0
2308

Книга за мира

Този текст, в чийто център на внимание е романът на Бенедек Тот „След последната война“ (превод Мартин Христов, „Ерго“, 2021), ще покаже три неща:

  • Разказът в романа върви като „Аз-повествование“, без изобщо да се споменава някъде името на разказвача. Но разказвачът не е без име и това име аз го знам;
  • Краят на романа е стряскащо безнадежден: „Казах всичко. Нищо човешко няма в него“. Въпреки това той ни оставя светлинка – светлинка тъкмо за човешкото;
  • Заглавието на романа гласи „След последната война“. Независимо от заглавието обаче твърдя, че „След последната война“ е книга за мира.

1)

Началото е пълно с детски игри – футбол, други; децата, както се разбира от текста, са някъде около дванайсетинагодишни – току пред пубертета, пред трудната възраст. Но трудна е не възрастта, трудно е времето, в което им се е паднало да живеят. Време на война, на ожесточена, кървава война. На тотална война: нашествениците-руснаци оставят след себе си единствено трупове и пожарища; действат на принципа на изгорената земя. Но тази изгорена унгарска земя е родна за невръстните хлапета и те се опитват колкото е възможно повече да оцелеят в нея. Мнозина не успяват: всяко от тях е загубило близък, роднина, приятел; всички са белязани и накърнени от войната. Разказвачът като че ли най-много: баща му и майка му са мъртви, братчето му Тео е изчезнало. Това име Тео според мен е знаково: умалително е от гръцкото θεος, (theos), което значи Бог. И макар че Бенедек Тот малко поприкрива тази връзка, изписвайки името Тео на унгарски Teót, за мен е сигурно: етимологията има значение, произходът на името има значение. Подкрепя ме в това и самият автор: той още от първите страници на книгата обяснява генезиса на един или друг прякор на приятелите на разказвача: „Кибрита, на когото викахме така заради рижавата му коса“, „Яни Дока, най-умният от цялата банда, който винаги по всичко имаше шестици, когато още ходехме на училище и на когото заради това подигравателно викаха Бележкаря“. Братът на Тео (Тео, на когото не викат никак, а само Тео, единствено и само Тео), който разказва страшната история, тръгва да го търси – с маниакална упоритост; и това е не обикновено търсене на Тео, това всъщност е боготърсачество.

За щастие, търси го не сам, търси го заедно с приятел, опитния и вещ чернокож войник Джеймс, Джеймс Хендрикс, който „предложи да му викам просто Джими“. Тръгвайки от постулата, че в този роман името има значение (както вече установихме), името Джеймс също не е случайно, има смисъл и шифър в него. То е английската версия на библейското име Иаков (Яков) – героят, който се хванал за петата на брат си Исав и така се измъкнал от утробата на майка си Ребека. Производно е от думата „акев“, която значи пета, на иврит е глагол в бъдеще време, трето лице, мъжки род, значи „който ще следва“. Джеймс следва своя спътник, за да търсят брат му Тео, който е персонификация на Бога, тоест може да се каже, че е Иисус, Въплътилият Се. Но Иисус, знаем от Евангелието на Матея (13:55), има братя, като Иаков е най-големият („Не е ли Той на дърводелеца син? Майка Му не се ли казва Мария, и братята Му – Иаков и Иосия, Симон и Иуда?“), следователно няма да сгрешим, ако решим, че разказвачът, който следва по петите брат си Тео, също се казва Иаков (Яков), на унгарски Jákób, Якуб. Чернокожият войник Джими и малолетният унгарец Якуб се оказват съименници, адаши, което ги обрича съдбоносно и клетвено да търсят Тео, Teót, Бога с неугасващата надежда, че ще го открият жив, а не мъртъв. С неутихваща страст изпълняват казаното от свети Иаков в неговото послание: „Приближете се към Бога, и Той ще се приближи към вас“ (4:8). Да, те ще Го приближат, за да Го възкресят.

2)

„След последната война“ е страшна книга. Насилие, убийства, трупове, смърт в изобилие. Бенедек Тот обяснява, че първоначално била разказ за съветската инвазия в Унгария през 1956 г., но после осъзнал, че от това може да излезе нещо по-голямо. Прав е бил, излязло е. Но не без влияния вероятно, и не без препратки. Описанието на обсадения град например най-напред ми напомни Миленко Йергович, хърватския писател, роден в Босна, и неговия сборник „Сараевско Марлборо“. Отблясъци има – бегли, далечни – и от „Портокал с часовников механизъм“ на Антъни Бърджес. Но като че ли най се приближава този потресаващ текст до друга англоезична книга, създадена отвъд Атлантика – „Пътят“ на Кормак Маккарти. И каква беше изненадата ми, когато – говорейки си със Сандра Мишкеди, директорката на Институт „Лист“ в София, тя ми каза, че от своите преводи от английски Бенедек Тот цени и е най-горд с превода си на „Пътят“. Всъщност литературната си кариера той започва като преводач от английски, освен Маккарти е превеждал още Стивън Кинг, Олдъс Хъксли – над 50 са преводните му издания; чак след това се обръща към писането. Първият му роман „Сляпа надпревара“ (2014) печели наградата „Марго“ за най-добра дебютна белетристична книга. „След последната война“ е втората поред, която – напук на предразсъдъка за втората книга, се е получила поразително.

