Начало Идеи Георги Марков Киното и световната класика
Георги Марков

Киното и световната класика

Георги Марков
07.01.2017
2327

„Тук смятам, че могат да се поставят в един и същ кюп комерческите изисквания на западното търговско кино и пропагандните изисквания на източното партийно кино.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в.

Преди години, в качеството ми на сценарист, трябваше да правя адаптация на известната пиеса на Ибсен „Призраци“. С оглед задоволяването на сексуалната мода, продуцентът поиска да се въведат някои нови моменти, за които явно на Ибсен не му беше дошло наум (по онова време май не са имали сексуална мода). И един от тези нови моменти водеше до пълното опростяване на великолепния край на пиесата, където, при думите на умиращия син: „Слънцето, майко, слънцето!“, майката трябваше да се съблече гола. Просто продуцентът смяташе, че малко майчин стриптийз накрая би помогнал на зрителите да доловят някаква фройдистка идея.

За щастие този филм никога не се сне. Но, за съжаление, много други подобни филми се снеха или се снимат. Примерът, който дадох, е само една капка от пороя от издевателства, които вече толкова години заливат световната класика. Тук смятам, че могат да се поставят в един и същ кюп комерческите изисквания на западното търговско кино и пропагандните изисквания на източното партийно кино. И в двата случая става въпрос за изопачаване и принизяване на творби, които най-ясно и красноречиво могат да говорят сами за себе си, без помощта на телевизионна или филмова камера, без посредничеството на обикновено твърде посредствен режисьор.

Неотдавна изгледах с ужас телевизионната серия на Би Би Си „Ана Каренина“. Самата Ана Каренина, така както Лев Толстой я е създал и така както всяко средно интелигентно въображение може да си я представи, я нямаше. Вместо нея имаше някаква крехка женичка с куклена хубост. Нейната драма представляваше горе-долу драмата на ученичка, която не я пускат да отиде на танци в събота вечер. Зад нея вървеше някаква странна комбинация от английски викториански клишета, плюс евтини представи за стара Русия. Безумно препускащи тройки, преливаща от всички страни руска страст и дълбоковъздишаща славянска душа. Що се отнася до образа на Каренин – игран от Ерик Потър, който носеше бяла фуражка – той напомняше много на нашия млекар, който се цупи, когато му правим бележка, че бърка в сметките. Нищо нямаше от аристократизма на Каренин, люшкането между поза и реалност, вътрешната драма на бюрократичното себеотношение, трагичната руска противоречивост. Любовникът Вронски пък напомняше повече на оперетъчен герой. Да не говорим, че останалите образи бяха напълно съсипани, така че през цялото време трябваше да се пита кой какво играе.

Трябва да кажа, че аз съм вероятно от малцината, които не харесват смятаното за класическо изпълнение на Ана Каренина – това на Грета Гарбо. Струва ми се, че личното обаяние на Гарбо е твърде далече от толкова жизнения, пълнокръвен, силен образ на Толстоевата Ана.

Историята на последната телевизионна серия по „АНА КАРЕНИНА“ започна през 1970 година и не беше английска, а италианска идея. Тя дойде от страна на София Лорен, която ужасно искаше по някакъв начин да се приравни с легендарната Гарбо. Може ли някой да си представи Ана Каренина италианка? След години протакане умни хора успяха да убедят неаполитанската красавица, че между нея и Ана има почти толкова непреодолима разлика, колкото между нея и Мохамед Али. Така на нас ни се спести още едно мъчение. Но филмовите търговци решиха, че и без София Лорен от Толстой могат да се изкарат пари, и така се стигна до въпросната серия.

Горкият Толстой! Май той е един от най-изтезаваните класици. Спомнете си на какво направиха „Война и мир“. Най-напред американците я превърнаха в полусантиментален уестърн, след това съветската кинематография, вдъхновявана от Бондарчук, изработи едно суперпатосно произведение, стил „Широка страна моя родная“ и накрая британската телевизия пресъздаде романа в определения маниер на восъчните фигури на мадам Тюсо.

