършено гола и я държали така 1/2 час. В това време все влизали и излизали агенти. Осъдена. Стоя месец в затвора. Освободена.

Снежанка[56] – 22-23 г., килия 31. Вмъкната от същия от Кашерановски да работи за Гестапо. Обаче била там само 15 дни. Един агент искал писмено няколко пъти среща с нея. Тя все отказвала. Сам я вкарал в Милицията и после в затвора. Мисля, че я пратиха в лагер. И тя беше бита. От килия 31. Била съдена.

Паунка[57] – 35-38 г., от друга килия. Жената на Кашерановски, много проста женица. Чух, че мъжът бил пуснат, а 4-тях жени осъдиха. И тя стоя дълго време в затвора. И за нея четох, че е съдена; всъщност не знам в какво я обвиняваха. Често я караше Лака Загорска да чисти и мие в затвора.

Ели Чакалова-Суханек – 44-45 г., килия 31. Работила няколко месеца в германско учреждение при касата. Давала едната стая [под наем] на германец. Принудена да направи това, защото живее с майка си и няма доходи. Възрастно, капризно, нервно момиче, обаче много интелигентна. Стоя с месеци в затвора и в Милицията, килия 31. Мисля, че е в лагер. Много нервна стара мома.

Много момичета и жени, които са давали стаи на германци, са задържани. Много, които са имали германски любовници, са задържани и бити. (15) Почти всички, които са работили в германски учреждения, са задържани и бити. Всички са все обвинени, че работили в и за Гестапо.

Милиционерите само се чудят защо водят толкова жени.

Докторът превързва рани до костта с проста марля, прана от мен и другите със студена вода от чешмата, сушена в мръсната килия, поставена на земята. Щипците ръждясали. Стоян Стражарина прави същото. Докторът Петков каза веднъж: „И другите биеха, обаче знаеха как да бият. Тия и това не знаят“.

Димитрана Иванова[58] – 65-66 г., килия 31. Задържана, защото не предала веднага Съюза[59] на ОФ. Ходила при Казасов[60] и Т. Павлов[61]. Те ѝ казали да даде заявление и да чака министерско постановление. В това време я задържат и я [в]дигат от легло, понеже не била добре. Намерих я на 16.Х.[1944], вече на 18-ия ден. Никак не ми беше приятно да бъда с нея в една килия. 89 дена бях с тая невъзможна жена, чиито капризи трябваше да понасям, която имаше сърдечни кризи, плачеше от сутрин до вечер, постоянно тропаше на вратата да излиза. Стомахът ѝ действал ½ ч. след закуската. Ставаше рано, обаче не закусваше, за да излезе, когато и ние излизахме, а все отделно. Всичките милиционери знаеха историята ѝ, на всекиго разправяше.

Но една вечер влезе директорът на Милицията, грамаден, едър военен, и я нападна, че била влязла с двата крака в касата на Дирекцията. И какво се оказа, че момичетата, завършили Социалната школа[62], 5 [пет] избрани, работили безплатно, като поели грижата да следят млади момичета, които да не ходят по криви пътища. Тия девойки били в „услуги на полицията”. За тая работа обаче не стана повече въпрос. Въобще Димитрана бе много малко разпитана. Никой не я понасяше.

(16) Колко време аз изгубих – ни четене, ни писане, ни учене, ни свирене. Цял ден с кръстосани ръце, седнала на земята, в ъгъла, с поглед, втренчен в стената, която не беше по-далеч от 1,50. А тая стена мръсна, с петна. От много гледане стената фантазията работи, така че се виждат какви ли не фигури. А от много мислене, просто затъпях. Дни минаваха и аз даже не знаех дали една мисъл ми е минавала през ума.

Започнах да си упражнявам пръстите върху коленете или върху картон. Това беше отначало едничкото занимание. Когато правех тия бележки, бях вече 45 дни тук. Кокалите и месата атрофирани от седене на земята, раменете – ранени от лежане на пода, месата на краката – увиснали, кожата от петите се лющеше на големи парчета от немиене. Тялото – разядено от въшки, по главата гниди. Комбинезонът толкова мръсен, че се къса, бримките от блузата се пускат все повече и дупките стават все по-големи, жилетката разтегната като чувал, полата се изхлузва, толкова е станала широка, чорапите бяха дрипи. Добре, че наследих други бели коси, та спасих малко положението. Без сутиен, слаба, жълта, неохранена, на нищо не приличах. Аз ли бях това или не, аз, която влязох цветуща на 16.Х.[1944]. Приличах вече на дрипа, обаче се държах. Не се издавах, не плачех, не разправях всеки ден десетки пъти мои работи, не ставах досадна, понасях ужасната миризма на чесън, понасях панталона, обаче се наложих прозорецът да е отворен и хладина идваше точно при мен. Караха се за моя прозорец, обаче трябваше да се налагам. 12, 14, 15 жени в тази малка килия. Не можеше да се затваря. Нали виждах какво беше в другата. Непоносима, отвратителна миризма.

(17) Чувах кой е задържан: министри, висши чиновници, депутати, заедно с черноборсаджии, журналисти и интелектуалци, заедно с разни полицаи и селяни, чиновнички и работнички, директори и офицери, от най-горния чин до най-долния, владици и свещеници, лекари, архитекти, инженери и професори и между тях милиционери, комунисти, партизани, обвинени в нещо. А тия милиционери се само дебнеха един други и се издаваха. Навсякъде студенти, легионери, ратници и бранници, но и жени ратнички и милиционери. Въобще хора на всички съсловия.

Най-ужасното е, че трябва да излизаш по нужда, само когато ти отворят. „Трай“, ти казва милиционерчето. Ако е добро, ще ти отвори, ако не е, ще се мъчиш и ще ти отвори, когато му скимне. Има добри и лоши хора. Напр. милиционери: (килия 31) 1. „О, майко, Българийо, докъде стигнахме“; 2. „Ние, мъжете, вече лежахме, но нашите жени си бяха в къщи. А вие за какво сте тук“; 3. Лекарка предписва рецепта, която никой не изпълнява; 4. Докторът за биенето; 5. Храната оскъдна, младите просят постоянно за хляб; 6. Отвратителното държание на някои млади милиционери, грубости, ругатни, биене, непущане в клозета, шум нощно време, удрянето на мандалото, пребиване до смърт по няколко пъти. Всеки ден водене на все нови жертви, препълнени килии. Мъже чистят ужасно мръсното отходно място с ръце, и Муравиев[63] между тях. Партизаните се чудят, са ужасени, са разочаровани, защото са очаквали друго нещо. А друго станало. Милиционерите: „За това ли сме ходили в гората, да пазим жените, кога ходят в клозетите“. (18) Изнасяне на хората нощем. Камион, нападнат една нощ. Някои изчезнали, други откарани в затвора.

Стоилка – 23-24 г., от килия 31. Чиновничка на Полицията, задържана вече от седмици, разпитана няколко пъти. Досието ѝ загубено и трябваше в затвора да пише всичко отново. Стоя почти три месеца.

