Една възможна тактика при подхождането към програмата на събитие с мащаба на Киномания, е да си изберете филми, които има малък или почти никакъв шанс да видите на голям екран (а и на малък) по друго време.
Три такива, (не)произволно избрани от списъка със заглавия през 2018 г., могат да бъдат обединени и под емблемата „странни чешити“, защото по един или друг начин не съответстват на очакваното от режисьора и/или темата. Така например, отивате да гледате как Брехт не се спогажда с киното и се сдобивате с манифест срещу социалното неравенство и предусещане на нацизма в „Меки Ножа – „Филм за три гроша“ по Брехт“. После се настройвате за историческа драма по китайски, а попадате на зловеща приказка с крими интрига в „Легендата за котката демон“. И накрая залагате на непредвидимия Уес Андерсън и получавате (логично) по-инфантилна анимация с по-сериозно послание в „Островът на кучетата“. Е, разминаването на очакванията често си има предимства.
Ако не сте гледали „Опера за три гроша“, няма проблем – игралният дебют на немския телевизионен режисьор Йоахим Ланг намира удачен начин да предаде цялото съдържание на знаменитата пиеса, докато авторът ѝ се е нагърбил да я пласира като филмов сценарий. „Меки Ножа“ е доста бъбрив филм, който при все това умело жонглира с музикални изпълнения, социално-политически прокламации и иронични прозрения за обществените порядки в Германия в зората на 30-те. Създаден на принципа „филм във филма“ (или „спектакъл във филма“), сценарият ни представя отрязък от творческите тревоги, славата, и сблъсъка с реалността (разбирай цензурата) на именития немски драматург Бертолт Брехт, директно чрез битието на неговите персонажи. Самите актьори, които се превъплъщават в ролите в спектакъла, през повечето време остават в сянката на героите си, и единствено авторът се „разхожда“ като самия себе си из сюжета. Компания между измислица и реалност му правят жените в живота му, композиторът на „Опера за три гроша“ Курт Вайл и враговете. Крайният резултат е любопитно съчетание между театър и кино, мюзикъл и фарс, абсурд и социално ангажирано изкуство.
Ако името Чън Кайгъ ви говори нещо в киномански аспект, то най-вероятно е свързано с носителя на Златна палма „Сбогом, спътнице моя“ (1993). Китайският режисьор е известен с обществено-политическите теми, визуалната пищност и интереса си в областта на музиката, и в този ред на мисли „Легендата за котката демон“ не е точно типът сюжет, който свързваме с Кайгъ. Разбира се, той има една приказка във филмографията си („Обещанието“, 2005), както и един исторически епос („Императорът и убиецът“, 1998), но като че ли досега не се е интересувал от криминална интрига а ла „Китайски загадки“ и със сигурност не е прибягвал до говорещи животни като магически елемент от историята. Именно Котката демон – като животинско присъствие и особено като спецефект олекотява въздействието на „Легендата“. А не можем да говорим за снижаване на възрастовата граница на филма, защото сама по себе си фабулата не е подходяща за деца. Разследването, което японският монах Кукай и китайският поет Бай Летиан провеждат след загадъчната смърт на император от династията Танг, съдържа някои доста брутални елементи, подобаваща доза съспенс и метафизични прозрения за взривоопасното преплитане на власт и любов. Грандиозната възстановка на имперската столица, зрелищният спектакъл на „илюзията“ (или магията) и майсторското боравене с цветовете, превръща „Легендата за котката демон“ в много ефектен филм, чието въздействие се пропуква единствено от видимата „изкуственост“ (в близките сцени) на въпросната (черна) котка.
Парадоксално, но факт, странната, някак „дървена“ визия на „Островът на кучетата“ пък с нищо не отнема от ефектността и ефективността на историята. Вторият анимационен филм на Уес Андерсън (отличен със Сребърна мечка за режисура на Берлинале 2018) обединява по неподражаем начин куклена анимация с антиутопия и стържещ хумор. Изборът да се ситуира действието в Япония не звучи никак неуместно и прословутата сдържаност на нацията се преплита съвсем естествено с поведението на персонажите и цялостната атмосфера на фабулата. Идеята именно „най-добрият приятел на човека“ да бъде набеден за враг-паразитоносител, разгръща пред авторите на филма обширен терен за символи, алюзии и метафори. Както се разбира и от заглавието, става дума за място, където домашните любимци са законово изхвърлени и оставени на произвола на съдбата. Докато едно 12-годишно момче не пристига, за да открие своето куче – това ободрява четириногите и спонтанно ги организира на поход за оцеляване. Едновременно свирепа приказка, обществена сатира и философска притча, „Островът на кучетата“ е изцяло пропит от характерния дух на Уес Андерсън, който включва невъзмутимост пред „дулата“ на комичното и силно развит усет към абсурда. От една страна, ангажираното послание, паралелите с „реални лица и събития“, своеобразното предупреждение към човешката раса, а от друга – безстрастните кучешки муцуни с чувство за собствено достойнство (и поведение, излязло сякаш от филм на Тарантино), роботизираните четириноги и епичните „тупаници“, и като краен резултат сериозен „възрастен“ филм, който не се взима на сериозно.
