0
2222

Османските библиотеки в България

Джамията на Осман Пазвантоглу, Видин
Джамията на Осман Пазвантоглу, Видин

„Книгата и нейният храм (история на османските библиотеки в България)“, Орлин Събев, Изд. „Авангард прима“, 2017, 430 стр.

Тази книга на Орлин Събев е очаквана. Тя е важен и закономерен етап в творческата кариера на автора, чийто научни интереси са трайно свързани с изследванията в областта на културната история на Османската империя през специфичната призма на образователните институции: книгопечатане, училища, библиотеки и техните политики[1]. И настоящата книга на О. Събев стъпва върху задълбочени, многогодишни изследвания в различни наши и чужди архиви, библиотеки и музеи с богати османски документални сбирки. Нещо повече, изградена в диалогичен режим и елегантно полемичен стил, така характерен за неговата научна работа, тази монография още с увода (и първите си глави) подкопава хоризонта на конвенционалните очаквания за подобен род изследвания, свързани с проблематика, която по-скоро изглежда добре проучена. Авторът не само ни въвежда, скрупульозно, с много увличащи детайли, в историографското състояние на проблема – досегашните достижения на нашата и чужда османистика с фокус върху важно културно-историческо наследство: характера на знанието на господстващия етнос и ‘местата’ на неговото съхранение и разпространение в завладените земи (в случая България). Но оттук той създава плътна среда на своите научни намерения, всъщност самото вътрешно условие, за да стори нещо по-различно, каквато най-често е амбицията на всеки учен, чийто труд има емпиричен залог и теоретично обещание.

Отчитайки значението на специфични институции с образователни функции (библиотеките с обществен достъп, но и формирането на частни книжни колекции) за очертаване културния и професионален профил на османския елит в българските земи (и не само), О. Събев се заема с важна задача. Той за първи път обвързва в едно цялостно изследване трите основни проблематики (задаващи облика на културологичните изследвания в османистиката), защото разкрива как османските образователни концепции и практики влияят върху тематичната характеристика на личните колекции и тези на обществените библиотеки. Още повече, че често първите се вливат в последните или пък частните сбирки полагат основите на книгохранилищата с обществен достъп (както показва авторът), т.е. те, независимо от произхода си, се свързват през по-широки социални функции, размивайки границите между частната и публична сфера. И със самото това той задава нова методологична рамка на изследването си, за да преследва ясната си научна цел – да разкрие как и защо „знанието, приютено в книжно тяло“ (първо ръкописно, а после печатно) влиза в света на правоверните мюсюлмани (представители на различните съсловия както на професионалните османци, така и на раята: занаятчии и търговци). Но оттук и да размишлява върху връзките на тематичното съдържание на сбирките (в различни образователни институции и частните притежания) с професионалните интереси и духовните потреби (основно доминирани от разбирането на исляма за смисъла на земното и отвъдното), за да разпали въображението (нa своите читатели) за съдържателния контекст на отношения (религия – познание – индивид – субект – личност), откъдето изплува специфичният образ на всяко историческо общество (или общност). Освен това О. Събев не пропуска важен аспект от мястото на книгата („като дом на знанието“) в човешките взаимоотношения: предмет на естетическа наслада и основа за етическо формиране, но и на търговски интерес (както показват наследствените описи, някои изучавани за първи път от автора).

Същевременно разкривайки организацията на живота на конкретни образователни религиозни институции с техните библиотеки (през наглед досадно емпирична информация за заплати на библиотекари и на преподаватели, описите на фондовете на библиотеките, наследствени регистри, отразяващи частни колекции), О. Събев всъщност пробужда любопитството ни за нивата на грамотност сред самия османски елит (заради характера и тематиката на частните колекции, заради йерархията и спецификата на знанието и познанието в мюсюлманския свят до ерата на Танзимата). Още повече, че авторът цитира интересни находки на книжни колекции, които са притежание на жени (съпруги и дъщери, наследили съответно своите високопоставени съпрузи или бащи) – факт, повдигащ въпроси около образоваността на османската жена (извън султанския харем) в съответната епоха. От друга страна обаче, той показва например липсата на медицински книги сред сбирките на лекари (хирурзи), но наличието им в частната колекция на представител на класата на военните („хората на сабята“), който е и собственик на книги, които не са сред полезните четива, съгласно ислямската концепция за необходимото, допустимо познание в земния живот – живот, чийто смисъл е човек да се подготвя за „вечното блаженство“. Тези документи са интересна следа, доста насърчителна за нови изследвания (а защо не и през микроисторическата парадигма), за да се повдигне завесата към процесите, свързани с променящото се светоусещане (видимо разширяващият се духовен кръгозор) на елита, който е носител на модернизацията в Османската империя – военните[2].

После, когато в цялата книга (поделена на пет логически обвързани глави в изучаването местата на съхранение на знанието през важната метафора в ислямската култура за „дома“) О. Събев се заема да надгражда, уточнява и запълва онези празнини в предходни изследвания (за основателите, структурата, книжните фондове и географското разпространение на османските библиотеки в България), той удържа важен аналитичен подход (често присъстващ в протоколите на микроисторическото изследване). Той не следва безкритично сведения и факти, които изглеждат установено знание, а подлага на съмнение твърдения, които са предавани в историографската традиция, и със самото това показва значението на разностранното емпирично изследване, което по презумпция стига до първоизточника. А тъкмо този източник често остава обвит в идеологическите пластове (на историческото време) и заглушаван в онова, което наричаме „шепота на дискурса“, какъвто е случаят с начина на въвличане в научно обръщение на изследването на Осман Нури Перемеджи (както убедително ни доказва О. Събев). В този смисъл книгата на О. Събев е важен принос в методологията на емпиричното изследване, а без последното трудно бихме пристъпили към теоретично осмисляне на наследството на османските библиотеки в българските земи през важните им социални функции, особено през XIX в., когато публичната сфера ще центрира вниманието на модернизационните елити в османската империя.