Надя – 22-23 г., килия 31. Спикерка[64] няколко седмици в Радио Белград. Мило, весело, кокетно момиче, пълно с въшки. Кокетничи дотогава с бай Пешо, следователя, докато я пуснаха. Стоя 45 дни. Чистеше повече от всяка чистачка и винаги беше готова, когато я викаха.

Келнерката Любка – 20-21 г., килия 31. От кабаре „Бункера“, доведена от руснаци, понеже била на тяхно разположение. Освободена пак от руснаци. Тя самата рускиня. Родителите ѝ дошли тук преди 25 г.

Милосердна сестра Вера – 24-25 г., килия 31. Почти сгодена за един авиатор, който бил интересен, но съмнителна личност. Пусната на 10-тия ден, понеже не знаела нищо, а работа в болницата много.

Ваня – 24-25 г., килия 31. Че била предала англичанин за 5000 лв.; след като я задържали в участъка и се разбрало, че не е виновна, я пуснали да отиде и се нахрани с милиционер. В трамвая ги хваща агент и ги тика двамата в Милицията. Стоя повече от месец. „Още 1 ден и щяха да ме пуснат“, повтаряше по 20 пъти на ден.

Ангелина Докова – 48-50 г., килия 31. Австрийка, І [първият] мъж – евреин, ІІ [вторият] – българин, заможен. Дъщеря от І [първия] мъж. Нещо наклеветена, че вербувала работници за Германия. Объркана работа, бита леко два пъти, вмъкнала разни хора, уж комунисти, които живеели в чужбина. Груба жена, непоносима по характер, който се налага навсякъде. Мъжът й пращаше много ядене. Егоистка, господарка, обаче доста чела немски книги. „Ние сме другарки по участ“, беше всяко второ изречение, изречено с твърдо, неприятно произношение. (19) Когато имаше менструацията, 1-2 дена знаеха всички милиционери, че имала кръвоизлияние. Все в Гестапо я обвиняваха.

Тони – 46-48 г., килия 31. Шивачка, живуща в [кв.] Павлово, пребита, докато ѝ изгниха месата и окапаха. Обвинена, че била крила германци в избата си. Оказало се, че близо да нея живеела друга шивачка, хубавата Сийка Кастриоти Скендербег, която наистина крила германци. Бедната Тони. Въпреки мръсотията, въпреки че ни умираше в ръцете, въпреки хвърлена сама в една студена килия, въпреки глад и мизерия, тя все пак оздравя. Доведоха я в затвора, гдето можеше вече да се къпе.

10.V.1946

Омайникова – 42-43 г., из килия 31. Чиновничка от БДЖ. Никога не се разбра защо я задържали и за какво стоя цял месец в Милицията. Тъкмо беше убит сина [ѝ] в Македония, едно едничко момче. След като тя се помоли няколко пъти да разгледат и попитат защо е задържана, я пуснаха след 4 седмици. Тъкмо получаваше колет, и го изпрати на мен. Имаше пиленце, бонбони, захар, бял хляб, ябълки. Пораздадох малко, изядох по-голямата част.

Цветанка – 20 г., от килия 31. От село Локорско, към Макоцево. 10 пъти ѝ казаха, че ще я пуснат. Задържана с месеци в Милицията, после в затвора. Няколко пъти бита. Обвинена в издаване на милиционери и ходене с полицай. Заедно с 10 г. ѝ брат, тежко бит. Добро и порядъчно, богато селско момиче, хубаво, чисто, държано строго от баща си. Момиче с третокласно образование, добро по характер, но все пак селянче. След десетки разпитвания, пусната от затвора към края на януари. Как агент я караше да пише фалшиви работи, а друг я молел да каже, като на приятел, дали наистина е предала.

Ганка – 28-30 г., от килия 31. От мен наречена Генковата, понеже зовеше приятеля си така. Изглежда, че бе задържана за него и за някакви адресни карти, които не искаше да подпише; забравих, че се представяше за актриса и балерина. (20) В хубавото ѝ апартаментче се настанили в едната стая с хола, всичко паркет, месар с жена, брат, майка и дете, а в другата – руско семейство, и то по нейните легла с нейни покривки. Ганка – особен вид момиче, дъщеря на млекар от Александрия, обаче роден в Копривщица. Имотна, без образование, поживяла си доста, даже и с един японец. Въпреки богатството си, доста голяма скъперница, която не обичаше да купува храна, но можеше винаги да откопчи от другите по нещо. По десетина пъти на ден разправяше историите си с Генко, който изглеждаше да е от добро общество, обаче голям картоиграч и малко съмнителен в работите си. Ходил бил в Цариград, търгувал с нещо и искаха да откопчат от Ганка подробности. Може би, че тя не знаеше, защото го познавала от кратко време. Живеел у нея и така се завъдила любов. И тя проблематична натура, и не винаги за вярване.

Петранка – 20 г., килия 31. Момиче. Работила в някоя фабрика, но по-фино момиче, хубавко, русо, с къдрави коси, вкарана от милиционерка. Наклеветена, че била издала някои милиционери и знаела някои работи. Бе и бита. Същата милиционерка, която я вкара, я изкара след 3 седмици. Аз я познавах малко. Сварих я и скоро излезе. Бе мила девойка.

Елена – 24-25 г., от килия 31. Нещо роднина на Телбис от Бешенова Векс – Банат. Мисля чрез сестра си. Много хубаво, едро момиче на 24-25 г., обаче изглеждаше повече. Намерих я в килията и се скарах още първата вечер с нея, защото ми заяви, че новодошлите нямат право на място, те могат да стоят и клекнали на един ъгъл. Оставяха ме като прокажена до краката на Цветанка и Димитрана. (21) Цветанка миришеше на лошо, неизмита, неизпрана, впрочем каквито бяха всички там. Така и те ме нарекоха прокажена, докато най-после и аз получих място между сарделите, които предполагам имат в кутиите си повече място, отколкото имахме ние в тая тясна килия.

Елена имала любов с руснак от Съветското посолство. Обвиняваха я, че е била в услуги на С[ъветското] посолство и на нашата полиция. Доколкото я познах, тя можеше да направи това. Много хубава, много събудена, интелигентна по природа, но не с достатъчно образование, обаче умяла във всяко отношение. Тя си беше спечелила всички от Милицията. С всички момчета беше добре, с всички флиртуваше с хубавите си големи очи, с бялото си лице, заобиколено с къдрави коси като с ореол. Тя има и голям правилен нос и всичко въобще голямо и едро. Всички я търсеха, всеки можеше да я види през шпионката. Беше се сприятелила с Льоля Лебкюхнер, българка, и дърдореха по часове до късно през нощта. Елена умееше да се налага, да прокара винаги това, що искаше, и тя разпределяше храната, тя плащаше и вземаше пари, правеше сметки и поръчваше всичко, и винаги, както тя го искаше.

