0
1585

Китай и Западът (II)

Китайският успех и стратегическите дилеми на Запада

Осъществяването на глобализацията като свободна пазарна игра, неограничена от институционална регулация в продължение на десетилетия, бе представяно като процес, от който печелят всички. Най-прекият пример за това бе намаляването на разликата между съвкупното богатство на „първия“ и на „третия“ свят вследствие на масираната миграция на корпоративни инвестиции от старите към новите пространства на икономическо развитие – индустриално, информационно, на услуги и т.н. Поляризацията между бедност и богатство протичаше вътре в обществата – поради отказа от регулиране на пазарната игра. Макар и ръководен от силно интервенционистка държава, Китай винаги е бил разглеждан като особено уязвимо от стопанската и социалната поляризация общество. „Китайското чудо“ започна в затворените икономически зони по източния бряг и постепенно обхвана цялостно изтока и юга на страната. Стопанското развитие на запад и северозапад бе много по-бавно и противоречиво, което с времето доведе до масирана трудова миграция на изток и нарастващ натиск върху легитимността на официалната идеология, която си остава прагматизиран вариант на марксистко-маоисткия тип социализъм. Постепенното затваряне на възможностите за експортна експанзия на китайски стоки на глобалния пазар създаде необходимост от поне частична преориентация на икономиката към потребление на националния пазар с две основни последствия. Първо, намаляване на перспективата за бърз икономически растеж и, второ, нарастващ натиск върху социалната поляризация на китайското общество.

Редица наблюдатели от Запад очакваха тези процеси да доведат до криза и дори експлозия на китайския стопански и политически модел на централизиран държавен капитализъм. Очакванията им засега се оказват илюзорни. Властовият връх в Пекин реагира на предизвикателствата по логиката на собствената си природа. Либерализацията на обществените отношения от 90-те години и първото десетилетие на нашия век бе заменена от ново „затягане на гайките“ – основен и типичен метод за управление на кризи за всеки авторитарен и/или посттоталитарен режим. Управлението на Си Дзинпин показа уверено оттегляне от практиките на контролираната либерализация и въведе строга централизация и персонификация на властта. В продължение на три десетилетия официален Пекин се придържаше към стратегия на ускорено стопанско развитие и симбиоза с икономиката на най-големия и най-богатия пазар в света – този на САЩ – популярно известна като „Кимерика“. Свиването на експортните възможности, частичното ограничаване на достъпа на любознателни китайски посетители до върховите технологични открития в Америка, както и нарастващо рестриктивната търговска политика на администрацията на Доналд Тръмп ясно показаха необходимостта от преход в глобалното позициониране на порасналата до статут на свръхсила нова Поднебесна империя. Глобалната търговска експанзия вече не бе достатъчно достъпен инструмент за модериране на растящите вътрешни разделения и дилеми на китайското общество. Това, което не можеше да се постигне със свободна търговия, трябваше да бъде осигурено с успешно стратегическо съперничество.

Значението на Китай като стратегически фактор в Азия нараства непрекъснато в десетилетията след края на Студената война. Тук е възможно само да изброим няколко значими примера – процеси на нарастваща проекция на сила от страна на Пекин в епохата след Студената война. Съперничеството в Южнокитайско море в спорове както с Япония, така и с редица по-малки държави от региона за островни групи и териториални води е част от по-мащабната цел на Пекин да сложи край на американската военноморска хегемония в тази част на световния океан и да постигне статут на регионален хегемон върху стратегическите морски пътища между Тихия и Индийския океан. Тази цел е трудно постижима и предвид дългосрочните интереси на повечето страни в региона – включително Япония и Република Корея, които не допускат подчинение на Китай като регионален хегемон.

