0
3479

Ключ за Балканите

Луан Старова

Луан Старова, Балканвавилонци, превод Таня Попова, ИК „Изида. Светлана Янчева“, София, 2017 г.
Луан Старова, Балканският ключ, превод Мариян Петров, ИК „Изида. Светлана Янчева“, София, 2018 г.      

Сред книгите на нашите съседи, с които двете издателства „Персей“ и „Изида“ буквално „заляха“ книжния ни пазар от 2017 г. насам, искам да се спра на творбите на един автор, чиито две книги излязоха на български съответно в края на 2017 г. и през 2018 г. Става дума за Луан Старова. Авторът е македонски писател от албанско-турски произход, професор по френска литература в университета в Скопие, заместник-председател на Македонската академия на науките. През ноември 2018 г. беше гост на Българската академия на науките, където беше организирано представянето на книгата му „Балканвавилонци“. Междувременно излезе и втората му книга на български – „Балканският ключ“.  Старова е един от най-изявените македонски автори, спечелил е шест от най-големите литературни награди в страната си и три международни награди. Книгите му са преведени на много езици.

В „Балканвавилонци“ героите на романа са двама души от най-образованата част на обществото: бащата на автора (в цялата книга името му не се споменава) – роден в Поградец край Охридското езеро с майка туркиня и баща албанец, получил образование по европейско право в Цариград, племенник на един от съратниците на Мустафа Кемал Ататюрк, поканен от Ататюрк да служи при него за изграждането на нова Турция, но отказал, завършващ живота си в Скопие като преводач от османотурски на случайно откритите в една битолска джамия кадийски регистри (сиджили); и Климент Камилски – македонец, защитил дисертация по педагогика в Сорбоната, университетски преподавател в Париж, участник в Испанската гражданска война против Франко, с леви убеждения, лежал невинен в концентрационния лагер на Голи оток (остров в Адриатическо море), оправдан, но недопуснат отново в университет или на друго престижно място за работа, притежател на огромна библиотека. „Сега живея за книгите и от книгите…“, признава той при запознанството си с бащата на автора, който също притежава огромна библиотека. „В живота на баща ми четенето беше свещенодействие, възможност за спасение и изход от балканското варварство и проклятие“, пише авторът. Двамата стават приятели за цял живот: свързва ги неосъществената им по различни причини висока позиция в живота, вярата им в илюзорни идеали, любовта към книгите и желанието да създадат по-добро бъдеще за своите потомци, а и не само за тях. Двама донкихотовци, надраснали времето си, потискани и натикани надолу от неблагоприятните режими. Идеалисти, които вярват, че обединените библиотеки (и книги) могат да променят нещо на Балканите към по-добро. Два живота, развили се като игра на парадоксите. А мястото на действието е целият свят: от Ориента до Западна Европа, като пространство (територия), и от далечното минало до настоящето и бъдещето, като време. Виждаме голямата ерудиция на автора – преподавател, учен, романист, пътеписец, психолог, поет и есеист. Почти няма нещо от живота, за което да не става дума в този роман: важни събития и велики личности; империи и държави; книги и автори, езици и думи, материална култура, гастрономия и пр., и пр., но като лайтмотив през цялото време господстват книгите и думите (езиците). Произведението е наречено роман, но се отличава твърде много от класическия роман. Бих го сравнила с дисертация, и то голяма, докторска – цели 405 страници! Но същността не е в броя на страниците, а в съдържанието, в начина на изложение, в изказаните съждения, в направените сравнения, в изследваните човешки отношения, в големия хуманизъм на автора.

Втората част на романа е посветена на усилията на двамата донкихотовци да прочистят езика от опасните думи, които със своето „зловещо“ значение влияят зле върху хората. Опасни думи според Климент Камилски са турцизмите, много от които по произход са персийски и арабски. И тъй, двамата решават да открият стоте най-опасни турски (османски) думи. Климент Камилски смята, че трябва да се изгонят, изхвърлят от езика, а бащата на автора защитава идеята, че не бива да се пристъпва грубо към езика, защото прочистването му може да доведе до неприятни последици, например до етническо прочистване. Договарят се как ще работят и се залавят здраво в продължение на месеци: започват с по пет „най-опасни“ думи и накрая завършват с думи от няколко области, които обсъждат всеки ден. Използват речници, енциклопедии, исторически съчинения, народни приказки и всичко, което може да им послужи. Обсъждането на всяка дума представлява всъщност отделно проучване, някои от тях могат да бъдат изведени и като отделни монографии, например за еничарството (във връзка с думата еничар и съпоставката между еничарите и йезуитите). Не по-маловажно е обсъждането на думите башибозук, курбан, зандан, кадия и др. Направи ми впечатление следният израз, макар че мога да кажа същото и за много други: „Обикновено думите се намират в зандана на изречението“, пояснен чрез цял параграф: „Има думи, които нямат обяснение. Те са сами за себе си и в себе си съдържат цялото съдържание, напластено в тях с течение на времето. Казва се, че дори и всеки език може да се смята за зандан. Свободата е в граматиката“ (с. 241). А дали граматиката не е зандан за езика? Но това е друг въпрос.