Не стоя много, мисля, че на 20-ия ден я пуснаха, и то благодарение на Стоян Стражарина, който бил по-рано пазач, мисля в Бирената фабрика. Сега беше станал важна личност, добре облечен, с чудесни ризи, винаги чист. С нас беше винаги любезен и даже ни услужи с някои работи, и това благодарение на Елена, която съумя да го спечели. Тя флиртуваше много с него и, мисля, че му беше обещала нещо. Той обаче се издаде един ден и каза: „Бях добър за Елена само, докато имаше нужда от мен. Сега не ме и поглежда“.

(22) Славка – килия 31. С партизанското си име Лиляна, момиче на 20-22 г. Докараха ни я един ден, понеже се била провинила в нещо, което не можело да се приеме от тях. Тя била комунистка, работничка и впоследствие я издигнали до разузнавачка. Имала такива права, каквито рядко имали други. Можела да задържа, да арестува, да обискира и дори да застреля тоя, който намирала за нужно да го направи. Носеше оръжие. Била по-рано в затвора и ни разправяше из миналото си. Разказа ни също за затвора и как избягали на 30 март и през време на бомбардировките. Славка не беше лошо момиче. Понеже [им беше] другарка, партизаните ѝ носеха храна, тя ни даваше веднага, също раздаде млинки и мисля, че всичко което казваше, е вярно. Стоя 2-3 дена и я измъкнаха другарите ѝ.

Вера Димова – килия 31. От [ул.] „Ст. Караджа“, елегантна дама от хай-лайфа, фина жена на 42-44 г. с червеникава коса, хубаво боядисана, с хубави крака и ръце, некрасива, обаче привлекателна. Изглежда, че беше станала грешка с някоя друга Вера Димова, която беше задържана впоследствие. Ставаше дума за бившия директор на полицията, Куцаров. Искаха сведения от нея. Обаче тя не го познавала, но той дружал с другата Вера Димова, с която играел на карти.

Но и тази Вера Димова – проблематична натура със съмнителен живот. Изглежда, че е била в услуга на Военното министерство и Полицията. Бяха задържали и дъщеря ѝ, 16-17 г. момиче, обаче ги пуснаха много скоро. У тях живеели германци. Мисля, че е обещала да бъде в услуги на Министерство и Полиция. Съмнявах се в много нейни работи. Излезе от наша[та] с Ганка – не можах да разбера къде се бяха срещали, в кои домове, все си шушукаха.

(23) Адриана Кожухарова – 35-38 г., килия 31. Особено превзето момиче, много късогледа, боядисана русо, прави се на много жива, подскача, танцува, говори много, че тъй щяла да каже, че онова щяла да направи, а когато я повикаха за разпит, беше по-изплашена от всяка друга. Бяха я задържали във Военното министерство. Казваше, понеже ходила преди две години в Солун да раздава някаква храна на тамошните болни. Стояла кратко време. Не ѝ вярваха. Искаха да знаят точно защо е ходила и какво е правила. Стоя при нас, нервира ни всички, ядоса ме много. Свършила английски колеж и говореше много грозно английски, обаче се хвалеше. Интелигентна иначе и изглежда също картоиграчка. Познава се с цяла София. Жени с нейния вид всички играеха на карти. Пипкаше се измежду милиционерите, флиртуваше и викаше постоянно Вера Димова №2, която беше задържана в друга килия.

Адриана излезе един ден уж на разпит и не се върна вече при нас. Много по-късно я доведоха в затвора, по-добре, че в друга килия. Разправила там разни работи за мен и като че ме изкара за някое проклето, нервно, невъзможно чудовище, и то защото нейните приказки не ми минаваха и й отговорих няколко пъти. Не вярвах на това, що говореше. Не беше симпатична, не обичам такива самохвалки. Нарече ме „зодия“.

Итка – 32-33 г., килия 31. Един ден пристигна в нашата килия млада жена, с разчорлена коса, пъпка на устните. Тя бе отчаяна, защото оставила вкъщи две малки деца, от които едното на 2 г.

Задържани бяха също двете й сестри, Стрямка и Костадинка, също с по две малки деца, а вкъщи останала старата [им] майка със слепия си мъж и всички тия деца. Двете сестри бяха в други килии. Причина за задържането, (24) че у едната (всички живеели в един двор на [ул.] „Любен Каравелов“, стари къщи от бащата) живеел мъж, а у него идвал да спи често офицер, който изглежда се криел там, въпреки че излизал уж всяка заран, за да отиде на работа за да се върне вечер. Не си отивал в къщи у жената, а идвал тук. Обвинили едната сестра, най-хубавата, че имала любовни връзки с офицера. Искали сестрите да издадат това.

Едната от сестрите, Костадинка, бе даже бита и, понеже в положение, пометна. Откараха я в болницата на затвора, гдето лежа 2-3 седмици, за да я тикнат пак в килия. Тия три сестри бяха затворени 6 седмици. Само мъжът на Итка бе свободен, другите двама мобилизирани и на фронта. Пуснаха ги едва в навечерието на Коледа, и то благодарение на намесата на Милка, надзирателката.

Итка плачеше почти всеки ден за децата си, обаче не смущаваше никого с плача си. Иначе беше приятна жена и, когато беше в добро настроение, ние се борехме, правехме гимнастика, кълчехме се. След време даже се разхубави, прибра си косите, изчисти ѝ се лицето и се поуспокои, понеже не я биха и всеки ден ѝ съобщаваха, че скоро ще я пуснат. В затвора бяхме отначало заедно, после тя отиде при сестрите си в другата килия.

Вера Волф – Христоскова – 30-32 г., килия 31. Един ден влезе при нас русо, фино същество, фино като порцеланова кукла, бяло и бледо. По говора, но и по външността се познаваше, че не е българка. Родена германка, омъжена някога за българин. Баща ѝ работил по-рано за германците, но после му съобщили, че същите стоки ще дава сега на руснаците. Така го оставили. Обаче измъкнаха един ден дъщерята от къщи, тъкмо когато правела туршия от чушки. И не знаеше дали не бяха задържали баща ѝ. Майка ѝ, също германка, беше заминала (25) още месеци преди с детето ѝ за Германия. Имала брат, мобилизиран в Германия или даже двама.

Тя, Вера Христоскова, беше много мило симпатично същество. Привързах се веднага към нея и винаги я утешавах, когато плачеше много и сърцераздирателно, и все ми казваше, че предчувствала, че нещо ще стане. Малко стоя в нашата килия, измъчваше се, понеже и тя едва имаше място за лежане. И една вечер извикаха името ѝ, казаха ѝ да си вземе нещата. Тя пребледня и само, че не падна. Измъкнаха я и не чухме вече нищо за нея. Нямаше я и в затвора. Какво стана, не зная.