В условията на рязко съкращаване на стратегическия потенциал на Русия след 1991 г. Китай реализира поредица от тихи, премерени, но много успешни стъпки на разширяване на своето стратегическо влияние в Евразия. Стопанското присъствие и политическото влияние на Пекин в постсъветска Централна Азия се увеличи многократно. Китайското икономическо проникване в Източен Сибир е обект на силно митологизиране, но очевидно става все по-значимо. Основният стратегически ресурс на Китай в Евразия е изборът на Москва при управлението на Владимир Путин да се противопостави на Запада и да ерозира интеграцията и сигурността на Европа, осигурявайки си приоритетни партньорски – ако не и безусловно съюзнически – отношения с Пекин. Всяка криза в отношенията между Русия и Запада увеличава потенциала и ресурсите за стратегическа проекция на власт на Пекин спрямо Евразия и в обозрима перспектива – спрямо Европа. Нарастващият спектър от стратегически възможности на Китай в направлението Европа – Евразия нараства вследствие на определени недалновидни стратегически решения от страна на Запада през последните две десетилетия.

След края на Студената война предричаха разпускане на НАТО. За какво бе необходим един съюз, създаден да възпира Москва, след като заплахата от Изток бе отпаднала…? НАТО бе „спасена” от източноевропейските страни, изправени пред своите дилеми на сигурността в процеса на един болезнен и суров преход след комунизма. Бившите сателити на Москва имаха нужда от гаранции, че ще бъдат неразделна част от европейско-атлантическото пространство за развитие и сигурност. Рядко пъти в историята може да се наблюдава подобно явление – един военнополитически съюз да бъде канен да разпространи своята власт без упражняване на сила, а чрез доброволна интеграция на държави, пожелали да споделят принципите му и гаранциите му за сигурност. НАТО се превърна в система за евроатлантическа сигурност.

През 90-те години не беше политически коректно да се говори за Китай като за потенциален стратегически съперник на Запада. Китай бе положителният пример за комунистическа страна, доброволно избрала добродетелите на глобалния капитализъм. През този период Збигнев Бжежински – водещ американски експерт по стратегически изследвания – публикува поредица от книги, в които подчертаваше необходимостта от целенасочена стратегия на Америка за контрол върху Големия Близък изток като ключ към участие в стратегическите баланси на Евразия. Бжежински знаеше и доказваше, че геополитическият контрол върху глобалния свят през XXI век (както и през всички векове досега) ще бъде в пряка зависимост от влиянието върху процесите в Евразия. Китай и неговото стратегическо бъдеще не бяха пряк обект на неговия анализ през 90-те години, но Бжежински бе наясно – за разлика от мнозина други – че възраждането на Русия като геополитически фактор е неизбежно. Оттам и значението на стратегическите избори за партньорство и съперничество, които Москва ще прави в процеса на своето завръщане на сцената. От ключово значение за глобалната американска стратегия бе капацитетът да се въздейства върху постсъветското развитие на Русия. „Русия с Украйна е империя. Русия без Украйна е страна с потенциал за демократично развитие“, пише Бжежински. Как ви звучат днес тези думи?

През 2003 г. в Тбилиси избухна бунт срещу корупцията и нищетата на постсъветското управление. Нарекоха бунта „Революция на розите“. През 2004 г. в центъра на Киев избухна „Оранжевата революция“ – първият „Майдан“… Цветните революции бяха свидетелство, че след успеха на източноевропейските преходи към демокрация, постсъветските държави също се устремяват към своята пълноценна еманципация от миналото и искат развитие и сигурност чрез интеграция в Европа и НАТО. Тези събития бяха благоприятна основа за реализация на един мащабен стратегически план – за възстановяване на стратегическия коридор Изток–Запад през Черно и Каспийско море под контрола на Запада; и за разширяване на евроатлантическата система за сигурност до границите на постсъветска Централна Азия. Ако този план беше реализиран, той щеше да доведе до осъществяването на три дългосрочни стратегически цели. Първо, постсъветското пространство – след Централна и Източна Европа – щеше да се превърне в част от една мащабна сфера на икономическо развитие и международна сигурност. Второ, за Русия щеше да остане една-единствена разумна и перспективна възможност за реализацията ѝ като значима световна сила – сътрудничество с Европа и Запада. Трето, разгръщането на инфраструктурата на евроатлантическата сигурност до границите на постсъветска Централна Азия щеше да постави рамка на потенциалната стратегическа проекция на Китай в Евразия и към Европа в дългосрочна геополитическа перспектива.

