0
6727

Клеймо

Наскоро Софийската опера изнесе свои представления пред японската публика. Съвременната ни музикална култура отдавна е направила пробив в далечната страна. Само детският радиохор е изнесъл в Япония близо 500 концерта по време на своите осемнадесет концертни турнета там. Седмото японско турне на нашите оперни артисти е минало блестящо, били са аплодирани от над 5000 зрители и заслужено са получили високи оценки.

И разбира се, за да бъде представянето на България пълно, е бил осквернен паметникът на загиналите в Хирошима от двама сценични работници на операта. Видяхме многократно по телевизионните кадри и снимки в медиите надраскания надпис Локо София.

По силата на медийната логика новината за осквернения мемориал пристигна преди информацията за успеха на оперните артисти. Всъщност широката публика беше информирана за турнето и за успеха на артистите покрай хулиганската проява на сценичните работници. Зарадвахме се на успеха на операта, но си даваме сметка, че ако не беше сензацията с вандализма, можеше и да не научим за него.

Нашенско изпълнение – типично, познато, втръснало. Ако някой го опише в разказ, читателят би си казал – ама че съчинителство! Но у нас животът се съчинява отвъд предела  на човешкото въображение.

Засрамихме се, изпитахме унижение, поклатихме натъжено глава, за кой ли път възкликнахме – как е възможно! Но ние някак си знаем, че е възможно, тук всичко е възможно, както казваше Иван Карамазов, защото – знаем защо.

И след някое време – за мое истинско изумление – социалната мрежа се изпъстри с кадри на всички световни забележителности – от египетските пирамиди до Тадж Махал и какво ли още не, дори снимка на луната – белязани с надписите Локо София. Някои майстори на фотошопа бяха направили шедьоври. После се изсипа лавина от фотошоп с нови и нови хрумвания.

Ето тази реакция на социалната мрежа ми се струва по-нездрава дори и от причината, която е я предизвикала. Защото всъщност какво казват тези снимки на Тадж Махал и луната с Локо София? Че сме тъпи, прости и безкултурни. Че обезобразяваме световните забележителности с тъпотата и простотията си. Че дори и на Луната да ни изолират, и там ще направим същите неприлични и срамни деяния. Че всички сме в този кюп, че всички сме едно. Че ето, това сме ние, българите, незаслужаващи и най-малко уважение.

Обаче как реагирахме, когато Давид Черни ни изобрази доста неуважително? И каква ни е позицията? Заслужаваме или не заслужаваме уважение? След като се засрамихме от българския вандализъм в Хирошима, не наведохме засрамено очи, а взехме да се надпреварваме да лепим позорния надпис по пирамиди и галактики.

Вместо да бъдем осведомявани и зарадвани с постиженията на Софийската опера, вместо да има интервюта със създателите и изпълнителите на представленията, вместо това да ни вдъхне любов към операта, да ни подтикне да ходим по-често на опера, както ходят японците, вместо да ни вдъхне малко национално самочувствие, ние бяхме заринати от хрумванията на графичния монтаж, които внушават, че вселената е тясна за широтата на българщината.

Добре, някой е получил спонтанно озарение и той е направил първия фотомонтаж. Той се разпространи мълниеносно, зарази всички. Последваха десетки подражания и реплики. Когато го слагаха на страниците си, потребителите на социалната мрежа сметнаха, че по този именно начин осъждат безсрамното деяние и се разграничават от него.

Но на мен ми се струва, че не по този начин ще се разграничим от него. Не така стихийно, не така папагалски, не така анонимно, плитко, безадресно и лесно.

Артистите на Софийската опера са завърнаха в България. Двамата сценичните работници, надраскали заграждението на мемориала в Хирошима, са задържани от японската полиция и най-вероятно ще бъдат глобени за дребно хулиганство. Японските медии представиха новината изключително деликатно, без никакви намеци и обобщения по адрес на нашата страна.

В това намирам принципната разлика – как постъпват японците и как ние. Там всеки носи персонална отговорност за постъпките си, а ние сме царе на обобщенията и приказките „ангро“. Затова персонална вина и отговорност не носи никой за нищо.

Ето и на тези двама хубосници не знаем имената, не се поинтересувахме за тях. А на България отново жигосахме клеймо с възхитителна лекота.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияХудожници в две епохи
Следваща статияПрегръдката, която дава най-много свобода