Начало Книги Изборът Книга за моя живот
Изборът

Книга за моя живот

св. Тереза Авилска
10.03.2015
2084

„Книга за моя живот” (изд. Фондация „Комунитас”) е първата творба на св. Тереза Исусова, църковен учител. Тя ще бъде представена на 11 март от 18.30 ч. в Духовния център към манастира „Св. Йосиф” на отците кармилитани в София, ул. „Анджело Ронкали” № 2. Прочетете откъс от книгата.

Архиепископ Януариуш Болонек, Апостолически нунций в България и Македония

tereza1Държа в ръцете си за кой ли път том от събраните съчинения на св. Тереза Исусова, църковен учител, озаглавен Книга за моя живот. Тази автобиография на мистичката от Авила беше издадена на полски език от познанското издателство Flos Carmeli през 2010 г. във връзка с подготовката за честването на 500 годишния юбилей от раждането на първата жена, влязла в лика на учителите на Всеобщата църква на 27 септември 1970 г. „Часовникът на Провидението удари часа на Тереза – заяви пред кардиналите, епископите и множеството вярващи папа Павел VІ, който председателстваше Евхаристичната литургия в базиликата „Свети Петър“ във Ватикана. – Тя ни научи да следваме главното направление по пътя на молитвата и съжителството с Бога. Всички други пътища са само пътечки, полезни дотолкова, доколкото насочват към това главно направление, тоест към молитвата, връзката с Бога, вътрешния живот. Такъв е урокът на света Тереза, църковен учител“ (вж. също апостолическо послание Multiformis sapientia Dei, 27 септември 1970).

С църковните учители ме свързва своего рода духовно приятелство, което се задълбочава с всяка изминала година, особено приятелството ми с пилоните на мистиката – света Тереза Исусова и свети Йоан Кръстни. Още от първите месеци на моето пастирско служение в България с удоволствие участвах в Литургиите в чест на тези велики испанци в църквата на отците кармилитани в София. Изпълнявайки желанието на предстоятеля на тази общност, о. Сречко Римац, обикновено проповядвам Божието слово, черпейки извечни истини от Свещеното писание и от произведенията на църковните учители.

Традицията е признала на Павел от Тарс титлата doctor gentium, т.е. учител на народите. Апостол Павел е автор на около една трета от Новия завет, неуморен мисионер, богослов, мистик, учител по християнска мъдрост. Именно свети Павел в посланието до верните в Ефес пише, че Христос „постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово“ (Ефес. 4:11,12). Учителите, на гръцки διδάσκαλοι, а според латинската Вулгата doctores, освен че изпълняват различни служби в общността на вярващите, са Христов дар за Църквата, която е общ дом за всички. С оглед на своя сан епископите също са учители в Църквата, което означава учители в здравото учение (срв. 1 Тим. 4:1-11; 2 Тим. 3:13-17; Тит 1:7-9). В списъка на харизмите, с които Бог е обогатил Църквата, Апостолът на народите е поставил на първо място апостолите, на второ място пророците и на трето място – doctores, тоест учителите (1 Кор. 12:28-31). Може следователно да се заключи, че в ранната Църква за doctores са били смятани хората, особено способни да изпълняват учителната служба, благодарение на специална благодат, получена от Светия Дух и разпозната в общността на вярващите (срв. Рим. 12:4-8). Освен това изглежда, че doctores са били изключително мъже. Макар че в християнската общност в Коринт сред пророците (prophetae) са се случвали и жени (1 Кор. 11:3-6; 14:31-33), но те не са можели да се изказват в събранието на верните. „Тъй е по всички църкви между светиите. Жените ви в църквите да мълчат: тям не е позволено да говорят, а да се подчиняват, както казва и законът. Ако пък искат да научат нещо, нека питат мъжете си вкъщи; понеже е срамотно жена да говори в църква“ (1 Кор. 14:33-35). Апостолът повтаря същата забрана за поучаване в своето първо послание до Тимотей, в което между другото дава указания относно молитвата на мъжете и жените (1 Тим. 2:8-15).

От цитираните по-горе наставления можем недвусмислено да заключим, че поне в християнските общини, свързани с апостол Павел – в Сирия и в Палестина, жената е трябвало да се учи (discere) или в събранията, или вкъщи от мъжа си; не е можела обаче да обучава (docere). Екзегетите смятат, че ограниченията, наложени на жените, са били обусловени от тогавашните обществени нрави и учение на равините. Те са били тясно свързани с господстващата култура на дадената епоха и следователно не могат да представляват аргумент срещу еднаквото достойнство на мъжа и жената. Павел от Тарс знае, че достойнството на жената произхожда непосредствено от Бога, Който е сътворил човека „по Свой образ, … [като] мъж и жена“ (Битие. 1:27), в съвършеното равенство на човешки личности.

