723
1275

Киниците

AZahariev

 

Киниците са били самотници, самоизолирали се хора. Самоизключили се, неискащи да участват в общото. Хора на самостоятелността, на автаркиятаτάρκεια). Разбирана като всичко, което тя носи със себе си. Като последователи на Сократ, за каквито сами са обявявали себе си, те са искали да стигнат до решението на завещаните от него въпроси. На които той не оставя отговори. При него това не е било невинно. В смисъла на недовършено поради независещи от него самия условия и реалности. Не, напротив.

Киниците дават отговорите с телата си, с оттеглянето на телата си от общуването с други човешки тела, с оттеглянето на умовете си, и със своите си по такъв начин социални противодействия. Изразени в бездействие. С излизането си от съучастието и диалога киниците говорят. С което, както се самоподразбира, са демонстрирали активно участието си в живота на социума. Причастността си към общите дела.

За да станат по този начин толкова влиятелни, че жестовете им да звучат векове наред.

Защо са били такива? Всичко е започнало от главоблъсканиците след Сократ, които имат и аспекти, така важни за историята на логиката. От питането на Сократ tiesti започва всичко. Що за нещо е това, за което си говорим. Говорим си за добрия и осъществен живот, за добруването.

И точно тук киниците се намесват със своите отговори. Каквото и да се каже за нещо, то не го изразява, не го изказва, а само го о-писва. Така е, тъй като о-писването е обикаляне на описваното, дава обиколката му, пери-метъра, но не навлиза в него, не го из-разява.

Във всекидневието си често говорим за описанието и описването като за дефиниция. А тя трябва да е нещо различно. Но дали и о-пределение и дефиниция  не са термини, които означават не проникване в дефинираното, достъп до самото него, а обиколка.

Не си играя с думите напразно. Дефиницията е била за киниците отделяне на дефинираното нещо от всичко останало, както е ясно. Но това отделяне, различаване не се е разбирало и като разкриване на самия предмет откъм него самия. Дефиницията не дава отговор на въпроса tiesti, завещан от Сократ. Ще рече, на въпроса що за нещо е нещото, а не какво нещо е, какви са при-същите му характеристики. Дефиницията ни говори какви са съществените при-знаци на нещото, но те си остават негови при-знаци. Нещото не съвпада с никой от признаците си, а също така не е тъждествено с тях и в съвкупността им. Понеже си остава нещо различно от тях.

Такова е било мисленето на киниците.

Затова предметът на изследване е недостижим в самия себе си, в същината си. Той не може да бъде разкрит в себе си, не се поддава на достигане чрез разума. И не може да бъде изказан, разбира се, щом е така. Защото всичко, което се при-писва на логическия субект, което се предицира за него, изказва само някой негов при-знак, нещо при-също му.

В такъв случай, защо да обикалям нещата? По-добре е да не целя нищо, да не се стремя към нищо, да не об-мислям живота. Остава ми само да живея просто. Така животът ми ще покаже, че не трябва да се осланям на перифразата и няма да бъде перифраза. Както ми е дадено по начало, по природа трябва да живея. Затова и не трябва да се вписвам в света на говоренето и на условностите, на перифразите. В света, който е устроен като свят на обмисляне и говорене.

Киниците са антисистемни. Така ги определи един мой студент от Пловдивския университет. Така е, но тяхната антисистемност създава нови системи, като тази на Стоицизма.

Аристотел е този, който ще каже, че има предикация, при която няма при-писване на характеристики, която не изразява признаци, а изказва същността. Ще рече, предикация, която извежда, изкарва наяве същността и поради това не включва онова, за което се изказва предикатът като нещо подлежащо, като субект, значи като нещо друго и различно от предицираното. С други думи, има предикати, които нямат субекти. Това означават думите на Аристотел.

Животът ни не е перифраза, бихме могли да кажем, ако се върнем към мисленето на киниците. Изказването на нещо за нещо друго не е задължително приписване, нито прибавяне и кръжене около нещо – неговото описването. Нито перифраза или тавтология.

Тръгнах да говоря всичко това, защото оставам с усещането, че и днес в България се въртим около социално значимите теми, обикаляйки ги. Преповтарят се едни и същи описания на намерения за реформи и промени, преповтарят се думи, казани в интервюта, които репликират други повтарящи се интервюта. Говоря за говоренето на тези от нас, от които зависим всички.

Продължава да е така, че описването на важните за социума ни неща, а не тяхното разкриване доминира.

Затова може би трябва да намерим пътя си през Аристотел. Пътя не през описването на нещата, а през съзнанието за това, че тяхното дефиниране е в Аристотеловия смисъл. Тоест, през намирането на онова, което Аристотел мисли, че допуска да бъде открито и определено в смисъла на изваждането, а не само на обкръжаването.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияТимбукту и идеята за съпротива
Следваща статияБалканите като зона за игра