Зорка – Тодорка – килия 31. Комунистическото ѝ име. Жена на 33-35 г., работничка в една тъкачна фабрика. Наистина рядкост по простотия. Още като момиче останала без баща, заработила по фабрики. Десетки пъти била по участъци и затвори. Комунистка се казваше[65]. Омъжена за бивш колар или такъв, който събира сметта, който веднага след 9 септември [1944] станал агент и ходил да лови хората. Имал си бил мотоциклет. Живеели някъде в края на [ул.] „Три уши“, имали една стаичка, обаче с тях живеела още една жена. Ъгълът на стаята бил даден под наем на другата. Зорка била сигурна, че мъжът ѝ щял да я изкара веднага, обаче нищо подобно.

Зорка стоя при нас в милицията, дойде с нас в затвора и не я разбрахме с кои беше. Отначало не можех да я гледам. Влезе с дълга, ужасно къдрава, разчорлена коса, пусната над много ниско чело. При това черна, мургава и въпреки че не беше мръсна, изглеждаше винаги мръсна. И приказките ѝ бяха отвратителни. Ту говореше против „фашистите“, ту против милиционерите, ту ругаеше мъжа си, когато не ѝ носеше храна, (26) после пък го хвалеше и разправяше разни интимни работи. Разправяше също това що беше чула от мъжа си и неговите другари, като например как партизаните най-напред щели да ликвидират с ОФ-то със земеделците и други, после пък с партийците и щели да останат само те. Разправяше само за скарвания и скандали между милиционерите, за сбиванията и убиванията; за историите във фабриките, дето била; за гоненията на комунистите; за любовни афери, които не интересуваха никого. Езикът й бе ужасен, изразите ѝ отвратителни и все говореше с ръцете си. Мислеше, че е нещо, и все се намисаше[66]. Тъй напред я беше нещо яд на мен, защото не ѝ обръщах внимание, после пък се привърза. Страхувахме се, защото не знаехме дали няма да ни шпионира и най се страхуваше Димитрана. Нищо не говореше пред нея. После се караше с всички подред с изрази, които не се намираха в никакви речници. Мъжът ѝ ѝ носеше пилета и други работи, дрехи. Един ден излезе. След няколко дена се научихме от надзирателката, че дрехите, както и работите за ядене, били [за]дигнати[67] от кримките – дрехите се намериха в един канал. Мога да си представя как Зорка е бълвала змии. Тя бе наклеветена, че си рязала жиците на своята машина, гдето предяла.

Гологанова – нашата килия 31. Жена на около 40 г. съпруга на военен следовател[68] в Плевен, изчезнал и всякакво търсене останало безполезно. Обвиниха я, че знаела къде се крие мъжът ѝ. Биха я една сутрин. Но някой ѝ помогна. Изглежда, че девер ѝ бил в Милицията между новите. Донесоха ѝ неща от къщи, (27) погрижиха се за стаите, които се дадоха под наем; донесоха ѝ пари, от които ми даде 1500 лв., защото бях останала без стотинка. Синът [ѝ] бе юнкер. Не можаха да изтръгнат нищо. Не срещнах името на мъжа ѝ във вестниците. Тя се прибра след кратко задържане.

Мария Николова – 42-43 г., килия 31. Чиновничка в БНБ, членка на организацията „Орда“[69], чисто българска организация. Издавали списание[70], в което се пишело само за българската история, за български шевици и въобще била шовинистична, нещо непонятно за сегашните разбирания. Когато дойде в Милицията, не ѝ чухме гласа дни поред. Лежеше или седеше в ъгъла си и с никого не говореше. По-късно в затвора взе да се отпуска. Посприятелихме се. Стара мома, останала във всяко отношение запазена. Въпроса за мъжа узнала едва преди няколко години. Никога не се е замислила даже как се раждали деца. Говореше сносно френски, така че можехме да се разговаряме често. Своенравна, обаче не неприятна. Страдаше много, плачеше по часове, особено нощно време и, да не беше секненето, въобще не можеше да се разбере, че плаче. Имаше дни, когато не говореше с никого. Един ден я повикаха. Баща ѝ се беше поминал. Заведоха я на погребение и я доведоха. Не страдаше за баща си, защото беше болен и стар. Страдаше за майка си, която била болна от сърце и не можеха да я оставят никога сама. Сестра ѝ просто не можела да отиде за хляб. Беше нещастно добро същество и я съжалявах от все сърце. Впоследствие се научих за майка ѝ, рускиня. Отсъствали от къщи след 9 септ[ември 1944] 15 дена и когато се върнали, намерили къщата ограбена. Останали просто без дрехи. Значи задържана, защото членувала в „Орда“. Оставих я (28) още в затвора и не знам какво стана.

Льоля Лебкюхнер – килия 31. Жена на 38-42 г. Като дойдох в килията, тя се беше вече сприятелила с хубавата Елена. От Льоля научих много работи, по-право чух много работи. Тя беше една от първите задържани в Милицията, още когато живееха в стаите към улицата. Задържаха я, защото мъжът ѝ бе германец, представител на „Континентал гуми“[71] и много други работи, обаче мобилизиран и бил работил в Гестапо, заминал с войските.

По какъв начин не измъчиха Л[ьоля]; даже я хапели по крака, ръце и гърди, и, когато един я смукал, устата му се напълнила с мляко, и той, след като го изплюл, я изругал още и и извикал защо не му казала, че е майка. Въобще се държали ужасно с нея. По това време не само, че придружаваха жените до отходното място, но още оставяли вратите отворени и преглеждали всяка книжка, с която се бършели. Льоля е една от много пострадавшите. Тя била много бита, но намерих, че се държи много добре. Приказлива беше, весела, шеговита, услужлива, въобще симпатичен човек. Стоя 45 дена. И аз се чудех как е могла да стои толкова много. А то аз – колко стигнах. Въпреки че баща ѝ бил близък с регента Павлов, никой не й помогна да я изкарат от Милицията. Павлов можа само да издейства да се дадат две одеяла, които постилахме на пода. Освободи я Елена, пак чрез Стоян Стражарина. Била го поканила, един ден ми каза той, когато ни донесе бонбони от нея.

(29) Килия 7 – затвора. Начин на говор и изрази на някои от „другарките“ по участ:

Валентина Герон – когато започнахме да произведем кърпи. Същата не можа да разбере как можа евреин да я арестува, бие и затвори.

Ганка – мислих, че ще ме пратят в концентрационен лагер. Всяка мъжка шапка е бомбе.

Недялка – той ми даде пелерината. Имах надежда.

Зорка – той ме третира (за лошо), аз ще му покажа коя съм. Като се амбицира и ме тикна тук.

Донка русата – 58-60 г., прилича на изживяла уличница от Монмартр, не, даже и те изглеждат по-добре, със своята ужасно русо боядисана коса, с речник на най-простата развалена жена, с невъзможно тяло, правейки се 15 г. по-млада, пушейки по 2 кутии цигари на ден, истерична, карайки се с всички; употребявайки най-ужасния речник, обиждайки всички, гледайки на карти, като циганките. Имала преди години поред германец за приятел и, като заминал, ѝ оставил 100 хил. лв., по-рано ѝ купил лутрено[72] черно палто, оставил ѝ някои мебели. Тя разправяше това навсякъде. Беше повече от отвратителна, караше се и викаше от сутрин до вечер. А когато за минути беше по-спокойна, даваше на тази – онази пари и веднага след това викаше, че ще я напляска.