Независимо от всичко в продължение на двайсетте века, които ни делят от апостолските времена, титлата „Църковен учител“ е била признавана изключително само на мъже, отличили се със святост на живота и забележително учение, което улеснява верните в по-дълбокото разбиране на Божията тайна и стремежа към християнско съвършенство. Между 30-те църковни учители има папи, кардинали, епископи, абати, монаси, богослови, мирски свещеници и дякони. Прелом в многовековната традиция е смелото решение на папа Павел VІ, който признава титлата църковен учител на две жени – Тереза Исусова и Катерина Сиенска. Папа Йоан-Павел ІІ обяви за църковен учител босоногата кармилитка от Лизио, св. Тереза на Младенеца Исус. Папа Бенедикт ХVІ вписа в списъка на църковните учители още една жена – света Хилдегард, бенедиктинка от Бинген в Германия, както и един свещеник от Испания – свети Хуан де Авила (1500 – 1569), съвременник на Тереза Исусова, когото тя нарича „наставника от Авила“ в своите писма. Именно на този забележителен духовен наставник Тереза ще повери разпознаването на своята душа, за което пише в Книга за моя живот.

Книгата е написана в авилския манастир „Свети Йосиф“ през 1565 г. Тя пленява със своя литературен стил, в който непосредственото и живо повествование разкрива дълбоката връзка с Божествения Жених и Неговото действие при основаването на седемнайсет манастира. Тереза си сътрудничи със свети Йоан Кръстни, който споделя духа на кармилската реформа с цялото си сърце. Двамата „Божии безумци“ постигат върхове на християнската духовност, достъпни за всяка душа, във всяко време и на всяка географска ширина. От Автобиографията научаваме как Тереза се бори със слабостите – физически (сериозни заболявания) и духовни (напр. трудности по пътя на умствената молитва), когато се стреми към съкровена близост с Исус Христос. Въплътеното слово изпълнява в душата й абсолютно централна роля като единствено средство за достигане до Бога Отца. За Тереза молитвата е приятелско общуване с Триединния Бог; в молитвата сме на „ти“ с Този, за Когото знаем, че ни обича. Тук можем да забележим сходство с определението за богословската добродетел любов, дадено от гениалния богослов свети Тома от Аквино: „amicitia quaedam hominis ad Deum“. Така душата на Тереза става „вътрешният замък“, в който заживява Божественото величие – единственото Благо, единствената Истина и единствената Красота, способни да удовлетворят най-възвишените копнежи на човешкото сърце. Прочутото произведение на Бернини

„Екстазът на света Тереза Авилска“ дава известна представа за състоянието на душата, достигаща мистичните върхове на неизразимото общение със Създателя.

Бих желал още да обърна внимание върху един знаменателен факт. Настоящото издание на Книга за моя живот съдържа не само обширно въведение в живота и мистиката на кармилитката на всички времена, но също така в него са поместени ценни приложения, потвърждаващи съответствието на терезианската доктрина с учението на Вселенската църква. Много полезен при четенето е също и речникът на личностите, които са изиграли важна роля в периода от живота на Тереза, описан в тази автобиография, както и историко-географският речник.

Благодарение на своите литературни и издателски достойнства Книга за моя живот може да стане „място за среща с Бога“ и стимул за духовно израстване, въвеждащо в кръговрата на любовта между Всевишното Благо и безсмъртната душа. Този кръговрат – подобно на кръвообращението или кръговрата на соковете в живите организми – обуславя нашия вътрешен полет към небето или нашето communio с вечния и безсмъртен живот, чийто първообраз е животът на Трите Божествени Лица. Душата, която живее в сиянието на Божието присъствие, е способна да постигне това тринитарно измерение на духовността, за което свидетелства красивата икона, изписана с живота на Тереза Авилска. Този шедьовър на духа възхищава и поучава.

Ще припомним накрая, че учената, еврейка от Вроцлав, Едит Щайн, известна днес като босоногата кармилитка света Тереза Бенедикта Кръстна, приема католицизма благодарение на тази автобиография. Тя не е поразена от „гърма на Евангелието“, но думите и делата на голямата Тереза довеждат нея, жената философ, при Исуса.

Струва си следователно да четем Книга за моя живот, особено в това й българско издание. То предоставя благоприятен случай да чуем Светия Дух, Който „духа, дето иска“ (срв. Иоан. 3:8) и безпогрешно сочи пътя, водещ към срещата с Бога.

София, 15 юли 2012 г.

 

Тереза Авилска, „Книга за моя живот”, Християнска библиотека Фондация „Комунитас”, 2014, превод Константин Димитров, Благовеста Лингорска, Мария Китова, Весела Садовска, Фреди Пенев

 

Книга за моя живот

 

ГЛАВА 23

В нея възобновява разказа за живота си – как започва да се стреми към по-голямо съвършенство и какви са средствата за постигане на тази цел. Тази глава е полезна за всички онези, които искат да ръководят упражняващи молитвата души. В нея се указва онова, с което трябва да се започне, и колко е голяма ползата от едно добро ръководство.

 

1. Сега бих желала отново да подхвана разказа за своя живот оттам, откъдето го бях прекъснала. Мисля, че направих по-голямо отклонение от необходимото, ала то е неизбежно, за да бъде разбрано по-добре онова, което следва. Оттук нататък започва една нова книга – книгата за моя нов живот. Животът дотук бе моят живот. Животът от момента, който започнах да говоря открито за молитвата, е, както ми се струва, животът на Бога в мене[1], защото иначе е невъзможно човек да се освободи от едни тъй лоши привички и дела за тъй кратко време. Да бъде благословен Господ за това, че благоволи да ме освободи от мен самата.