В НАТО и ЕС стратегията за интеграция на постсъветското пространство – и преди всичко на Черноморско-Каспийския регион, бе разработвана и обсъждана интензивно в периода от 2002–2006 г. Елементи от тази стратегия бяха залегнали в поредица от официални документи на интеграционните институции на Запада, а редица програми, създадени в резултат на тази стратегия, продължиха да съществуват и да се развиват, години след като тя беше изоставена в своята цялост. (Например Източното партньорство, Плановете за действие – МАР, за интеграция на Грузия и Украйна в НАТО…) Постепенно планирането и реализацията на стратегията за „вкореняване“ на евроатлантическия интеграционен процес в постсъветското пространство и развитието на Черноморско-Каспийската ос за сътрудничество заглъхнаха. Многообразни са причините за това и далеч не всички сред тях са били обект на изчерпателен публичен анализ. След атентатите от 11 септември 2001 г. борбата с ислямисткия тероризъм придоби ултимативен приоритет като стратегическа цел на САЩ и на Запада. Логиката на този приоритет насочи усилията към Афганистан, Близкия изток и ислямския свят като цяло. Войната в Ирак бе противоречиво и оспорвано и до днес продължение на стратегията за „война с тероризма“, което въвлече военните и финансови усилия на Вашингтон във водовъртежа на конфликтната фрагментация на Близкия изток, продължаваща и до днес. В този контекст процесите на стратегическо разширяване на територията на Евразия бяха поставени на втори план и на практика замразени. Въпреки факта, че – за разлика от стратегическия контекст на Близкия изток – постсъветското пространство беше и до голяма степен си остава една доброжелателна и гостоприемна среда за мирна стратегическа проекция на евроатлантическата сигурност. И много по-перспективна проекция…

Бързо осъзнала безизходицата, в която Америка се самоблокира в Ирак и в Близкия изток, Русия на Путин направи алтернативен стратегически избор. Москва застана срещу Европа и Запада. Своите стратегически изводи направи и Пекин. Евразия не можеше да остане в стратегически вакуум в очакване Западът да се върне към перспективата за стратегическа интеграция на постсъветското пространство в своите структури за сигурност и развитие. През 2011 г. се проведе първата среща на инициативата 16+1 – входната врата на китайската геоикономическа амбиция към Източна Европа. Две години по-късно, при своето посещение в Казахстан Си Дзинпин лансира свръхпроекта „Един пояс, един път“. Този проект ясно очертава посоката на стратегическо планиране на Китай в епохата на изпадналата в криза глобализация – към Европа. ЕС преминава през процеси на кризисно преструктуриране и напреженията между Запада на Европа и новите членове на Съюза от Изток са част от тази криза. Гърция премина през болезнен процес на икономическо възстановяване след дефолт през 2010 г. Западните Балкани очакват раздвижване на процеса на своята европейска интеграция от срещата на върха в Солун през 2003 г. Това са само някои от пробойните на интеграционния процес в Европа, които Пекин следи внимателно и от които се възползва в нарастваща степен.

Източна Европа се превърна в гостоприемник на стратегически търговски и инфраструктурни проекти на Китай в рамките на инициативата „Един пояс, един път“, които имат една ясно определена цел – безпрепятствено достигане и завладяване на европейския пазар. Стопанските и политическите елити в Западна Европа добре разбират това, но не винаги са в състояние да се конкурират с китайските оферти, отправени към традиционно циничните, корумпирани и управляващи ограничени ресурси елити от Изтока на Европа. Когато въпросите за масираните китайски инвестиционни проекти бъдат поставени на принципна основа от западноевропейските лидери, отговорите от Изток са предвидими и почти легитимни: „Защо Германия може да изнася толкова много за Китай, а ние да не можем да ползваме китайски инвестиции?“ Европа е уязвима на китайския стопански и стратегически натиск далеч не само поради изкушенията на своята по-бедна източна периферия. Европа изостава в развитието на водещи информационни технологии. Европа води търговски спорове с настоящия стопанин на Белия дом и е заплашена от наказателни мита в рамките на ожесточени трансатлантически търговски спорове. Ако Доналд Тръмп не обича европейската интеграция и предпочита да се договаря с всяка европейска страна поотделно, каква би могла да бъде алтернативата за Брюксел освен сътрудничество с Пекин? Ако не стратегическо, то поне тактическо… А Пекин умее да преговаря – също заедно и поотделно с Европа и с отделните европейски страни… Отворете файловете с оферти за 5G мрежата и се уверете сами…