Романът ни припомня епохата на пуризма в българския език, който все пак успява да изхвърли от книжовния език редица турски думи, много от които обаче се запазиха в разговорния език. С течение на времето двамата приятели и по-специално Кл. Камилски, който започва като надъхан пурист, променят мнението си и вече съставят списък на думите, характеризирайки със скоби тяхната двузначност – (без)опасни османизми.

„Трудно се намира ключ за отваряне на бравите на залостените балкански граници“, заявява Старова и се опитва чрез своите книги да намери ключ в пряк и в преносен смисъл.

И търси този ключ във втората книга – „Балканският ключ“. Книгата е автобиографична, написана пак не съвсем като такава, а като художествен роман. „Животът на моето албанско и по-общо казано, балканско семейство през целия двадесети век представляваше живот по гранични пунктове и прекосяване на граници… Животите ни, на млади и стари, бяха белязани от границата, дори може да се каже, че с течение на времето ставахме хора-граници, където и да ни отведеше съдбата“ (с. 6). „Най-проклетата граница на Балканите, а може би и в света, е границата между Албания и Македония на брега на Охридското езеро, между Поградец и „Свети Наум“, границата, която продължава и в самото езеро“ (с. 5) – пише Л. Старова.

Авторът разкрива личната емигрантска съдба на своето семейство (на дядо си, баба си, майка си, баща си и на сина, т.е. на самия себе си), но така също и житейските изпитания на други емигранти – творци, интелектуалци и обикновени хора, станали жертва на исторически превратности и диктатури.

В „Историята на дядо ми“ Л. Старова визира накратко историята на Албания и на границите, започвайки от границата между Римската и Византийската империи, минавайки през многобройните княжества (държавички) в страната с призрачни граници, после през интересите на великите сили от Първата и Втората световна война, поставящи свои граници, и стигайки до създаването на Република Албания с изкуствени разделителни граници. Интересна случка разказва за определянето на мястото на границата между Албания и Гърция: генерал Телини от Обществото на народите, след дълго мислене и съветване, събрал децата на едно село, което трябвало да бъде разделено от границата, и хвърлил шепа монети. Децата се спуснали да ги събират, карайки се и дори стигайки до псувни, но думите и псувните били на албански език. Така цялото село останало в Албания, границата го заобиколила. “Границите са паяжината, която плете дяволът” (с. 27). „Самият човек се ражда като граница, животът му са развива между човешкото и животинското, остава граница между живота и смъртта, граница между този живот и животът отвъд него“ (с. 28) – такава била философската концепция, която поддържала дядо му.

Баба му преживяла не само границите между държавите, но и новите граници, които почувствала при посещението си в Измир и Цариград – граници в езика, в облеклото, в морала.

Не по-малко вълнуващи и объркани са историите на майка му и баща му, свързани с границите. След изключване на Югославия от комунистическата общност по времето на Сталин баща му, поставен пред избора да се подчини на фашистката диктатура или да ѝ се противопостави и да свърши в италиански концентрационен лагер, избира трето решение – бягство нощем през езерната граница до другия бряг на езерото. Преминаването на подводната граница било може би най-опасното и трудно нещо. Разказвала се легенда за двуглав воден змей, който лежал на дъното на езерото и когато се приближавал уморен плувец или лодка с гребла до границата, той се обезпокоявал, появявал се на повърхността и отвличал жертвите. С преминаването на тази граница започва емигрантският живот на Л. Старова.

Следват случки и събития от живота сред други емигранти, кога по-добри, кога по-лоши. Изправен пред алтернативата на голямата емигрантска съдба – „честно служене“ на режима и получаване на еднопосочен билет за Америка, Австралия, Канада или Нова Зеландия след временен престой в емигрантски лагер в страните от Западна Европа – и малката емиграция с мъки и тегоби, бащата все пак избира малката емигрантска съдба. Остава в „новата си родина“, но трябва да преживее трудностите и препятствията с приемането на ново гражданство. Тук и по-нататък авторът си служи не с имена, а с инициали. Срещаме и инициалите К. К. и който е чел „Балканвавилонци“, която също почива на истински събития, разбира, че става въпрос за Климент Камилски. В тази книга Л. Старова разказва как двамата искат да отворят книжарница, в която да продават стари книги на всякакви езици, но намерението им не се осъществява. Баща ми „вижда книгата като жива, вижда бъдещия читател. Иска да му разкрие голямото послание, което в книгата го няма, но той със сигурност го е открил. Щастлив, че е открил бъдещия строител на Вавилон със само една нова книга, че посланието е прието. Сега е сигурен, че няма да се стигне до втората му смърт без приемственост. Книгите му ще живеят“ (с. 179). При мисълта какво ще стане с неговите книги след смъртта му К. К. често плачел „като дете с истински, големи сълзи“, а баща му го подсещал, че „през сталинско време бе по-добре, бе най-добре да не се знае много за техните книги, за техните души. Това би могло да струва скъпо и на тях, и на книгите“ (с. 179).