2. Тъй като започнах да избягвам възможностите за грях и да се отдавам по-често на молитвата, Господ съвсем редовно започна да ми изпраща благодати, сякаш искаше да благоволя да ги приема. Негово Величество започна неспирно да ми дарява молитвата на душевен покой и често тази на единение, и то задълго. Но след като научих, че по онова време много жени са

станали жертва на предизвикани от дявола лъжевидения и измами[2], започнах да изпитвам страх от голямото блаженство и нежност, които много пъти дори не успявах да избегна. От друга страна обаче, изпълваше ме непреодолимата увереност, че всичко това иде от Бога, особено докато се намирах в молитва. Виждах също така, че излизам от тези състояния много по- добра и изпълнена с нови сили; допуснех ли обаче да се разсея дори за малко, отново ме нападаха мислите и страховете дали това не е някаква клопка на дявола и дали не е той, който ми внушава, че да се изключи разумът е нещо добро, като по този начин иска да ми отнеме умствената молитва, така че не само да не мога да мисля за Страданията Христови, но и изобщо да не мога да се възползвам от разума – нещо, което смятах за голяма загуба.

3. Но тъй като Негово Величество желаеше да ме просветли, за да не Го оскърбя и за да осъзная колко много Му бях задължена, тревогата ми се усили тъй много, че аз усърдно започнах да търся духовни хора, с които да мога да споделя ставащото с мен. Бяха ми вече споменали за някои, тъй като тук бяха дошли отци от Обществото на Исуса[3]. Не познавах никого от тях, но те ме изпълваха с възхищение, защото знаех за благочестивия им живот и верността им към молитвата. Чувствах се недостойна да говоря с тях и не усещах достатъчно сили, за да им се подчинявам. Всичко това ме изпълваше с още повече смущение: струваше ми се неуместно да общувам с такива хора, защото си давах сметка какво всъщност представлявах аз.

4. Така продължи известно време, докато след голяма вътрешна борба и много страхове най-сетне реших да попитам някой духовен човек каква е тази молитва, с която се молех, надявайки се, в случай че бях изпаднала в заблуждение, той да ме просветли, така че да сторя всичко, което е по силите ми, за да не оскърбя Бога. Защото, както казах, липсата на увереност, която виждах в себе си, ме правеше много боязлива.

Боже мой, каква голяма заблуда – исках да стана добра, като се отделях от Доброто. Явно когато започваме да придобиваме някоя добродетел, дяволът полага много усилия, за да ни отвърне от нея, защото аз все не успявах да надвия на този страх. Дяволът знае, че няма по-полезно нещо за душата от това, да общува с божиите приятели и така нареждаше нещата, че аз все да не мога да реша окончателно кога и как да го направя.

Очаквах първо да се поправя – както когато бях изоставила молитвата[4], ала това може би никога нямаше да стане поради лошите привички, в които бях изпаднала, без да си давам сметка, че са такива. Ето защо имах нужда от хора, които да ми подадат ръка и да ме изправят на крака. Да бъде благословен Господ за това, че Той пръв ми се притече на помощ!

5. Ведно с напредъка в молитвата се усилваха и моите страхове. Започнах да си мисля, че във всичко това се крие или някое голямо добро, или обратно – някакво много голямо зло. Прекрасно си давах сметка, че с мен ставаше нещо свръхестествено, щом понякога не успявах да му се противопоставя и щом никога не успявах да го предизвикам нарочно. Тогава си помислих, че единственият изход от тази дилема е да се отделя от всички възможности за грях, включително и леките, и да се стремя към чистота на съвестта. Ясно беше, че ако всичко това идеше от Божия Дух, аз щях да спечеля, а ако пък беше дело на дявола, то той малко можеше да ми навреди, щом като се опитвах да не оскърбявам Господа и да Му угодя. При това положение губещият щеше да бъде само и единствено дяволът. И ето че, отправяйки към Бога непрестанни молитви за помощ, аз започнах да се стремя към очистване на своята съвест. Неизминали и няколко дена обаче, аз се убедих, че душата ми няма необходимата сила, за да постигне това съвършенство сама – тя все така си оставаше привързана към някои неща, които, въпреки че не бяха толкова лоши по само себе си, бяха напълно достатъчни, за да провалят всичко.

6. Известиха ми, че на онова място имало един образован духовник[5], чиято доброта и благочестив живот Господ бил започ- нал да явява на хората. Опитах се да се срещна с него чрез посредничеството на един благочестив и благороден човек от същия град[6]. Този господин е женен, но води безукорен, добродетелен, изпълнен с молитва и милосърдие живот, така че във всяко негово действие блестят доброта и съвършенство. Напълно справедливо е да се говори така за него поради големите добрини, които е сторил на много души, а също и поради множеството му дарования, които прилага неотстъпно – независимо че личното му положение никак не спомага за това. Той е човек, проявяващ голямо разбиране и доброта към другите; разговорът с него не е тежък, а приятен, изящен и едновременно с това прям и свят, с което доставя огромна радост на всички. Всичко нарежда за голяма полза на душите, с които общува, и изглежда, че няма друга цел в живота, освен да им угоди и да им стори възможно най-много добро.