Пандемията от коронавирус засилва кризата на глобализацията като неинституционализиран пазарен процес на свободна търговия, технологично развитие и информационен обмен. Нарастващо значение придобиват централизираните държавни стратегии за справяне с кризата – епидемиологична, икономическа и криза на стратегическо преструктуриране на международната система. Авторитарните политически системи и режими правят системни опити за извличане на максимални дивиденти от тази ситуация. Китай максимално се възползва от преимуществото да се движи с около два месеца преди останалия свят в преживяването и овладяването на епидемията от коронавируса за разширяване и укрепване на своето стратегическо влияние в света – индустриално, икономическо и политическо. Експанзията на Пекин неизбежно ще включва разпространение и легитимиране на социалната система на авторитарен контрол, практикувана на китайска територия. Мащабното следенe чрез face control, практикуването на система на „социален кредит” като механизъм на държавен контрол върху гражданите, широкото използване на информационните технологии за минимизиране на гражданската свобода и дори автономност… Търговията и инвестициите не са социално и културно неутрални. Те възпроизвеждат и разпространяват обществените отношения и социалните системи, в които възникват и се развиват. Затова геоикономическата и стратегическа експанзия на Пекин в посока Европа трябва да бъде подконтролна както на дългосрочните икономически интереси на обединена Европа, така и на стремежа за съхраняване на реалностите на демократично управление и демократична перспектива на европейските страни – и особено на страните от източната европейска периферия. Влиянието на стратегически фактори, проектиращи власт на авторитарни режими на Балканите и в цяла Източна Европа, води до стабилизиране на местните режими, практикуващи широка корупция, полуавторитарно управление и опортюнистична стратегическа ориентация спрямо този, „който даде повече”.

Ние вече живеем в международна система на нарастващо стратегическо и геополитическо съперничество. Европа има шанс да оцелее и да се развива благоприятно в тази среда, преди всичко ако съхрани своята интеграция и я засили по отношение на икономическото партньорство между страните членки и спрямо ефективността на общата европейска сигурност. Лоялността на европейските страни към интеграционния процес ще бъде толкова по-силна, колкото по-динамичен е процесът на самата интеграция. По отношение на региони като Западните Балкани този процес вече три десетилетия е в стагнация. Конкуренцията с търговската и стратегическата експанзия на могъщи световни сили, в каквато се превърна и КНР за Европа, е възможна ако бъдат възстановени и развивани естествените отношения на партньорство и съюз с нации и региони, споделящи подобни граждански и културни ценности и принципи на обществено и политическо устройство. Както Европа, така и Америка трябва да си дадат ясна сметка за дългосрочното подкопаване на своите интереси в резултат от конфликти и съперничество между тях. Възстановяването и развитието на трансатлантическата солидарност е основната гаранция и ресурс за перспективно развитие и сигурност в условията на един конкурентен многополюсен свят. 

Още по темата:
Огнян Минчев, Китай и Западът (I)

Доц. Огнян Минчев е политолог, доктор на социологическите науки. Преподава Теория на международните отношения в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници”. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика, някои от тях са събрани в двутомника „Отломки от огледало. Преходът като текст“, 2016 г.
Предишна статияВидимост на разломи, разломи на видимост
Следваща статияНашите млади левичари