0
1285

Кланица пет

На 11 ноември светът отбелязва един век от рождението на Кърт Вонегът (1922–2007).

По този повод в издателство „Кръг“ излиза ново издание на неговата най-популярна книга „Кланица пет, или Кръстоносният поход на децата“. Тя е сред най-обичаните творби на писателя и става бестселър още с публикуването си през 1969 г. Включена е в списъка на „Тайм“ за стоте най-добри англоезични романи на ХХ в.

Новият том е в познатия превод на Владимир Филипов, а корицата е на Милена Вълнарова, тя е художник на цялата колекция от книги на модерния класик, които издателството възражда. Изданието се отличава и с послеслов от писателя Салман Рушди, страстен поклонник на Вонегът. Текстът му е част от лекция, изнесена през април 2019 г. в Индианополис по повод 50-годишнината на „Кланица пет“, и се превежда за първи път на български от Владимир Германов.

„Кланица пет“ е полуавтобиографичен, антивоенен роман. Главният герой Били Пилгрим е млад войник, дарен с невиността на дете, който ни напомня, че Втората световна война прилича всъщност на кръстоносен поход на деца. Той става свидетел на бомбардировките над Дрезден със запалителни бомби от съюзническите сили, които през февруари 1945 г. изравняват града със земята и отнемат живота на хиляди цивилни. Тези реални събития, преживени от Вонегът, докато е в армията, са разказани по единствения подходящ начин – чрез шизофренията на собствените му спомени.

Романът на Вонегът е също мрачно комичен и фантастичен. Ужасът на войната позволява на героя Били „да се откачи от времето“, а една самолетна катастрофа в зряла възраст пък му дава шанса да се срещне с извънземните от планетата Тралфамадор. За тях времето е нелинейно и постоянно, а всички моменти – в миналото, настоящето и бъдещето – са съществува­ли винаги и винаги ще съществуват.

„В „Кланица пет“ има мно­го комедия, както и във всичко друго, написано от Кърт Вонегът – казва Салман Рушди в послеслова си. – Но войната в тази книга не е фарс. Тя е трагедия толкова голяма, че може би само комедийната маска позволява да я погледнем в очите. Вонегът е комедиант с тъжно лице.“

И в този роман отново се появяват някои от вече познатите герои на Вонегът – неговото алтер его, писателят Килгор Траут, чиито творби вдъхновяват знаменитата книга на Дъглас Адамс „Пътеводител на галактическия стопаджия“, и милионерът Елиът Роузуотър.

В годината, в която празнуваме 100 години от рождението на Вонегът и се навършват и 15 от неговата смърт, „Кръг“ възроди в нови издания „Механично пиано“, „Сирените на Титан“, „Майка нощ“, „Котешка люлка“ и „Синята брада“, а през 2023 г. ще продължи с още заглавия.

Кърт Вонегът

„Кланица пет“, Кърт Вонегът, превод Владимир Филипов, оформление на корицата Милена Вълнарова, издателство „Кръг“, 2022 г.

Из Шеста глава

Слушайте:

Били Пилгрим казва, че отишъл в Дрезден, Германия, в деня след морфиновата си нощ в английската болница в центъра на лагера за изтребление на руски военнопленници. Този януарски ден Били се събуди призори. Малката болница нямаше прозорци и призрачните свещи бяха угаснали. Така че единствената светлина идваше от малки дупчици в стените, и от нащърбения правоъгълник, който очертаваше неплътно затварящата се врата. Малкият Пол Лазаро със счупената ръка хъркаше на едно легло. Гимназиалният учител Едгар Дърби, който в края на краищата щеше да бъде разстрелян, хъркаше на друго.

Били седна в леглото си. Той нямаше представа коя година е, нито пък на коя планета се намира. Но не студът го събуди. Животински магнетизъм го караше да трепери и да усеща сърбеж. Той му причиняваше голяма болка в мускулите, сякаш бе правил усилени упражнения.