7. Та, струва ми се, усилията на този благословен и свят човек станаха причина моята душа да започне да се спасява. Удивявах се на неговото смирение, тъй като, освен че от четиридесет години (или две-три години по-малко) се молеше с умствена молитва, животът му бе възможно най-съвършеният за неговото състояние на женен човек поради това, че съпругата му служи на Бога с такава преданост и е тъй милостива, че той със сигурност няма да загуби спасението си заради нея. С две думи, Бог е избрал тази жена за съпруга на човек, за когото е знаел, че ще бъде Негов предан слуга. Негови роднини бяха женени за мои роднини и той поддържаше добро приятелство с друг един голям Божи угодник, женен за една моя братовчедка.

8. Та чрез този човек успях да вляза във връзка с онзи богоугоден духовник[7], тъй като бяха приятели. Реших да се изповядам при последния и да го помоля да ми стане духовен наставник.

Когато дойдоха на среща, аз изпитах огромно смущение, че се намирам в присъствието на толкова свят човек. Разкрих му отчасти душата си и му разказах за молитвата, с която се молех. Той не прие да ме изповяда, казвайки, че бил много зает, и това действително беше така. Започна да ме ръководи със свята решителност, за да не би някак си да оскърбя Бога. Отнасяше се с мен като със силна душа, каквато според него следваше да бъда след всичко, което му бях разказала; беше решил, че е невъзможно да не съм силна, щом като се моля с такава молитва.

Забелязах обаче, че той твърде бързо проявява решителност в дребните неща, които, както казах, нямах сили да изоставя напълно. Това ме натъжи. Струваше ми се, че иска някак си отведнъж да разреши всичките ми душевни затруднения, а аз чувствах, че за това имам нужда от много повече внимание.

9. Най-сетне разбрах, че начинът, по който ме ръководеше, не ще ми помогне, тъй като беше подходящ за по-напреднала душа, докато по добродетели и самоумъртвление аз все още се намирах в самото начало, независимо от премногото милости, с които Бог ме беше надарил. Вярвам твърдо, че ако не бях имала възможността да се обърна към друг човек, аз никак не бих напреднала, тъй като неспособността ми да изпълнявам наставленията на своя духовен ръководител ме изпълваше със скръб и това беше напълно достатъчно, за да се обезнадеждя и изоставя всичко.

Понякога се удивявам как човек като този свещеник, иначе човек с особена благодат да привлича души за Бога, не получи от Негово Величество способността да опознае моята и да подходи към нея както подобава. Сега обаче си давам сметка, че всичко това е било за мое още по-голямо добро, за да може да се запозная и да общувам със свети хора като тези от Обществото на Исуса.

10. Междувременно се уговорихме с благочестивия господин, за когото говорих по-горе от време на време да идва да ме вижда. В това се прояви голямото му смирение – да приеме да общува с една тъй недостойна личност като мен. Започна да ме посещава и да ме ободрява; казваше ми да не мисля, че мога да се освободя от всичките си несъвършенства за един ден; че Бог ще извърши това малко по малко; че той самият с години е поправял някои свои дребни недостатъци и му е било трудно да се освободи от тях. О, смирение! Какви велики благодеяния правиш там, къде- то те има, както и на всички, които общуват с тези, които те притежават! С цел да ми помогне, този светец (мисля, че напълно основателно мога да го нарека така) ми признаваше свои слабости – или поне такива му изглеждаха поради неговото смирение. Като се има предвид състоянието му на женен човек, при него това не бяха нито недостатъци, нито несъвършенства, докато при моето състояние на монахиня това би било голяма невярност.

Изглежда, че се отклонявам в подробности, но всъщност казвам всичко това с определена цел: то е много важно, за да може една душа да започне да напредва и да полети, защото, както се казва, тя още няма пера. Никой не би повярвал всичко това, ако не го е преживял лично. Споменавам тези неща тук, защото се надявам на Бога Ваша милост да помогне на много души с описаното. Аз дължа цялото си спасение на този човек по простата причина, че той знаеше как да се отнася с мен и в общуването ни проявява- ше голямо смирение и милосърдие, а също и търпение, когато виждаше, че не се поправям. Постепенно и с голямо благоразумие ме учеше как да побеждавам дявола.

Аз до такава степен се привързах към онзи човек, че за мен нямаше по-приятни дни от тези, в които се срещахме, въпреки че такива дни бяха редки. Когато не идваше, изпитвах тъга; струваше ми се, че не иска да ме вижда, защото съм много недостойна.