Една вечер викаше така истерично и чукаше на вратата, влезе милиционер, пляска я, пляска и Валентина, та се развикаха още повече. Тоя беше пиян и нямаше право въобще да идва или да влиза в килия. Чух впоследствие, че умрял. Бил ранен. Та, милиционерите помежду си се биеха, раняваха, убиваха, и то от засада. Всеки ден имало инциденти. Едните били партизани, другите – партийци. (30) Хубен сам го разправи.

Да, прекъснах за Дора от циганската махала, таман някъде при затвора. Гласът ѝ беше страшно прегракнал. С тоя глас се смееше. Звучеше крякането на ядосан папагал. Впрочем приличаше на тая птица, когато последната е раздразнена и перушината ѝ разчорлена. Тая Дора ругаеше и обиждаше, все се караше с Недялка и Стоянка и отначало с гъркинчето и после веднага отиваше при тях. И говореше, смееше се, даваше им по нещо. Всеки ден по 10 пъти удряше на вратата да й дадат цигари. Беше повече от нетърпима.

Стоянка от [село] Подгумер, към [село] Макоцево: евакрирарите, канцерария, миционери, ония де (Стоянка Благой Стоянова на 41-42 г.)

Димитрана след една страшна сцена между Дора, Недялка, Стоянка: „За тия жени се борих аз 40 г. Тю. Едва сега ги опознах. И то трябваше да ме тикнат в затвора“.

Криминалната: „Смърт на фашистите, свобода на крадлешата“. Това чувахме всеки ден по няколко пъти, докато най-после им го забраниха.

Лака – килия 6: „Не гледай, че се казвам Лака, по-виж какво мен се сака“.

Митева – 55-56 г., килия 8 – задържана, както и мъжът ѝ, понеже у тях живеел предавателят на тайното радио. Месеци стоя тя затворена.

Валентина Сабетай Герон – килия 7, еврейка, набедена, че била бранничка[73], впрочем тя го казва, обаче била задържана от друга еврейка за някакво отмъщение. Жена на около 40 г., висока, стройна, с фини черти, по-мръсна физически и в устата. Препълнена с въшки, както никоя друга, никога немита, 3 месеца все със същите гащи, и въпреки че ѝ даваха гащи, не приемаше. Миришеше на пръч. Все с ботуши и, за да ги (31) изкара нощно време, трябваше да употребя всичкото си красноречие. Никой не я искаше като съсед нощно време. Спеше по столовете, докато Димитрана се дръпна и тя легна на нейното място. Никога не се къпеше и само си мокреше сутрин пръстите. Носеше денонощно едно дълго палто, което не сваляше, косите бяха вечно разчорлени, ядеше нещата на Стоянка, държеше една разпрана блуза под вълнената, хващаше въшките, въртеше ги между пръстите и ги пущаше на земята. Тя мислеше, че всеки беше длъжен да слуша все нейните работи и винаги да й услужва. На тая жена изглежда, че ѝ се усмихвала винаги съдбата, имала е винаги, каквото е искала, и никога не е познавала мизерията, нито пък лишенията.

На 31.ХІІ. [19]44. Пуснаха около 160 души, от които 11 жени. Кога ли ще пуснат и нас?

1.І.1945. Разочарование от всички. Младежта обаче е весела и пее. В 12 ч. хоро по коридорите. Криминалната Лилиана се венча, Милка бе кумата. Милка съвършено пияна. Ние всички свободни по коридорите и килиите. Получаваме гореща ракия със захар. Даже и директорът разреши на Лилиана да остане няколко часа с мъжа си – милиционер. Лилиана крадяла по време на бомбардировки. Носи кожено палто, вероятно крадено. Хубавка е, обаче проста. Много ракия се пи. Лилиана проля сълзи.

Вчера намериха за нужно да съобщят на надзирателката Павлина, че синът ѝ загинал. Тя впрочем го подозираше. Но за Нова година ли трябваше да се каже това?

Директорът на затвора Найден Малеев[74], поддиректорът, симпатичен, Нисим Пинкас.

28.ХІІ. Вчера идва директорът на затвора и попита иронично дали ни е топло. Отговорих, че се топлим от собствената си топлина. Една от нашата килия се спречка с надзирателката Милка, а последната отговори, че всички сме за нея престъпници. Повтори го даже.

(32) Чорбата, която ни се дава, е повече от ужасна, вода с фасул, вода от картофи, при това студена. Сега се научих от криминалиста, който поправи централното [парно?], че имало в затвора 2266 политически затворници. Имало още празни килии. С персонала били 3000 души.

29.ХІІ.[1944] Снощи стана голям скандал с Недялка. Не можех да я понасям вече. Бях само идиотката. Не стига, че бдях над нея, когато тя имаше мозъчно сътресение, че ѝ слагах компреси, че ѝ давах по нещо, но с такива уличници човек не може да се разправи. След като се кара с всички наред, дойде моя ред. Но аз не търпях и пак след едно „идиотка“ скочих и, докато се усети, ѝ ударих силен пестник, така че тя щеше да падне назад. Но после скочи и ме хвана за косата, щеше да остане в ръката ѝ. Веднага я отведе надзирателката в друга килия, обаче не в ІV [четвърта], където тя искаше, а в шеста. По-нататък ще я опиша, както въобще всички, които дойдоха при нас.

Стоянка: „Ние не се караме, това е само „спорт“.

Валентина: „Аз я ударих за вратата, когато дошли да искат за Ч. Кр.[Червения Кръст]“.

Стоянка: „Невидни лежим тук“.

Дните, когато разрешават да се носи храна, и то 4 пъти седмично, има винаги такава навалица пред затвора, че гласовете се чуват вече от 5 ч. сутр[инта]. Положението в килията става от ден на ден все по-непоносимо. Мици Тобиш[75], Недялка, Стоянка, Валентина, Димитрана – непоносими, нетърпими. Само четиритях македонки, начело с Митра, са кротки.

Недялка от Плевен. Покварена девойка. Не можах да разбера какво е била. Разправя, че е милосердна, а тя е прислужничка. Сега ходила нощно време по заведения и хотели, за да събира леки жени, а била едва на 22?!? Невероятно. Когато я задържали от гарата, била без лична карта. А я задържали, защото уж не искала да отиде с милиционер. Дойде гола, даже без гащи. Невъзможно същество, невъзпитано. (33) С един речник, невъзможен за младо момиче. Свестни думи не чух от нея. Все ругаеше и само се караше. Отишла в дома на Мария Николова, поискала дрехи и ядене, за да ги занесе в затвора и ги [за]дигнала. Димитрана я развали още повече, вместо да я възпита. С такива ужасни елементи трябваше да бъда. На деня, след като я плеснах, беше дошла малка комисия, да разпита неразпитани. Нея никой не беше разпитал. Та, тогава веднага я пуснаха.

