0
654

Киномански смешни страшки

„Меки Ножа – „Филм за три гроша“ по Брехт“

Една възможна тактика при подхождането към програмата на събитие с мащаба на Киномания, е да си изберете филми, които има малък или почти никакъв шанс да видите на голям екран (а и на малък) по друго време.

Три такива, (не)произволно избрани от списъка със заглавия през 2018 г., могат да бъдат обединени и под емблемата „странни чешити“, защото по един или друг начин не съответстват на очакваното от режисьора и/или темата. Така например, отивате да гледате как Брехт не се спогажда с киното и се сдобивате с манифест срещу социалното неравенство и предусещане на нацизма в „Меки Ножа – „Филм за три гроша“ по Брехт“. После се настройвате за историческа драма по китайски, а попадате на зловеща приказка с крими интрига в „Легендата за котката демон“. И накрая залагате на непредвидимия Уес Андерсън и получавате (логично) по-инфантилна анимация с по-сериозно послание в „Островът на кучетата“. Е, разминаването на очакванията често си има предимства.

Ако не сте гледали „Опера за три гроша“, няма проблем – игралният дебют на немския телевизионен режисьор Йоахим Ланг намира удачен начин да предаде цялото съдържание на знаменитата пиеса, докато авторът ѝ се е нагърбил да я пласира като филмов сценарий. „Меки Ножа“ е доста бъбрив филм, който при все това умело жонглира с музикални изпълнения, социално-политически прокламации и иронични прозрения за обществените порядки в Германия в зората на 30-те. Създаден на принципа „филм във филма“ (или „спектакъл във филма“), сценарият ни представя отрязък от творческите тревоги, славата, и сблъсъка с реалността (разбирай цензурата) на именития немски драматург Бертолт Брехт, директно чрез битието на неговите персонажи. Самите актьори, които се превъплъщават в ролите в спектакъла, през повечето време остават в сянката на героите си, и единствено авторът се „разхожда“ като самия себе си из сюжета. Компания между измислица и реалност му правят жените в живота му, композиторът на „Опера за три гроша“ Курт Вайл и враговете. Крайният резултат е любопитно съчетание между театър и кино, мюзикъл и фарс, абсурд и социално ангажирано изкуство.

„Легендата за котката демон“

Ако името Чън Кайгъ ви говори нещо в киномански аспект, то най-вероятно е свързано с носителя на Златна палма „Сбогом, спътнице моя“ (1993). Китайският режисьор е известен с обществено-политическите теми, визуалната пищност и интереса си в областта на музиката, и в този ред на мисли „Легендата за котката демон“ не е точно типът сюжет, който свързваме с Кайгъ. Разбира се, той има една приказка във филмографията си („Обещанието“, 2005), както и един исторически епос („Императорът и убиецът“, 1998), но като че ли досега не се е интересувал от криминална интрига а ла „Китайски загадки“ и със сигурност не е прибягвал до говорещи животни като магически елемент от историята. Именно Котката демон – като животинско присъствие и особено като спецефект олекотява въздействието на „Легендата“. А не можем да говорим за снижаване на възрастовата граница на филма, защото сама по себе си фабулата не е подходяща за деца. Разследването, което японският монах Кукай и китайският поет Бай Летиан провеждат след загадъчната смърт на император от династията Танг, съдържа някои доста брутални елементи, подобаваща доза съспенс и метафизични прозрения за взривоопасното преплитане на власт и любов. Грандиозната възстановка на имперската столица, зрелищният спектакъл на „илюзията“ (или магията) и майсторското боравене с цветовете, превръща „Легендата за котката демон“ в много ефектен филм, чието въздействие се пропуква единствено от видимата „изкуственост“ (в близките сцени) на въпросната (черна) котка.

„Островът на кучетата“

Парадоксално, но факт, странната, някак „дървена“ визия на „Островът на кучетата“ пък с нищо не отнема от ефектността и ефективността на историята. Вторият анимационен филм на Уес Андерсън (отличен със Сребърна мечка за режисура на Берлинале 2018) обединява по неподражаем начин куклена анимация с антиутопия и стържещ хумор. Изборът да се ситуира действието в Япония не звучи никак неуместно и прословутата сдържаност на нацията се преплита съвсем естествено с поведението на персонажите и цялостната атмосфера на фабулата. Идеята именно „най-добрият приятел на човека“ да бъде набеден за враг-паразитоносител, разгръща пред авторите на филма обширен терен за символи, алюзии и метафори. Както се разбира и от заглавието, става дума за място, където домашните любимци са законово изхвърлени и оставени на произвола на съдбата. Докато едно 12-годишно момче не пристига, за да открие своето куче – това ободрява четириногите и спонтанно ги организира на поход за оцеляване. Едновременно свирепа приказка, обществена сатира и философска притча, „Островът на кучетата“ е изцяло пропит от характерния дух на Уес Андерсън, който включва невъзмутимост пред „дулата“ на комичното и силно развит усет към абсурда. От една страна, ангажираното послание, паралелите с „реални лица и събития“, своеобразното предупреждение към човешката раса, а от друга – безстрастните кучешки муцуни с чувство за собствено достойнство (и поведение, излязло сякаш от филм на Тарантино), роботизираните четириноги и епичните „тупаници“, и като краен резултат сериозен „възрастен“ филм, който не се взима на сериозно.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияФренското „жълто“ и демокрацията
Следваща статияМедийна звезда от първа величина