11. Той си даде сметка за големите ми несъвършенства (дори може би бяха грехове, макар че вследствие на неговите посещения аз все пак малко се поправих). Разказах му за милостите, които ми изпращаше Бог, и го помолих да ми помогне да разбера своето състояние. Отговори ми, че тези неща са несъвместими[8] и че са милости, които се дават само на много напреднали и умъртвлени хора. Каза също така много да внимавам, защото според него, въпреки че не можел да твърди това със сигурност, тук имало замесен зъл дух. Препоръча ми да помисля задълбочено върху своята молитва и да му съобщя до какъв извод съм стигнала. Това обаче ми беше много трудно и не знаех какво да му кажа, защото способността да разбирам тази молитва и да говоря за това ми беше дарена от Господа едва наскоро.

12. При всичкия страх, който изпитвах, думите му ме хвърлиха в горест и сълзи. Исках да угодя на Бога с цялото си сърце и затова никак не можех да допусна, че състоянията ми идват от дявола. Единствено изпитвах страх да не би Бог да ме е направил сляпа за големите ми грехове, така че да съм престанала да разбирам какво всъщност става с мен.

Сред книгите, в които започнах да търся отговор, имаше една, озаглавена „Изкачване на планина Сион“[9]. В нея, на местата, отнасящи се до единението на душата с Бога, открих всички признаци, които наблюдавах и у себе си, особено що се отнася до отсъствието на мисли – точно това, което казвах и аз, че не можех да мисля за нищо, когато се намирах в състояние на тази молитва. Подчертах тези места и дадох книгата на онзи благочестив човек, за да може той и свещеникът, за когото стана дума (наистина свят Божи слуга) да ги обсъдят и да ми кажат какво да правя и дали да не изоставя напълно молитвата, за да избегна опасността – защото в края на краищата, за двадесетте години, откакто бях се молила с тази молитва, не бях получила никаква полза, само дяволски измами. И ако е така, като че ли е било по-добре изобщо да не се моля с нея, въпреки че щеше да бъде много трудно да не го правя. Много добре знаех вече как се чувства душата ми без молитва.

Така че всичко бе мъчително за мен. Чувствах се като човек, преплуващ река – накъдето и да поеме, страх го е да не се натъкне на по-голяма опасност, а същевременно е на косъм от това да се удави.

Преживях много такива мъчителни състояния, според както ще разкажа по-нататък[10]. И въпреки че казаното може да изглежда маловажно, то със сигурност носи полза, защото указва как да бъде изпитван духът.

13. Тук се понасят много тежки вътрешни терзания; ето защо е необходим внимателен подход, особено към нас, жените, защото ние сме много слаби същества. Ако на една жена се каже направо, че това, което изпитва, иде от дявола, душата й много може да пострада. Към жените трябва да се подхожда с предпазливост и да бъдат опазвани от всевъзможни опасности, като настойчиво им се заръчва нищо да не разгласяват и да не разкриват кой ги ръководи. Казвам горното, защото аз самата много пострадах от недискретността на хора, на които съм доверявала начина си на молитва и които, според както се оказа, са се допитвали до трети лица, уж за мое добро. Така те ми нанесоха голяма вреда: разгласиха много неща, които трябваше да останат поверителни, тъй като не подхожда на всекиго да ги знае; и се създаде впечатлението, че аз съм била тази, която ги е разпространявала. Не мисля обаче, че тези хора имат някаква вина; по-скоро Господ позволи нещата да се стекат именно по този начин, за да може да бъда изпитана чрез страдания. Не казвам, че тези хора разгласяваха споделеното от мен по време на изповед; по-скоро ми се струва, че щом съм им споделила страховете си, за да ме посъветват, следваше да запазят мълчание. Въпреки всичко аз никога не се осмелявах да премълча пред такива хора каквото и да било.

Подчертавам, че на жените всичко трябва да бъде казвано с голямо благоразумие и дух на подкрепа, търпеливо изчаквайки колкото е необходимо, докато Господ им помогне, както стори с мен. Защото, както си бях преизпълнена със страх и нерешителност, казаното от тях щеше да ми нанесе голямо поражение, ако Той не ми беше помогнал. Имайки предвид и слабото ми сърце, аз се учудвам как всичко това не ми навреди още по-сериозно.

14. Ето така предадох на този човек книгата, заедно с описание, доколкото бях способна да го направя, на моя живот и на моите грехове. Това не беше изповед, защото той беше светско лице, но аз добре дадох да се разбере какъв пропаднал човек всъщност съм аз. И ето че тези двама Божии слуги се заеха с голямо милосърдие и любов да обмислят какво следваше да бъде направено за мен.

Очаквайки с трепет техния отговор, помолих много хора да ме препоръчат на Бога, докато аз самата усилих молитвата. Накрая дойде онзи благороден господин и с прискърбие ми каза, че според тях става дума за дяволска измама, но че най-добре е по този въпрос да поговоря с един отец от Обществото на Исуса; ако кажа, че имам голяма нужда от него, той няма да откаже да дойде и когато това стане, да направя цялостна изповед, в която да дам отчет за целия си живот и с пределна яснота да му разкажа за състоянието, в което се намирам. Каза освен това, че благодарение на силата на изповедта Господ ще му даде по-голямо просветление и че йезуитите са хора много опитни в духовните работи. Накрая ми заръчаха неотклонно да изпълнявам всичко, което ми бъде наредено, защото без духовен ръководител се излагам на голяма опасност.