Бети – по рождение австрийка, възрастна около 60 г., чиновничка в Германската търговска камара. Една сутрин след 9 септември [1944], тъкмо влязла в банята да се мие. Позвънило се, тя метнала старо палто, обула папучета[76] и отворила. Агенти я взели, както била гола, и тя стоя задържана повече от 5 месеца. [На] Бети, за съжаление, нямаше кой да ѝ донесе нещо. Когато най-после я съжалиха и я пуснаха, тя намерила къщата си ограбена, други хора настанени, кученцето и птичката умрели. И тя все така гола, само с дългото старо мъжко палто отишла у Узунови, учител, мой колега, чиято дъщеря беше също задържана. Та, там й дали малко дрехи да се облече и останала временно да спи. За съжаление.

Кати Ждерева – килия 8. Младо момиче, чиновничка в Полицията. Защо я държаха месеци поред, не знам. Но един ден, когато пуснаха всички от Полицията, тогава пуснаха и нея. Това беше към края на декември.

Баба Пена – килия 8. И тя особена се лянка[77]. Беше задържана за издаване милиционери. Били я няколко пъти. Един ден през януари я повикаха отново на разпит. Били я и на другия ден я пуснаха.

Паница[78] – в килия 4. Беше главната секретарка на Белев в Еврейското комисарство[79]. Задържаха я още отначало. Това момиче бе бито така свирепо от еврейските агенти, че никой не очакваше тя да оживее още. Главата ѝ пукната, кожата обелена, големи буци по главата, синини по цялото тяло, пострадаха бъбреци и въобще беше съсипана. И как дойде на себе си в затвора, е наистина чудно. Промениха и политиката спрямо нея. Разрешиха й да се носи често, (34) разрешиха й електрическо котлонче, за да си прави чай. Викнаха я 30 пъти на разпит в затвора и в края на краищата унищожиха първите й дознания и я накараха да пише съвършено нови, и то, като ги пишеше в стаята на надзирателката, на топло.

После тя имаше свобода в затвора, естествено само в Женското отделение. Килията, в която тя беше, стоеше винаги отворена. Тя е ужасно мило момиче, все готова да услужи, винаги с мила, тъжна усмивка на устата. Тя живее в същата кооперация с Маша, та ме знаела добре. Аз я помнех смътно от единия път, когато исках да отида при Белев[80]. Имах впечатление, че е влюбена в Белев. Желаеше само да го осъдят за доживотен. После лесно. А той бе осъден на смърт. Заради Белев, пострада и братовчед му Славчо Пънтов, осъден на 10 и 15 г. затвор.

Мария Павлова[81] – все в Милицията – е другата важна чиновничка от Еврейското комисарство. Тя бе там администраторка и със съвършено самостоятелни права. Дъщеря на поп от [храм] „Св. Седмочисленици“, тя свършила право и млада заемаше такъв пост, който ѝ се беше набил в главата и се била забравила. Държанието ѝ с хората, които идвали в Комисарството, било ужасно. Оплаквания от всички страни: задържана още веднага след 9. септ[ември 1944]. Пребита до такава степен, че станала кокал и кожа.

Обаче много скоро променили и към нея държанието си. Разрешават й дюшек, юрган, два пъти в седмицата носене ядене. Унищожиха първите ѝ дознания, нещо 120-130 страници, и тя бива разпитвана по друг начин и трябва да пише също по влияние на Женя Петрова – другарка по килия, че не е тя самостоятелно вършила всичко, а че е изпълнявала нареждания. Така се промени работата. Тя, вместо да си поправи положението, го е влошила. Оставих я на 7.ІІ.[1945] още в Милицията. Беше се сприятелила с всичките милиционерчета. Ходела често да чисти в Дирекцията.

(35) Стоянкини думи: „Они дека ходят сега на сеир по келиите, а ние можем да стоим тук“; „Колата се претъркулят с колелетата нагоре“; „Мане, да не загазиме за нещо, като думам това“; „Седим за тоа, дека дуа люляците, ветора“; „Стана два месеца стори тук залудо (напразно) и децата съм оставила голи боси, момето си с една рокличка станало на решето“; „Кривияно (свинята) са заклали без мен, кой ли е мил червата, кой че копа ума (хума) да кара по Чепинци, да изкара компир (картофи) и пипер, и зелки, да тури зимовище, да свариме чорба през зимето“; „Поляку (пъдарят) ме неклевети за право, че съм клеветила шумци, а па той ядеше ягнета и пилета с тях и пиеше с джембадерията (полицаите) и мен ме тромозеха и всеки ден правеха обиск в нас. А, па я ни съм видвала шумци и не съм носила ни леб, ни съм клеветила. А па те ме биеха залудо. Шла съм в горите, откакто си отидоха. Я отидох в гората, па си набрах шума, па мъжът ми запас и мих шугавите (краставите) коне два месеца и им нося трèва на рамо по 5 пъти. И после утрепа ни се една крава, па плаках и не съм влизала в къщи една седмица и не съм излезнала кат другите жени на улицата да приказвам и се смея кат тях, но съм се била ускърбила за този труд, дека мъжо ми уставил и 5 деца да ги гледам, да ги реда, да жана самичка (36) и да вързвам „като мъж“. А па, като ме доведоха в милицията, оно дава ли ти да кажеш какво знаеш. Тоа тука ти вика, он оттам те джамбалосва (блъска)“; „Мъжо ми прати опанджаку (наметалото) у затворот и донесе ми от кръвняка една пръшка, я зарежи го, че ми става на нерви, и скочи от местото“; „Бубреста (вълна)“; „боски (гърди)“; „Мици си има убави, па да рече да ми даде едната, па да си ида на село и си каже, че у затвора съм ги получила“; „Ти знаеш, откакто свят се е разплодил. Как стана, кажи нещо за Аврам и Ева“; „Па, като идваха они ми ти въръжени милиционери, сити дяволи ни изкарваха. Мани, мани!“; „Като взема онова джаде (път), па като минеш гръцките (градските) гробища“; „Я ми кажи ти, като си учена жена, како е то – фършисти?“; „За умата, като измиеш главата, не остава ма пърхут“; „Он го нацепи на парчета, по го фърли в гората и го изядоха цетата?“; „Дадоха ми един месец строк“; „От тамос смаждера (шмайзера)“; „Тая същата Стоянка, като я захапа нещо за крака, с гърба в стената или ръба на вратата, както прави добитъка“; „Всеки да си има чуст (чувство)“; „Тий цофисъл (пукнал)“.

Зорка комунистката: „като ги изложиха в църквата „Александър Левски“ точно трупа, мъже и жени, ги пикараха в Борисовата градина, дето ги заровиха“; (37) „Ето какво е да бъдеш разочарован. Аз познавам човека от първия момент. С такива нистожни работи се занимават“.