Кой нормален човек би възприел, че великолепният образ на Пиер Безухов има нещо общо с патетичния евтин патриот, който ни представи Бондарчук? Но при адаптирането на руската класика, рекордът на ужаса според мен принадлежи на италианската серия по „Братя Карамазови“. Това беше наистина неописуема каша, където всички вътрешни линии на образите бяха пожертвувани за евтини мелодраматични външни ефекти. Цялата философия на романа бе разпъната на кръст, под който бе застанал не Великият Инквизитор, а Диего Фабри и все едно казваше на мъртвия Достоевски: „Ако възкръснеш, ние пак ще те разпънем, т.е. ще те адаптираме!“

Миналата година на кръста беше разпънат Флобер. Рядко човек може да види нещо по-блудкаво от английската серия „Мадам Бовари“.

Човек може да продължи със стотици примери за подобни филмови покушения срещу прочути литературни творби. Слушателите вече са видели в България друго забележително покушение – срещу романа на Скот Фицджералд „Великият Гетсби“. Човек гледа и немее пред нахалната бедност на режисьорското въображение, което съсипва цялото великолепие на творбата, превръщайки един от най-интересните образи на века в нищо. „Великият Гетсби“ беше вече превърнат в една пиеса и три филма. Четирите големи романа на Скот Фицджералд бяха снети за кино и телевизия не зная колко пъти и едва ли някой помни какво да е от тези филмови фокуси. Преди време пък продуцентът Сам Шпигел и режисьорът Елия Казан, които умират да изглеждат дълбоки и сериозни, екранизираха незавършения шедьовър на Фицджералд „Последният магнат“, който фактически стана последният боклук. Когато Шпигел каза, че цели три години бил създавал този филм, аз исках да го попитам защо не се е самоубил преди три години.

Но театърът също не остана назад от адаптирането на класически произведения. Вероятно подведени от сполучливата театрална адаптация на романа на Достоевски „Бесове“, която бе направена от Анджей Вайда, англичаните се хвърлиха да адаптират „Престъпление и наказание“. Няколко театри поставиха разни варианти от около два часа и половина, където романът беше сведен до голите действия на Расколников и екстравагантното присъствие на Мармеладов. Нищо не бе останало от идеята на романа, от вътрешната мотивировка на героя, от постепенното усилване на драмата му, от силната развръзка. Просто някакви хора с руски имена тичат по сцената и се опитват да привличат внимание, което явно не заслужават. Помислих си, че само заглавието съответствуваше на това, което видях, и си казах: „Престъплението беше на режисьора, а наказанието беше на нас, зрителите.“

След всички тези примери възникват няколко въпроса, от които смятам един за най-сериозен. И той е следният: „Някъде в чудесните години на откриването на света, вие сте прочели известна книга, която ви е направила силно впечатление. Вие сте открили в главния герой или в цялата идея на книгата нещо много свое, ваше си и това откритие е оцветило вашето въображение По неповторим начин. Героят, който сте открили, е станал не само ваш приятел, но и ваш спътник в последвалите години. Вие сте си изградили лични отношения с този герой. В дадени моменти вие сте се обръщали към него с въпроси, с упование или с отчаяние и сте дирили отговорите или надеждите в ново прочитане и ново разбиране на книгата. Вашият Швейк например не е моят Швейк и най-чудесното е, че вероятно във въображенията на хората живеят толкова Швейковци, колкото хора са прочели романа на Хашек. Вашият Печорин не е моят Печорин поради това, че ние сме ги приели по различен начин, макар думите, с които те са се представили, да са били едни и същи. Може би вашият Печорин съжалява за самотата си, а моят е щастлив с нея! … „

Всеки голям класически образ е станал постоянен гост на вашето въображение, защото в по-малка или по-голяма степен той отъждествява нещо ваше.