15. Тези думи предизвикаха у мен тъй силен страх и мъка, че аз просто не знаех какво да правя. Плачех неспирно. Но ето че веднъж, докато се намирах в един параклис, много натъжена и в пълна неизвестност за бъдещето, прочетох в една книга (изглежда сам Господ ми я сложи в ръцете) думите на св. Павел, че Бог е верен и че никога няма да допусне онези, които Го обичат, да бъдат измамени от дявола[11]. Това много ме утеши.

Започнах да се готвя за цялостна изповед, записвайки си всичко добро и лошо, което бях сторила дотогава. Постарах се да не оставя нищо неизказано и вследствие на това се получи (доколкото ми стигнаха силите и уменията) възможно най-ясен разказ за моя живот.

Помня, след като завърших своя разказ, колко дълбоко бе обезсърчението и огорчението ми пред гледката на тъй много злини, а почти никакви добрини. Освен това – притеснявах се, че сестрите в манастира ще ме видят да общувам с тъй свети хора като тези от Обществото на Исуса. Изпитвах страх поради своето голямо недостойнство и си мислех, че отците ще ме принудят да се променя и ще ме откъснат от моите развлечения; и че ако не го сторех, щеше да стане още по-зле. Така че накрая заръчах на клисарката и на вратарката да не казват нито дума на никого за това. Този ход обаче не помогна, защото когато ме потърсиха, някой, който се е оказал при портата, веднага го разгласил из целия манастир. Като си помисля само какви пречки и какви страхове изнамира дяволът, за да отклони от пътя му всеки, който истински желае да достигне Бога!

16. В разговор с онзи Божи слуга[12] аз му открих цялата си душа. Бидейки човек, който добре разбира този език, той ми посочи точно за какво става дума и силно ме поощри да продължавам да вървя по този път. Каза ми, че няма никакво съмнение, че това са прояви на Божия Дух и че непременно трябва да се върна към молитвата; че тя още няма здрава основа и че още дори не съм започнала да схващам какво е това умъртвление (това беше вярно – та аз дори не знаех какво означава тази дума); в никакъв случай да не изоставям молитвата, а да вложа в нея всичките си усилия, защото е повече от явно, че тези особени милости са ми изпратени от Бога и че не се знае – може би чрез мен Господ иска да стори добрини на много хора. Каза ми и други неща (изглежда, това беше пророчество, защото Господ стори с мен точно това) и добави, че ако не отговоря на милостите, с които ме дарява Бог, ще нося голяма вина за това.

Стори ми се, че чрез него говореше Светия Дух, за да излекува душата ми и всяка дума дълбоко се запечатваше в нея.

17. Казаното от отеца предизвика голям смут в мен. Той използваше подходи, които, както ми се струваше, направиха от мен съвсем друг човек. Колко велико нещо е да разбираш една душа! Каза ми всеки ден да размишлявам върху един епизод от Страданията Христови и да извличам полза от това; да не мисля за нищо друго, освен за Христос като човек, а на онези вглъбявания и сладости да се противя, доколкото мога, и да ги избягвам до момента, когато той не ми нареди нещо различно.

18. Той ме утеши и окуражи, а Господ помогна и на двама ни, като му помогна да разбере моето състояние и му внуши начина, по който да ме ръководи. Взех твърдо решение строго да се придържам към това, което ми нареди, и така продължава до ден-днешен. Да бъде благословен Господ за това, че ми даде благодатта да се подчинявам на своите изповедници, въпреки че го правя несъвършено. Те винаги са били благословени мъже от Обществото на Исуса и аз, както казах, съм ги следвала не достатъчно съвършено.

Душата ми започна явно да се подобрява, за което ще разкажа сега.

 

ГЛАВА 24

Продължава със започнатото. Разказва за това колко много се облагодетелства душата й , след като започна да прилага послушанието и за това колко скромен резултат е имало противопоставянето на Божиите милости, а също и как Господ започва да й ги дава още по-съвършени.

1. След тази изповед душата ми стана тъй кротка, че ми се струваше, че вече няма нищо, което да не предприема с готовност. Започнах да променям много неща в себе си, въпреки че моят изповедник[13] не ме подтикваше да бързам, дори напротив – едва ли не изглеждаше, че не обръща много внимание на ставащото с мен. Това ме насърчаваше още повече, защото той ме водеше към Бога по пътя на любовта. Като че ми оставяше свобода без никакви ограничения, освен онези, които си налагах от любов. Така минаха два месеца, през които непрестанно и с всичките си сили се противях на Божиите милости и дарове. Външно също се забелязваше промяна – Господ започна да ме дарява със смелост, така че не обръщах внимание на нещата, които приказваха някои от познатите ми (а такива имаше и в манастира[14]) – че това, което правя, било извън всякаква мярка. Всъщност това си е самата истина – в сравнение с преди, вършех прекалено много неща, ала те са недостатъчни спрямо със задълженията, произтичащи от монашеското ми звание.