Нещо повече, в моите усещания тя се явява нещо като първа част на „Пътят“ на Кормак. Знаем американската история: баща и син преминават през опустошената земя, за да стигнат южното крайбрежие, където се е съхранил все още що-годе устроен живот. По пътя ги налазват всякакви чудовища и престъпници, но двамата се справят. Малкото момче от „Пътят“ преспокойно може да е разказвачът от „След последната война“, който – въпреки пълната разруха, която го сполетява, все пак се е измъкнал и отървал. Разбира се, Бенедек Тот не ни дарява с твърде много надежда за това: манифестно в книгата е, че – макар и Якуб да намира Тео, братчето е толкова изтощено, толкова измъчено, толкова изнурено, че не оцелява. Представете си само: двамата с Джими откриват Господа, но Господ не издържа, умира! Все едно чуваме вика на Ницше: „Бог е мъртъв!“ Малкият разказвач в романа не крещи – не са му останали сили, просто гледа безпомощно и рухнало. Но и след този апокалипсис двамата с Джими продължават да се съпротивляват на чудовищността, продължават да устояват. В края на романа, малко преди двете съкрушаващи изречения, героят среща един слепец и заедно с него тръгва нанякъде. И това някъде е „Пътят“, няма какво друго да бъде. Затова заглавието на последната глава-епилог (а знаем вече колко за Бенедек Тот наименованията носят символ и смисъл) е така двусмислено: „Ibis redibis nunquam per bella peribis“, зависимо от пунктуацията: в единия случай „Ще отидеш, ще се върнеш, никога във война не ще загинеш“, в другия „Ще отидеш, не ще се върнеш никога, във война ще загинеш“ (прочее, дали пък не заради тази амбивалентност на завършека българското издание е с две корици – една момчешка и една гарванова?). Якуб, момчето, вярно, не се връща, но и не загива: преминава в/през „Пътят“, където, между другото, също няма име. Но името ние вече сме го научили.  

3)

„Контрол“ пеят в една своя песен „Не съм нормален“. Същото могат да пеят за себе си и героите на Бенедек Тот. Някои са такива по силата на вътрешната си същност – нашествениците руснаци, други са принудени да напуснат нормалността, защото ако не го направят, ще бъдат мъртви. Както мъртви се оказват приятелите и близките на разказвача, устроили си горе-долу читав живот в едно подземие. Само че когато насилието бушува като тайфун навсякъде, всичко сносно, уредено, подредено, битово, ако щете, е обречено. Защото то предполага да се отпуснеш, да се разсееш, да се развлечеш, направиш ли го обаче – загинал си, няма те! Трябва да си винаги в готовност, изпънат като струна, във всеки момент готов да реагираш. И на най-малкото движение да отговориш със свое – отбранително, нападателно, спасително. На война, слава богу, не сме били, но в казарма сме – и там е така. Действията трябва да са разчетени, оттренирани, детайлни. В текста на „След последната война“ това се вижда: гъста, непрозрачна проза, всичко е описано с най-големи подробности; така трябва да бъде, понеже ако нещо пропуснеш – край с теб. Тези описания са не любуващи се, не са удоволствени – те са мъчителни, раздиращи, болезнени. Бенедек Тот не харесва войната и затова я описва толкова прецизно: да се види цялата ѝ отвратителност, цялата ѝ злостност, цялата ѝ мрачност. Има сцени, от които ти настръхват косите, но това не е, защото авторът е някакъв прикрит садист, а е за да покаже колко войната е дело несносно, лошо, ненормално. Колко е античовешка.

Сещаш се за Ремарк, сещаш се за Юнгер. И за друг автор, руски, Захар Прилепин, в чиято книга „Патологии“ също се описва война – чеченската, но някак по-иначе, с известен възторг, с известна гордост. Има там един специален отряд млади войничета, които постепенно от войната озверяват, губят човешкия си облик. Подмолно обаче върви внушението, че така се възмъжава, така се постига героизма – с барут. В „След последната война“ подобна убеденост и такива внушения липсват, напротив – войната е не поле за геройство, войната е минно поле за животинско оцеляване. Първото мото е цитат от Тим О’Брайън, американския художник-хиперреалист: „Истинската военна история никога не е нравствена. Тя не възпитава и не внушава правилно човешко поведение, нито кара хората да се въздържат от постъпки, каквито винаги са вършили. Ако в края на военната история сте се почувствали приповдигнато, или ако сте почувствали, че някаква частица морал е била спасена от общата разруха, значи сте станали жертва на много стара и ужасяваща лъжа. Няма никакъв морал. Няма добродетел. Следователно, като първо и подразбиращо се правило, можете да разкажете истинска военна история чрез абсолютната ѝ и безкомпромисна принадлежност към гнусотата и злото“. Всичките картини, които отблъскват, погнусяват, сквернят са плод на тази категоричност: войната е зло, най-голямото зло. И всеки, готов от нея да се опиянява, също е зло, като нея зло…

В „След последната война“ се разказва за война, но това е книга за мира.                        

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЗа ангелите, зверовете и нормалното в изкуството
Следваща статияБългарската политическа варицела