Животинският магнетизъм идваше иззад него. Ако Били трябваше да отгатне кой е източникът му, щеше да каже, че има кръвопиещ прилеп, увиснал с главата надолу на стената зад него.

Били се смъкна към долната част на нара си, преди да се обърне да види какво е това. Не искаше животното да падне върху лицето му и евентуално да издере очите му или да отхапе големия му нос. После се обърна. Изворът на магнетизма наистина приличаше на прилеп. Това бе импресарското палто на Били с кожената яка, което беше окачено на един пирон.

Били пак се плъзна назад към него, като го оглеждаше през рамо. Усети как магнетизмът се увеличава. После се обърна с лице към палтото, коленичи на нара и се осмели да го опипа. Търсеше точния източник на радиацията.

Намери два малки източника – две бучки на два-три сантиметра една от друга, скрити в подплатата. Едната имаше форма на грахово зърно. Другата беше като малка подкова. Радиацията му изпрати послание. Каза му да не проверява какво представляват бучките. Съобщи му още да се задоволи с това, че те могат да вършат чудеса, ако не се опитва да установява каква е природата им. Били Пилгрим нямаше нищо против. Беше благодарен. И доволен.

Били задряма и се събуди отново в лагерната болница. Слънцето беше високо. Навън се чуваха голготски звуци на здрави мъже, които копаеха дупки в твърдата земя, за да поставят стълбове в тях. Англичаните си строяха нов клозет. Оставиха стария си на американците, а също и театъра – мястото, където се състоя угощението.

Шестима англичани минаха през болницата, олюлявайки се под тежестта на билярдна маса, ха ги в бараката до болницата. Подире им вървеше англичанин, който влачеше дюшека си и носеше дартс.

Мъжът с дартса беше Синята кръстница, която рани малкия Пол Лазаро. Сега се спря до леглото на Лазаро и го попита как е.
Лазаро му каза, че след войната ще го убие.
– Така ли?
– Голяма грешка направи – продължи Лазаро. – Онзи, който ме пипне, по-добре да ме убие, защото иначе аз ще го убия.
Синята кръстница знаеше какво значи да убиваш и се усмихна внимателно на Лазаро.
– Още има време да те убия – каза тя, – ако наистина ме убедиш, че това е разумното решение.
– Защо не идеш да си го навреш!
– Не мисли, че не съм се опитвал – отвърна Синята кръстница.
Синята кръстница си отиде развеселена и наперена. И тогава Лазаро увери Били и бедния стар Едгар Дърби, че ще си отмъсти и че отмъщението е сладко нещо.
– То е най-сладкото нещо на света – каза Лазаро. – Хората ми правят мръсни номера и боже, как само съжаляват после. А аз се смея с пълно гърло. Пет пари не давам дали е мъж, или някоя мадама. Дори президентът на Съединените щати ще загази, ако ми направи мръсно. Трябваше да видите какво причиних веднъж на едно куче!
– Куче ли? – попита Били.
– Кучият син ме ухапа. И аз купих една пържола, намерих часовникова пружина и я нарязах на малки парченца. Наострих краищата на всяко парченце. Станаха като ножчета за бръснене. Намуших ги в пържолата – дълбоко навътре. И отидох там, където беше вързано кучето. То пак искаше да ме ухапе. Казах му: „Хайде, кученце, нека станем приятели. Да не сме повече врагове. Не ти се сърдя“. То ми повярва.
– Нима?
– Хвърлих му пържолата. То я глътна на една хапка. Почаках около десетина минути. – Очите на Лазаро заблестяха. – От устата му потече кръв. То започна да плаче и да се въргаля по земята, сякаш ножовете бяха забодени по него отвън, а не отвътре. После се опита да захапе собствените си вътрешности. Изсмях се и му казах: „Сега знаеш какво е. Разкъсай си червата. Аз съм там вътре с всичките ножове“.
Така е то.
– Ако някой ви попита кое е най-сладкото нещо в живота – каза Лазаро, – кажете му, че това е отмъщението…