2. От това, че оказвах съпротива на Божиите сладости и дарове имаше полза и тя беше, че Бог започна да ме поучава. Преди ми се струваше, че за да получа дарове в молитвата, е необходимо голямо съсредоточаване и почти не смеех да помръдна. Впоследствие разбрах колко малко значение има това, защото колкото повече се разсейвах, толкова повече Господ ме покриваше с онази нежност и слава, която ми се струваше, че ме обгражда от всички страни, така че наникъде не можех да избягам от нея, както всъщност си и беше. Толкова много усилия полагах, за да Му се противопоставя, че започнах да изпитвам мъка. През тези два месеца Господ се стараеше повече от мен да ми изпраща милости и да се разкрива много повече отпреди, за да разбера още по-ясно, че вече няма нищо, което да зависи от мен.

В мен отново се събуди любовта към пресветата Човешка природа на Исус. Започнах да укрепвам молитвата като постройка с положена вече основа и да се привързвам все повече към покаятелните дела, които бях пренебрегнала поради тежките си болести. Светият мъж, който ме изповяда, ми каза, че някои от тях не могат да ми навредят и че Бог може би ми беше изпратил тъй много страдания именно защото не извършвах нито едно такова дело. Назначаваше ми някои не много приятни умъртвления, но аз изпълнявах всичко, защото имах усещането, че ми го нарежда не друг, а самият Господ; и че Той изпраща на този отец благодатта така да ми го нареди, че аз да му се подчиня. Душата ми започна да усеща всяко оскърбление, което нанасях на Бога, колкото и дребно да беше то, така че успявах да се вглъбя само ако преди това се бях поправила. Молех се усърдно на Господа винаги здраво да ме държи за ръка и да не позволява да се върна назад; сега, когато се намирах сред Неговите слуги, ми се струваше, че ще бъде голямо престъпление, ако по моя вина те загубеха своя авторитет.

3. По онова време в Авила дойде отец Франсиско[15], бившият гандийски дук, който няколко години преди това беше изоставил всичко и постъпил в Обществото на Исуса. Моят изповедник, а също и господинът, за когото споменах, поискаха да се срещна с него и да му разкажа за тази моя молитва, защото знаеха, че той е мъж духовно напреднал и надарен от Бога и че Бог още в този живот му се отплащаше преизобилно заради жертвите, които бе извършил в Негово име.

Изслушвайки ме, отец Франсиско ми заяви, че моята молитва идва от Божия Дух и че до този момент съм била постъпвала правилно; само дето не смятал, че е удачно да продължавам да се противя на Божиите милости. Препоръча също така винаги да започвам молитвата с размишление върху някой епизод от Страданията Христови, а след това покорно да се оставя Господ да отнесе духа ми, но в никакъв случай да не правя опити сама да предизвиквам неговото издигане. Бидейки човек духовно напреднал и опитен, той ми даде именно цяра и съветите, които ми бяха необходими, защото тук опитът е нещо много важно. Заяви, че ще направя грешка, ако продължа да се противя. Неговите думи ме утешиха извънредно много, а господинът[16], за когото стана дума, също много се зарадва, когато узна, че молитвата ми иде от Бога. Той ми даваше съвети и неспирно ми помагаше с каквото можеше – нещо неоценимо за мен.

4. По онова време моят изповедник беше изпратен на друго място[17] и това много ме натъжи, защото се страхувах да не би отново да изостана. Струваше ми се, че няма да намеря друг като него. Тогава душата ми се почувства като в пустиня – пълна с безутешност и страх. Не знаех какво да правя. Една моя роднина ме покани в дома си, за да мога да си намеря друг изповедник от Обществото на Исуса. Било е угодно на Бога там да завържа запознанство с една госпожа[18], достойна и отдадена на молитвата вдовица, намираща се в тесни връзки с тях, която предложи да прибягна до помощта на нейния изповедник[19]. Живееше наблизо и аз прекарах в дома й много дни, преизпълнена с радост от честото общуване с онези отци, защото светостта на техните разговори принасяше голяма полза на моята душа.

5. Този отец ме поведе към още по-голямо съвършенство. Казваше, че за да угодя напълно на Бога, не бива да пропускам нищо. Той също действаше с умение и благост, защото душата ми далеч още не беше укрепнала, а бе нежна, особено що се отнася до това да прекратя някои свои познанства. Независимо че не оскърбявах Бога, бях се привързала към тях прекалено силно и ми се струваше, че ще бъде проява на неблагодарност да ги прекратя. Отецът каза да оставя това в Божиите ръце, за няколко дена да казвам химна „Veni Creator“[20], така че Бог да ми открие как е най-правилно да постъпя в този случай.

След като прекарах един ден в продължителна молитва, умолявайки Бога да ми помогне да Му угодя във всичко, започнах да казвам химна. Неочаквано ме споходи мистично отвличане и аз почти излязох извън себе си, за което не можеше да има и най-малко съмнение, тъй като бе много забележимо. Това беше първият път, когато Господ ми оказа милостта на мистичното отвличане[21]. Чух следните думи: Отсега нататък желая да общуваш не с хора, а с ангели. Крайно много се изумих, а душата ми дълбоко се потресе. Думите ми бяха казани в духа и те ме изплашиха и утешиха едновременно; но след това уплахата изчезна, а утехата остана.