Представете си сега, че се яви някакъв не особено интелигентен нахалник, който изведнъж ревне: „Вашият Швейк или вашият Печорин са нищо! Вие не сте ги разбрали! На света има един-единствен правилен и верен образ и той е този, който аз ви давам в моя филм!“

И пред вас се показва филм, където под името на вашия личен, скъп и дългогодишен приятел се явява някакъв крещящ натрапник, който се подиграва и на въображението ви, и на цялата ви вечна чувствителност, подиграва се на вкуса ви, на разбирането на класическото произведение, направо казано, вие сте деградиран, сведен до училищния чин на някакво вечерно училище за много възрастни и много глупави хора. Защо? Откъде накъде някой ще ви обяснява, че всъщност Швейк пародирал Австроунгарската империя и че това бил смисълът на неговото литературно съществуване? Откъде накъде някой си ще ви натрапва идеята, че „Великият Гетсби“ бил обречената жертва на следвоенното разочарование в Америка?

Мисля, че е грубо нахалство, когато някой си режисьор или сценарист нахлуе, без дори да почука, в свещената обител на вашето въображение и се опита да умъртви скъпи образи, създадени от магическия контакт между голям творец и чувствителното въображение, създадени чрез непосредствените реакции на чиста човешка интуиция и одухотворени от чисти субективни чувства. За да замени всичко това с твърде компромисните плашила на своето твърде бедно въображение. Ето, това е най-сериозният въпрос за адаптирането, който на Запад не повдигат по търговски съображения, на Изток – по политически. А представете си сега онези, които не са чели въпросните класически шедьоври, и които никога няма да ги прочетат, защото са видели филмчето и смятат, че знаят за какво се разказва. Представете си колко много естествен интерес бива ликвидиран с подобни адаптации. И представете си, че в бъдеще ще има все повече и повече хора с униформени представи, т.е. вашият Швейк и моят Швейк ще бъдат едни и същи, просто няма да бъде нито вашият, нито моят, а този, който ще ни покажат по телевизията.

Литературният образ, както живее в даден роман, винаги носи в себе си магията на известна условност, която провокира нашето въображение и ни кара да си го „доизмисляме“; ние всички до един ставаме малко или много съавтори в изграждането на собствена представа за определен герой. В същото време телевизията или киното не ни предлагат тази условност. Образът там е даденост, която няма нужда от нашето съавторство, защото няма нищо за „доизмисляне“. Или, с други думи, всичко ни е сдъвкано, приготвено като детска кашица и дори лъжичката е пъхната в устата ни.

Това е принципно положение, което не съществува само когато създателите на филма се окажат големи майстори, равни на създателя на романа, и успеят да изградят пред нас образ, с който ние също можем да се отъждествяваме. Въпреки че и в тези случаи съществува неприятното чувство за накърнената интимност на отношенията читател-герой. Сполучливите адаптации са извънредно малко.Толкова малко, че човек може да ги разглежда като специален случай. В повече от 99 на сто тези произведения са безпомощни. И тук забележете интересен факт. Обикновено големите филмови майстори трудно пристъпват към адаптиране на класическо произведение. Те чувствуват, че не биха могли да добавят нищо към онова, което е казано, нито към начина, по който е казано. Докато, изглежда, първата работа на всички амбициозни посредственици е да си намерят класически роман и да го атакуват незабавно, като по този начин поставят имената си редом до тези на Сервантес, Гьоте или Достоевски.

Струва ми се, че това е недопустимо отношение, както недопустимо е някой да се натрапи в къщата ви. И мисля, че трябва да се създаде закон срещу безобразните посегателства върху световната класика и върху нашите единствени и толкова скъпи и интимни представи, свързани с нея.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница: Грета Гарбо и Фредрик Марч в сцена от филма „Ана Каренина“, 1935 г.

Георги Марков
07.01.2017

Свързани статии