Димитрана: „Моля Ви се, отворете малко, да Ви кажа нещо: страшно ме присвива коремът, пуснете ме да изляза!“

Мици на мен: „Ето ти материал за пишехне, колкото искаш“.

Валентина: „Донесоха“ вместо доведоха, „питаха“ вместо искаха.

На 10.І. ни посетиха партизани от провинцията, жени и мъже, после идва пратеник от Министерството на правосъдието.

На 17.І. идва председателят на Народния съд Кираджиев[82] с жена си, братовчедка на Димитраниния мъж[83].

Нада, спикерката, още в Милицията на милиционер, който иска да влезе в килия 31: „Ти ще влезеш, но как ще излезеш, ние сме 11 жени“.

Един посетител от тия на 10.І. на Стоянка: „по три пъти на нощ да ти се явяват духовете на тия, които си предала, дотогава, докато полудееш“.

Баба Пена – задържана с месеци, носила храна на шумци. Един от тях бил ранен. Другите трябвало да напуснат мястото. Тя обещала да продължава и носи храна. Обаче я хващат един ден. Тя ги заблудила и пратила потерята по друг път. Но те скитали из гората и намерили ранения и го убили. Баба Пена била виновна. Това в с. Буковец, пак при Макоцево: „За крадлетата[84] има правда и защита, но за нас не. Тия крадлета ни просто тормозят“.

(38) Македонски [думи]: „нога – ноги; ръка – ръки“.

Болницата. Всеки ден започнаха да ходят много от жените в болницата и при зъболекаря. Един ден реших и аз да отида само, за да се разтъпча, защото едничките ми стъпки бяха от килията до отходното място и обратно и сегиз-тогиз – до банята. Ходих при лекаря, младо момченце, за да ми даде нещо да си намажа раните от въшките. Толкова знае. На всички даваше все едно и също лекарство.

Ходих и при зъболекаря Захариев, за да си поправя счупения в милицията зъб. Той пък стар познат още от 1919 или 1920 г. Търновчанин. Там ходих няколко пъти за камфоров спирт, аспирин и вазелин няколко пъти, така че най-после и аз можех да разменя няколко думи с мъже. Видях се и със задържани. Даже Бръзицов[85], който напоследък едва ме поздравяваше, пофлиртува. Видях и Сирко Станчев[86], и някои други познати лица.

При излизанията можах да видя и плана на затвора. Нямах просто представа за големина и разпределение. По-рано, ходейки с автобус в Банки, виждах голямата червено-жълта сграда, но кой ти обръщаше внимание. Мислила ли съм някога, че ще стоя тук два месеца и половина. Никога подобна мисъл не ми е минавала даже през ума. Но и на други не. За да се отиде в болницата, се минава пред предните сгради, покрай входа. Тя е точно на противоположната страна от Женското отделение.

(39) Много симпатичен аптекарят, който е тук вече от 10 г. Той е така против всички задържания и измъчвания на политическите и главно на жените. Послуша ли го някой. Всички момичета се оплакват на лекаря и аптекаря повече от нередовности в организма. За учудване ли е това, когато живееш в безвъздушно пространство толкова месеци, в милицията без сол, а пък главно без движение. Естествено, ще има нередовности. Слуша ли те някой. Никой не иска да се изложи.

Историята на хубавата Вера от Подуене, която е омъжена за пияница. Сприятелила се с едно чудно красиво германче. Любов голяма цели шест месеца. Когато германците напуснали София, тоя младеж останал в София и се криел ту тук, ту там. Това узнава мъжът, който се познавал с него и издава жена си и него. Хващат нея, него търсили дълго време. Тая Вера била така страшно бита между краката и по корема, че всички органи изскочили. Страданията били ужасни. Викали с нея, ругали я, казали й какви не думи: „Ха, така прави ли така с теб, прави ли така? Хубаво ли беше? И пляс, пляс. Има ли удоволствие с оня? А тя при все това казала: „Още веднъж да ми се падне, пак ще отида с него, не съжалявам“.

Историята на македонките е дълга. Доведоха ги от милицията четиритях, гдето бяха там в отделни килии, в затвора заедно в една килия у нас, в 7. Една баба Велика на 63-64 г. с дъщеря си Марийка, жена на 33 г., Митра – млада, хубава женичка в хубава носия, тя на 28 г., оставила (40) три малки деца при свекърва си и зълва и 17-годишно момиче. Четиритях свидетелки по убийствата, които станали в манастира, където били те. В мъжкото отделение задържани пък четирима мъже: свекърът на Митра, мъжът й с братята му. Мъжът й същият ден се бил върнал от фронта, въобще не бил в течение на работите.

Това семейство Филипови от село Делчево, Неврокопско, наели близкия манастир, за да обработят земята. Баба Велика с дъщеря си също. Хранели там свине и пилета. Един ден, мъжете ги нямало, дошли там шестима въоръжени, добре облечени във форма, с раници и искали да пренощуват няколко дена в манастира. Казали, че били от еди кой си полк, били освободени и се връщали по домовете си. Естествено, манастир е, жените изчистили една стая, дали им черги. Тия мъже говорели малко, излизали, връщали се. Поискали си 2-3 пъти чорба, дали в замяна друго за ядене, главно за децата.

Когато се върнал старият Филипов, се усъмнил, че тук имало нещо нередно и отишъл, та ги издал в милицията в Неврокоп. Пристигнали 4-ма въоръжени до устата. Тримата стреляли отгоре, 4-мата отдолу, жените викали, децата тичали. Пилета бягали, птичките се изплашили, кучетата залаяли, суматоха голяма. Трима от милиционерите били убити и тримата от укри(41)вачите. Оказало се, че били „фашисти“, че дрехите им били обшити по шевовете със злато, че избягали отнякъде, за да прехвърлят някоя граница. Повече не знаели, но струвало им се, че двама не били българи. Преди да отидат в манастирчето, се крили у попа в едно село или в Неврокоп и той получил злато за това. И като издал старият тия хора, задържаха тия 8, естествено попът с някои души. Какво стана? Да беше мълчал дядо Велико, да беше им казал да напуснат, по-добре щеше да бъде.

