0
2247

Книгата

В ония времена злото върлувало навред. Като вихър от тръни се търкаляло и оставяло след себе си студени огнища и онова страшно скръц-скръц на въжените примки върху гредите, около които тежко се събирали гарваните. Хората се видели в чудо. И затуй проводили най-стария да търси за селото закрилник.

В пещерата при Хвъркат Ненко се изсипали молителите от три села наведнъж. Така и така, казали, то не се трае. Като се събудим, не знаем дали ще мръкнем. Бележим децата с белези по лицата и им чупим накриво нозете, да не ни ги заберат. Хвъркат Ненко подпирал ръцете си на костените дръжки на ножовете и пищовите, които стърчели от пояса му, слушал и мълчал. Викали му Хвъркат Ненко, защото за ден време можел да измине пеши толкова път, колкото изминавал ездач с як кон.

Първия молител, един лек като семка дядка с толкова бял памук, извиращ от ушите му, че гаче бил повече и от нищожната брадица по лицето му, рекъл:

– Ние, без да се лъжем, сме най-богатото село. Даваме ти къща и лозя.

До него застанал вторият молител от другото село. Той бил въглищар и червените му от жаравите очи светели на черното му лице като очите на горски дух.

– Ние ще ти дадем конче и за булка най-личната мома.

Дошло ред и на третия молител. Неговото село било повече махаличка, по чукарите и не можело да се мери с другите две села. Той бил тютюнджия и гърдите му свирели като ковашко духало, докато рекъл на пресекулки:

– А ние – казал – ще стъкмим за тебе песен. Изпратихме вече гусларя с една певкиня до онази жена от другата страна на Балкана, дето реди песни. Ще се върнат и ще запеем тази песен. Това ще ти е от назека.

Кое село избрал да пази Хвъркат Ненко?

Тази притча я има на последните страници на една книга от наша писателка, която вече не е между живите. Аз само я разказах с мои думи и смених името на закрилника. И отговорът на притчата е там.

Намерете книгата, прочетете я.

Ще ви помогна мъничко.

В лицето си тази писателка приличаше на икона.

И книгата й е такава, с чистия рисунък на икона. По нещо напомня кристалния Исмаил Кадаре от „Кой доведе Дорунтина”.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЕнциклопедичен речник за Македония и македонските работи
Следваща статияКонкурс на Портал Култура 2017