Разбира се, тази книга, освен другото, ще сблъска любопитния читател и с важни страни на институционализираната благотворителност в Османската империя, за да му създаде по-ясна представа както за ефикасността на османската икономия (културна и благотворителна), така и за спецификата на конкретните юридически практики при създаване на фондация (свързана със статута на библиотеките и начините за осигуряване на достъп до фондове за обществена полза и ползване).

Друг важен аспект, зад който също личи грижа за читателите, е фактът, че авторът не пропуска да постави в сравнителен (европейски) контекст не само характера на образователните османски религиозни институции (и техните залози), но и съдържанието (в количествени и качествени показатели) на обществените и частни колекции на книжовното наследство (на двата свята, на православни и мюсюлмани).

И още, оставайки верен на „метода на Анали“ (тук артикулиран през идеите на Льо Гоф за функционалността на книгата в живота на средновековния човек), О. Събев по-скоро ни загатва, че и този негов труд ще има продължение – вероятно много нови страници, разгадаващи други исторически тайни. Например как „книгата“ формира и развива въображението на общностите (религиозни и професионални, свързвани и с общо споделяни ценностни мрежи, залог на всяка образователна политика), но и на отделния индивид (част от общност, но и самотник, взрян в различно бъдеще). Едно такова обещание, като че ли се съдържа в анализа на сбирките с поезия (особено в каталозите на частните притежания). Но не само. Потенциал за подобен род изследвания се разкрива и от историческото разследване на О. Събев (в настоящата книга), което той предприема, за да достигне до истината за съдбата на средновековни български книжовни съкровища в Търново, а именно дали и как те са били усвоени (асимилирани? съхранени? унищожени?) от османските библиотеки в старопрестолния град. Защото анализирайки и възстановявайки един сякаш парадоксален процес на унаследяване, авторът засяга и същността на един друг теоретичен и емпиричен дебат – за противоречията на наследството. Още повече, че в случая О. Събев въвлича доказателства от различен характер – доста несигурните, но съдържащи достатъчно следи към подстъпите на затрупани истини, източници на устната история (семейна памет, предания), отхвърлящите иначе устойчивите във времето стереотипни формули за обърнати в джамии църкви археологически разкопки (за църквата „Св. Петка“, Царевец), предполагащите задълбочени контекстуализации приписки и изискващите внимателни интерпретации възрожденски текстове. И със самото това засвидетелства научно въображение, смелост и интуиция – онзи особен изследователски арсенал, който е условието за развитието на съвременната наука по нови писти, които водят към изучаване на скритата реалност на историческия процес, афектите, реалността на мечтите, страстите, настроенията, желанията, копнежите, но и на „паразитните емоции: страх, яд, омраза, завист…“, всичко онова, което движи настоящият ни свят (следователно и миналите).

С други думи, тази книга със сигурност ще отвори хоризонти за нова социално-икономическа история на Османската империя[3], поставяща във фокуса на научния интерес практическото минало (в смисъла на Хейдън Уайт), а именно „социално контекстуализираните съновидения, мечти, страхове, желания“ на отделния индивид, на общностите, на обществата. Тя със сигурност ще допринесе за развоя на културната история на османското минало на българските земи, а всяко познание освен печал, носи и мечти за общ човешки свят, в който миналото изглежда поправимо само като настояще (или като надежда за бъдеще).

Доц. д-р Снежана Димитрова е преподавателка по Нова и съвременна балканска история в Югозападния университет „Неофит Рилски“.

 

[1] Вж. Орлин Събев, Османски училища в българските земи XV–XVIII век, София: Изд. „Любомъдрие–Хроника“, 2001; Същият, Първото османско пътешествие в света на печатната книга (1726–1746). Нов поглед, София: Изд. „Авангард Прима“, 2004; Същият, Робърт колеж и българите, София: Изд. „Изток-Запад“, 2015.

[2] Сравни изследването на Тиери Саватие за историята на картината на Огюст Курбе „Произходът на света“, картината, зад чиято съдба играят сенките на исторически драми и семейни саги, но и на теоретични вдъхновения (за Лакан например). Произходът на самата картина е свързан с колекционерската страст на Халил бей, а в неговата биографична траектория се оглеждат характерни, но и специфични черти на модернизационите процеси в Османската империя през XIX век, чиито корени могат да се търсят в промените, настъпващи бавно в империя, която трябва да отговаря на новите предизвикателствата на християнския европейски свят (след XVII век насетне). Savatier, Thierry. L’origine du monde. Histoire d’un tableau du Gustave Courbet. Paris: Broché, 2006.

[3] Hathaway, Jane. Rewriting Eighteenth-Century Ottoman History. In: Mediterranean Histolical Review. Vol. l9, No.l. June 2004. pp.29-53. Hathaway, Jane. “HabeshîMehmed Agha: The First Chief Harem Eunuch (Darüsaade Ağsı) of the Ottoman Empire.” In The Islamic Scholarly Tradition: Studies in History, Law, and Thought inHonor of Professor Michael Allan Cook, edited by Asad Q. Ahmed, Behnam Sadeghi, and Michael Bonner, 179-95. Leiden: Brill,2011.