И сега, 16.V.[1945], вече шест месеца откакто свидетелите са в затвора и делото им още не било гледано. Бедната Митра, така страдаше за децата си. Такова мило женче…

 

[1] ЦДА, ф. 1339к, оп. 1, а.е. 1, л. 4-18.
[2] Натан, Ж., Л. Беров. Монополистически капитализъм в България. – София: НИ, 1958, с. 169; ЦДА, ф. 1339 к, оп. 1, а.е. 213, л. 119; а.е. 214, л. 11, 13-14.
[3] Пак там, а.е. 213.
[4] Според надгробния паметник на сем. Чавови в ЦСГ.
[5] ЦДА, ф. 1339 к, оп. 1, а.е. 1, л. 4-18.
[6] Пак там, а.е. 283, л. 6.
[7] Пак там, а.е. 214, л. 3-4 гр.
[8] Пак там, л. 5-6.
[9] Пак там.
[10] Пак там, л. 27. Отокар Шевчик (Otokar Sevcik, 1852-1934) – чехословашки цигулар, диригент, професор в Харков, Киев и Прага, автор на „Школа за цигулкова техника” и др.
[11] ЦДА, ф. 1339 к, оп. 1, , а.е. 214, л. 10; а.е. 3, л.1.
[12] Пак там, а.е. 214, л. 7-8.
[13] Пак там, л. 22.
[14] Пак там, а.е. 165.
[15] Пак там, а.е. 214, л. 18-18 гр.; а.е. 1, л. 2.
[16] Пак там, а.е. 153, а.е. 154.
[17] Пак там, а.е. 1, л. 2.
[18] Пак там, а.е. 267, л. 1.
[19] Пак там, а.е. 283, л. 63; а.е. 284, л. 11, 24; а.е. 6.
[20] Пак там, а.е. 1, л. 10.
[21] Пак там, а.е. 17, л. 120.
[22] Пак там, л. 73.
[23] Пак там, л.107.
[24] Пак там, л. 33, 48.
[25] Пак там, л. 15, 21, 23.
[26] Пак там, л. 23, 25-26, 29.
[27] Пак там, л. 16.
[28] Пак там, л. 27, 28, 42.
[29] Пак там, л. 38, 60.
[30] Пак там, л. 43.
[31] Пак там, л. 55.
[32] Пак там, л. 21.
[33] Пак там, л. 30, 46.
[34] Пак там, л. 50.
[35] Пак там, л. 43.
[36] Пак там, л. 29, 33, 61, 107.
[37] В архива на Чавова е запазено свидетелство за нееврейския произход на семейството на майка й, представено на нацистките власти във Виена.
[38] ЦДА, ф. 1339к, оп.1, а.е. 17, л. 55, 61.
[39] Пак там, л. 108.
[40] Пак там, л. 54.
[41] Пак там, л. 54-55.
[42] Пак там, л. 53, 57.
[43] Пак там, л. 16, 43, 57.
[44] Пак там, л. 67.
[45] В ЦДА, ф. 1339 к, оп.1, а.е. 430 са запазени следните публикации: Зимен ден. // Обединени домакински списания, 1945, № 9-10, с.17; Еманципацията на жената. // Пак там, 1946, № 7, с. 6; Радиото. // Пак там; Христова, Ада. Градската кукла. Разказ. // Пак там, 1947, № 2, с. 5, 21; Жените на туарегите. // Пак там, № 6-7, с. 27; Копчето. Разказ. // Пак там, № 8, с. 20; Жената на 40 години. // Пак там, 1948, № 1, с. 14; Бригадата като възпитателно средство. // Пак там, с. 19.
[46] ЦДА, ф. 1339 к, оп.1, а.е 430, л. 134.
[47] Пак там, а.е. 383, 390, 391.
[48] „Скици, силуети и портрети – биографии на знаменити люде“ е включена в списъка на забранените книги още през 1945 г. и е в т.нар. спецфонд в библиотеките. Вж. Балджийска, М. и кол. Секретен книжен фонд на НБИВ. – http://www.libplovdiv.com/images/dokumenti/skf.pdf
[49] ЦДА, ф. 1339 к, оп.1, а.е. 1, л. 2.
[50] Откъс от песента „Гурбетчийска песен“ по текст на Магда Петканова.
[51] Тук и нататък – сградата на Дирекция на милицията на пл. „Лъвов мост“.
[52] Лиляна Владимирова Георгиева (1919, Видин-?).
[53] Дн. бул. „Витоша“.
[54] В протоколите на Народния съд е наречен Кошариновски.
[55] Дафинка Цветанова Тодорова (1929, Бутан-?) – келнерка в аперитив „Бункера“ на ул. „Сердика“ 2, прислужница във вилата на Кошариновски, неомъжена.
[56] Снежана Георгиева Младенова (1923, София) – машинописка, секретарка на Кошариновски, владее немски език, неомъжена.
[57] Паунка Василева Кошаринска/ Кошариновска (1917, Панчарево-?) – съпруга на Васил Кошариновски, секретар на японската легация, работник, доброволец на Източния фронт.
[58] Димитрана Иванова (1881-1960) – председателка (1926-1944) на Българския женски съюз.
[59] Българския женски съюз на новото му ръководство.
[60] Димо Казасов (1886-1980) –политик, журналист, министър на пропагандата (1944-1946).
[61] Тодор Павлов (1890-1977) – философ, регент (1944-1946), политик, председател на БАН.
[62] Висшата социална школа към Българския женски съюз (1932-1945).
[63] Константин Муравиев (1893-1965) – политик, министър-председател (2-8.09.1944).
[64] Говорителка.
[65] Наричаше сама себе си.
[66] Намесваше.
[67] Откраднати.
[68] Иван Гологанов – подполковник, началник на Военно-съдебната част при ІV армия, съден от Народния съд.
[69] „Българска орда“ – крайно дясна, националистическа организация (1938-1944).
[70] „Известия на Българската орда“.
[71] Германска фирма с център Хановер.
[72] От кожа на видра.
[73] Членка на младежката казионна организация „Бранник“ (1940-1944).
[74] Найден Малеев – юрист, адвокат, прокурор, дипломат.
[75] Мария Георг Тобиш (1895, Пловдив-?) – експедиторка в БТБ, с австрийски произход, с 3-класно образование (VІІ кл.), неомъжена, владее немски език.
[76] Чехли.
[77] Брътвя, намирам се на приказки, бръщолевя.
[78] Лиляна Паница (1914-1945) – с 6-класно образование (Х кл.), счетоводител на сп. „Известия“ в МВР, чиновничка в КЕВ (1942-1943); оправдана от Народния съд; умира от перитонит през 1945.
[79] Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ) (1942-1944).
[80] Александър Белев (1900-1945) – юрист, член на Съюз „Ратници за напредък на българщината“, главен комисар на КЕВ (1942-1943), подписал спогодбата „Белев-Данекер“ за депортиране на българските евреи (1943).
[81] Мария Павлова (1916, София -?) – завършила право в СУ (1940), юристка в Централното управление на МВР, подначалничка на КЕВ (1942-1944), неомъжена; оправдана от Народния съд; през 1950 г. подава молба за реабилитация.
[82] Светослав Кираджиев (1895-1965) – юрист, адвокат, председател на ІІ състав на Народния съд.
[83] Дончо Иванов (1877-1961) – търговец, секретар на Търговско-индустриалната камара в Русе.
[84] Арестувани по криминални дела.
[85] Христо Бръзицов 1901-1980) – журналист, публицист, писател.
[86] Сирко Станчев (1892-1945) – офицер, адютант на цар Борис ІІІ, търговец, депутат.