0
3272

Китоврас и съветският Йерихон

100 години от рождението на Александър Солженицин

Случайностите са пролуките, в които просветва историята. Може да звучи като сентенция, но всъщност е преживяна истина, която ще подкрепя с една лична история. Съвсем в началото на 80-те години на все по-отдалечаващия се ХХ век – сиреч в годините на комунистическия „застой – се ровех из книгите в едно от малкото антикварни магазинчета в София, намиращо се в безистен на бул „Витоша“. Още учех в гимназията, но някаква истина, покрита с пластове от мълчание, трябва да ме е привличала, щом напразно я търсех из купища книги на стария или новия правопис. И тъй, случайно, в ръцете ми попадна обемист том в лимоненожълта картонена корица, носещ казионното название „Съветски разкази – 1970“. Понечих да го отместя, но ненадейно сборникът се отвори на съдържанието и там за своя почуда съзрях името на Александър Солженицин.

Солженицин бе авторът, за когото всички в „онзи свят“ знаеха, ала малцина го бяха чели. Знаех, че е строго „забранен“, че е „враг“ – за това му реноме пропагандата добре бе поработила – но не бях наясно защо. Чувал бях за „Един ден на Иван Денисович“, един приятел все ми обещаваше да ми даде българското издание, ала родителите му бяха забранили да го изнася от къщи. И ето че сега този митичен „Солженицин“ попадна в ръцете ми, в ръцете на едно любопитно шестнайсет годишно момче. Нека уточня, че в лимоненожълтия сборник бе отпечатан разказът на Солженицин „Матрьонин двор“. А цензурата – вече след експулсирането му от СССР – бе пропуснала поради недоглеждане да инкриминира и това издание.

Така още същата вечер потънах в скръбния свят на праведницата Матрьона, доживяваща дните си на 184 километра от Москва – без пенсия, принудена, въпреки заболяването си, да бъхти трудодни в колхоза, за да има някакво препитание. Докато в дома ѝ не се нанася като квартирант бившия зек „Игнатич“, назначен за селски учител по математика, който ѝ носи все пак някаква опора в бита. Няма да забравя как цяла вечер потънах в тази притча-репортаж на съветския бит – с цялото му мужишко буйство и скотство. Не съм препрочитал оттогава „Матрьонин двор“, но още си спомням описанието на котката с осакатена лапа, дето не е в състояние да улови мишките, нагло разхождащи се между дебелите слоеве от тапети в селската къща. Спомням си и описанието на хлебарките, нагло шумолящи в мрака, сякаш за да възпрат важния писмен труд на „Игнатич“.

Трябваше да измине още време преди да проумея, че „Игнатич“ е всъщност „Исаич“. Че това е самоописанието на Александър Исаевич Солженицин в работата му над „Един ден на Иван Денисович“ – повестта за лагерния свят, разпукала съветската система отвътре. Че в лицето на Солженицин ГУЛаг намира своя Омир, тъй както книгите на Ели Визел или Примо Леви възкресиха жертите на Аушвиц или Бухенвалд. Ала за да стане ясно това „отсам стената“, трябваше да настъпи 1989 г. За да можем да прочетем и останалите му големи книги – „Архипелаг ГУЛаг“, „Ракова болница“, „В първия кръг“. Да осъзнаем, че зад фанатичната неотстъпчивост на този човек, дори зад често противоречивите му и доста спорни националистически възгледи, се крие едно болезнено търсене на истината. И може би тъкмо в тази си двойственост Солженицин е автор, заявяващ нещо наистина важно за нашето време.

Мислех си за това наскоро, препрочитайки неговата „Ракова болница“. В XXXIX глава Солженицин се впуска в описание на Китоврас – руски вариант на митологичния кентавър. И то със следната притча. Живял си гигантът Китоврас в пустиня далечна, ала могъл да се движи само по права линия. Защо само така – никой не знаел. Цар Соломон обаче се възползвал от тази му „правота“, с измама го оковал във вериги и го пратил на заточение – да чука камъни. И Китоврас що да стори: продължил да си върви само направо и така стигнал до Йерусалим, а властите били принудени да рушат постройки по пътя му, за да може да минава. Така той стигнал до дома на една вдовица (прототип на Матрьона). Тя излязла отвън и с плач замолила Китоврас да не съсипва убогия ѝ дом. Молила го, молила го от сърце и душа. Решил тогава Китоврас да се изгъне, гънал се, гънал се, изпочупил си рабрата. Ала домът останал цял. И той промълвил само: „Добрата дума кост ломи, а лошата – гняв въздига“.

Замислим ли се, няма как да не видим, че има нещо у Солженицин от описания митичен кентавър. Не само заради съжденията му в черно и бяло или заради фанатичната му привързаност към истината – такава, каквато той я разбира. Но и най-вече – заради битката с жестоката необходимост, отстъпваща пред истинното слово. Пред свидетелството, разбудило милионите жертви на ГУЛаг от гробовете им, и заставило на свой ред тоталитарната машина на гигантската съветска империя да зацикли на място и дори в крайна сметка да дерайлира.

И тук според мен е истината за голямото историческо дело на Солженицин, което не могат да зачертаят никакви по-сетнешни лутания, нито опитите за приобщаването му от Путиновата пропаганда. За бившия комунистически свят той ще си остане човекът, изрекъл истината за онзи режим. А тъкмо този зов за истина, а не оръжията, подобно на тръбите в седмия ден, разруши стените на съветския Йерихон. И ни донесе свободата, с която сякаш днес се чудим какво да правим.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияОртодоксия
Следваща статияКакви ги виждаме