6. Казаното се сбъдна изцяло: оттогава аз нито можах да завържа приятелство, нито да получа утеха или любов, освен от хора, за които считам, че обичат Бога и се стараят да Му служат. Приятелства като дотогавашните станаха невъзможни за мен, независимо от това дали се отнасяше за роднини или за приятели. Защото, ако науча за някого, че не е Божи слуга и че не е човек на молитвата, разговорът с него се превръща в мъчителен кръст за мен. Доколкото виждам, няма никакви изключения от тази истина.

7. В същия ден ми бе дадена смелостта да изоставя всичко заради Оногова, Който беше пожелал в миг (защото всичко трая не повече от миг) да преобрази своята рабиня. Така че вече споменатата заръка стана излишна; виждайки моята привързаност към тези приятелства, моят изповедник не беше посмял да нареди изрично да се откажа от тях. Трябваше да изчака Господ да действа, както и стори. Аз също не бях си и помисляла, че ще успея да изоставя всичко заради Бога; бях правила опити, но голямото страда- ние, което ми причиняваха, ме караше да ги считам за неуместни и ги прекратявах. В онзи ден обаче Господ ми даде свободата и силата да приложа решението си на дело. Казах това на изповедника си и изоставих всичко, според както той ми нареди. Всеки, който виждаше тази моя решителност, се чувстваше крайно облагодетелстван.

8. Да бъде Бог благословен завинаги, защото отведнъж ми даде свободата, която, въпреки всичките си многогодишни усилия (и то усилия понякога тъй големи, че тежко увреждаха моето здраве) аз не бях успяла да постигна сама. Но ето, че сега не изпитвах никакво страдание, защото всичко извърши всемогъщият, истинският Господар на всичко.

 


[1]  Виж Гал. 2:20 и гл. 6, т. 9 от книгата.

[2]  През десетилетията преди написването на книгата в испанския духовен живот били много често срещани случаите на лъжемистицизъм и визионерство, поради което Светата инквизиция предприема редица добили широк отзвук процеси. Все още не е бил отшумял процесът срещу сестра Магдалена Кръстна (провел се от 1544 до 1546), игуменка на кларисите в Кордоба, която успяла да заблуди дори императорския двор. В глава 33, т. 5 светицата определя времената като „опасни“.

[3]  148 Йезуитите основали колежа в Св. Хил през 1544 г. Разказът на светицата е за онова време.

[4]  Виж гл. 7, т. 1 и гл. 19, т. 10 и сл.

[5]  Става дума за отец Гаспар Даса (поч. 1592), енорийски свещеник от Авила, който от онзи момент нататък взима дейно участие в делата на светицата, помагайки й при основаването на манастира „Св. Йосиф“ (гл. 32, т. 18 и гл. 36, т. 18).

[6] Франсиско де Салседо. След като овдовява, става свещеник. Починал през 1580 г. Погребан е в първия манастир, построен от св. Тереза, в основания от него самия параклис „Св. Павел“.

[7]  Става дума за отец Гаспар Даса.

[8] Тоест, че греховете са несъвместими с мистичните благодати.

[9]  „Изкачването на планината Сион по пътя на съзерцанието“ на мирянина францисканец Бернардино де Ларедо, лекар на португалския крал Хуан Втори. Книгата излиза за първи път в Севиля през 1535 г.

[10] Виж гл. 28, т. 5 и 6, както и последните глави от книгата.

[11] Виж 1 Кор. 10:13.

[12]  Диего де Сетина, йезуит (1531–1572), тогава все още студент по богословие. По времето, когато поема духовното ръководство на светицата, той е едва 23 – 24-годишен.

[13]  Диего де Сетина.

[14] Манастирът на Въплъщението.

[15]  Става дума за св. Франсиско де Борха.

[16]  Франсиско де Салседо.

[17]  Наложило се е отец Сетина да се завърне в Саламанка, за да продължи с учението си.

[18]  Става дума за доня Гиомар де Улоа, съпруга на Франсиско от Авила. Със светицата се запознават в манастира на Въплъщението, където сестра й е монахиня. Завързват дълбоко приятелство, „по-силно, отколкото бих могла да имам със сестра“, според както пише светицата на брат си Лоренсо на 23.12.1561 г. За нея светицата говори през останалата част на повествованието. През 1578 г. доня Гиомар де Улоа постъпва в кармилския манастир „Св. Йосиф“, но скоро се налага да го напусне поради крехкото си здраве.

[19] Йезуитът Хуан де Праданос, роден в Калаора през 1528 г. Умира във Валядолид на 4.11.1597 г.

[20]  Ела, Творецо (Veni Creator – лат.) е химн към Свети Дух.

[21]  Това първо мистично отвличане се случва през 1556, а може би през 1557 г. Светицата се противи цели две години на тези състояния (виж гл. 25, т. 15; гл. 27, т. 1 и 2).

 

св. Тереза Авилска
10.03.2015

Свързани статии