Подробно и вълнуващо е разказана и случката с устроената му клопка от доносника К. У. в ресторанта. Главата „Историята на сина“ завършва с преживяванията му в манастира „Свети Наум“, където е на двуседмичен младежки семинар. Красотата на езерото и околността на манастира, мислите на младежа, водещи го към осъзнаване на съществуването и същността на границите, разбирането му за родина и не-родина впечатляват с умението на автора да намери най-истинските думи и най-изразителния стил.

Втората част на книгата – „Брегът на изгнанието“ – проследява живота на семейството в емиграция, спирайки се на тежки, тъжни моменти, на обичайни случки и на радостни, весели преживявания. Отговор на въпроса защо е нарекъл книгата си „Балканският ключ“ може да търсим в първата глава, озаглавена по същия начин. Тук разбираме, че майка му събирала всички ключове от къщите, в които живеели, в които се преселвали – ключове различни, с глава на лъвче, с глава на орел, с глава на козле. В ключовете майката вижда надежда за завръщане, докато бащата винаги е обзет от идеята за заминаване. В старите ключове и в сребърното огледало, останало от майка ѝ, която била загубила преди да я опознае, се съдържала нейната надежда, че ще се върне при всичките си близки. С ключове се отварят врати. И това се случва в къщата, в която пристигат след бягството през езерото – майката отваря вратата с един от ключовете, докато бащата е отишъл да търси помощ в кметството, но то, естествено, е затворено през нощта. 

Следват разказите за семейното дърво на бащата, направено от по-големия му син, за семейния каменен праг, който не се поддава на откопаване, за да бъде взет при заминаването, за свещеното петле, за приоритета на емигрантската съдба при получаване на дрехи от Америка (приоритет, наложен от шефовете на местната албанска политическа организация), за черните чорапи, които купил по-големият син и които „донесли нещастие“ – получили съобщение за смъртта на татковия брат в затвора, за съдбата на козите, и още, и още. За козите Л. Старова разказва и в „Балканвавилонци“, но там повече от философско-политическа гледна точка, а тук – човешки, чрез разказана случка. Властите в социалистическа Македония унищожили и забранили козите, надявайки се чрез това да превърнат козарите в силна работническа класа, но със здравия си селски ум те все пак отглеждали тайно по една-две кози. И през най-студената зима всички се обединили в изхранването им, изкопали тунели помежду си в снега, за да си помагат. Един млад съдия, с намерение да „уличи в неспазване на закона“ бащата на Л. Сарова и да се издигне до по-висок пост в кариерата, започнал да го следи, за да го хване „в крачка“. Лютата зима предизвикала и голям глад. Един ден съседът-съдия внезапно започнал да руши стената с дупката за следене между неговата и останалите къщи и когато се открил изглед към двора му, видели децата му, отслабнали, изнемощели, гледащи ги с надежда в очите. Майката на Л. Сарова веднага им занесла ведро с топло мляко, сирене и парче от погача… Комшулукът останал отворен завинаги…

Заслужава да спомена и разказа „Пашата“, който може да се нарече и малка повест – в цели 30 страници се описва животът на Кемал Загорчани, близък роднина на семейството, със собствен емигрантски път и емигрантска съдба. Претичал през Европа, загубил се в аржентинските прерии на забравата, след три месеца пише на своите близки, че „чужбина не била, каквато си мислел“, и се връща. Но после отново яхва буйния зов на емигрантството и се озовава в къщата на Старови. Живее що живее там, жени се за дъщерята на Решид бей и заминава за Турция. Там приема турско гражданство и е принуден да смени и името си, звучало много „по славянски“ – дават му една седмица срок да си избере друго презиме… След смъртта на Решид бей живее в бедност, после се захваща с пчеларство и спечелва от меда, оставя грижата за пчелите в Анадола на съдружника си и започва бояджийски бизнес в Цариград… В три дълги писма разказва за себе си, за мислите, които не го оставят на мира, за съдбата, на която той не се дава, за децата си, за своята и на сънародниците си еничарска и емигрантска орисия.

В епилога в края на първата част на „Балканският ключ“ е сложен като мото кратък диалог (въпрос – отговор) от В. Юго: – Какво е гробът? – Граница! Според мен е валидно и обратното: – Какво е границата? – Гроб. Границите разделят държавите, хората, идеологията, религиите… Разделени, всички те се отчуждават, забравят се, намразват се, престават да живеят, умират, макар и живи.

Книгите на Л. Старова като с фенер осветляват тъмните зони на балканската история, която сама по себе си е един безкраен лабиринт, в който нерядко се говори за проклятието на Балканите, но и в който може да се намери отговор, ако такъв изобщо съществува. Защото „лабиринтът описва вътрешното пътуване на човека в търсене на своята истина“ ( Балканвавилонци, с. 129).

Проф. дфн Стефка Петрова е родена през 1938 г. в с. Радювене, обл. Ловеч. Дългогодишен преподавател в катедра „Български език“ на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Авто на научните трудове: Българският език като чужд (1997), Испански език. Фразеологизми, идиоми. Умалителни имена (2005), Испански език. Овладяване на лексиката (2009), Сложно изречение и езикови равнища (2008), Асиметрията в езика (2008), Морфологични ситнежи, глагол (2009) и др.