0
623

Ключарят
на зората

Оказа се, че съм го познавал. Че съм се срещал с него. Един-единствен път, преди десетина години, когато се качих с колата до едно манастирче недалеч от София. Беше навръх Илинден и аз се качих до манастирчето, за да почета празника и отец Илия, който отговаряше за манастирчето тогава. Бяха дошли отци от църквите в околността, също да почетат събрата си, имаше и хора от близкото село. На трапезата ме сложиха да седна до един местен човек. Той е поет, пише стихове, така ми го представиха. Скоро се разговорихме с него и аз изведнъж установих, че този човек не е от мира сего. И това ме накара да застана нащрек. Понякога, говореше некъсият ми вече житейски опит, самотата на провинциалните поети избива в диагноза. От пръв поглед си личеше, че този човек не живее лесно, част от зъбите му бяха опадали, беше облечен в изтрити дрехи. Но само след половин час, след като двамата отрупахме пепелника пред нас с угарки, можех да се закълна, че го усещах като мой стар съученик, с когото години наред сме седели на един чин. Беше някак лекокрил, такова впечатление остави в мен, битът, неуютът сякаш минаваха през него като дим, тежкото, земното не беше важно за него, гръдният му кош сякаш беше прозрачен и вътре се виждаше как свети единствено жаравата на поезията.

Свършихме цигарите, метнахме се на колата двамата и скочихме до селото, да си купим. Като не спирахме един през друг да говорим за книги и автори. После пак се върнахме на дългата маса в манастирското помещение.

Понякога в живота ми се появяват такива хора, които така живеят с книгите, че с тях се разбираш от половин дума и не ти се ще разговорът да свършва.

Накрая все пак трябваше да тръгвам. Взех си довиждане с отец Илия, разделихме се и с моя нов познат и аз обещах скоро пак да му се обадя, за да си поговорим на спокойствие. Тогава още работех по вестниците и май му казах, че можем да помислим и за някоя публикация.

Не му се обадих, както често се случва. А и името му изхвръкна от главата ми.

След време, в някакъв разговор, дълго ми говориха за един поет от онова същото село в близост до манастирчето. Поет, ни повече, ни по-малко от коляното на Борис Христов. И в мен се събуди ловната страст. Издирих една-две негови стихосбирки. Прочетох ги. И си помислих същото – точно така, поет от коляното на Борис Христов.

И изведнъж, когато видях снимката му на корицата, се ударих по челото. Та това беше онзи, моят човек от манастирчето, когото аз познавах.

Но вече беше късно. Интернет услужливо ми поднесе новината. На 13 януари 2012 г. този човек беше починал.

И понеже на 1 октомври би трябвало да отбележим Деня на поезията, аз реших да ви подсетя за този поет. Ето например едно стихотворение от първата му книга, издадена през 1981 г. От същото стихотворение взех и заглавието на моя текст:

 

Краят на лятото

 

На август светлината неусетно изтънява,

оттатък хълма пак напира вятър. Става хладно.

Дървото не прибира свойта сянка, върху нея

кучето лежи и всичко е замряло в пладнето.

Измамно е това, ще видиш, идат други дни –

след лятото безгрижно носиш ли зърно за песен?

От нощ във нощ ти ще минаваш заедно с петела –

ключарят на зората, и ще усещаш бавно есента.

Припалвай огъня, да почне твоето пътуване,

огнището ще праща вест за тебе – чезнещия дим.

И ако си заминал, след тебе някой ще намери

два пламъка – две златни стъпки в твоите следи.

 

Книгата се казва „По течението на земята”. Автор е Димитър Миланов. 

Абсолютно забравен. Освен може би в потъналите в прах коридори на гилдията.

Но май това е участта на поетите. Те не са известни като Пеевски. Но когато се обърнем назад, виждаме само тях.

Честит празник на Поезията в аванс!

  

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияВ реално време
Следваща статия„Професорско каре“: Фанатизмът