0
4930

Книга за съдбата на Дора Конова

Лора, Яворов и „малката годеница” на Кремен[1]

Дора Конова, с високата шапка, и Лора, в средата, изпращат Яворов в Македония, 1913 г.

Разказът на Дора Конова е прост и непреднамерен, лаконичен, изпълнен само с факти и поведенчески жестове. Прилича на филм на Трюфо с неговата поетика на минимализма – само факти и знакови жестове, снети в едър план.

След излизането на „Романът на Яворов” в четвърто издание, като отговор, закъснял с половин век, появиха се най-после, за пръв път в книга, и спомените на Дора Конова. „Нечутият досега глас, липсващата част от пъзела”, както пише издателката Ива Спиридонова, който за пореден път разбуни духовете около Яворов.

Толкова страшна мъка, нечовешка, изживях тогава, че почти ми е безразлично какво ще мислят хората за мен – признавам, когато преди десетина години прочетох това изречение в архива на Дора Конова, тя ме накара да ѝ повярвам безрезервно.

Започнах от най-невероятното: епизода с посещението на Яворов у Дора през есента на 1914 г. Най-невъобразимият в нейните спомени, заради който никой не ѝ вярва и заради който е обявена за луда! – епизодът с идеята за двойно самоубийство. „На 8 септември Яворов дойде с мисълта да умрем заедно”, написала е Дора Конова. Тази „екзалтация” поставя в очите на всички под съмнение и другите епизоди в нейния разказ.

Но съпоставката с някои автентични, фиксирани и от други хора знаменателни факти, случили се на същата дата, неопровержимо доказва, че този фрапиращ епизод е абсолютно достоверен. Когато блесне авентичността и на най-невероятното твърдение в тази изповед, потискана и игнорирана десетилетия през годините, изведнъж тъмната бленда пада и историята се разкрива с поразителна яснота.

Особено като се съпостави публикуваната версия на М. Кремен с онова, което е останало в архива му, съкратено и непубликувано, премълчано, с изповедта на „малката годеница”, с действията и премълчаванията на много хора, вижда се като на сцена какво се е случило. Тъкмо защото разказът на Дора Конова е прост и непреднамерен, лаконичен, изпълнен само с факти и поведенчески жестове. Прилича на филм на Трюфо с неговата поетика на минимализма – само факти и знакови жестове, снети в едър план.

Тези спомени разкриват истини, съкровени до съкрушение, по всяко време трудни за обговаряне, а особено след толкова изминали години. Но те дават своя отговор на ключови въпроси от трагичната история на Яворов и Лора. Те дават и друга гледна точка към начина, по който Кремен описва историята в „Романът на Яворов”. Спомените на Дора Конова тепърва ще се осмислят като ценен материал за изследователите на Яворов и изобщо за литературната история.

Загърнат в тайната си (II)

Обяснението на Владимир Василев за чувствеността при Яворов е дадено още през 1907 г. в статията „Поет на нощта”, но то е формулирано – точно, като диагноза – през 1934 г. в известния Предговор към неговото издание на поета: „Защото любимият образ дотогаз е привлекателен и поетически могъщ, докато е само мечта. Докосне ли се до реалността, той потъмнява. „По-далеко стой!“ е предупредителният сигнал към тоя образ да се не приближава, защото го чака катастрофа. Той е нужен само да отлее, да облече във венчална рокля поетическата мечта“[2].

Яворов: Желал бих целият ми живот да бъде само един спомен за тебе и цялото ми същество – само една мечта за тебе.

В края на живота си в спомена за Яворов Владимир Василев дава следното психологическо обяснение за поведението на Яворов към Мина: „Обладанието би направило да погасне тая мечта, образът да се развенчае от поетическия си ореол“[3].

Този мотив – за близостта като отдалечаване, Владимир Василев многократно интерпретира в критическите си анализи. И недоумява: Защо моментът на обручение трябва да бъде и един край?[4].

От този момент – „на обручение”, се е страхувал Яворов винаги – от близостта, която раздалечава, от „демона, който дебне всеки възторг”:

Яворов: Мъчително далеко/ от себе си тогаз усещал те бих аз…

Затова е задържал чувствата си в кулминацията им. Защото най-високият момент за него е не мигът на „блаженство и забрава”. Кулминацията е мигът на „притома”, когато: и двама се топим! – мигът на жадно привличане и сладостна изнемога.  

…и двама се топим! – но по-далеко стой…
Изгубил те от поглед, когато ще престана
да мисля зарад тебе, ний двама ще горим
един за друг в притома; – и колко, колко близо
    усещал те бих аз до себе си тогаз!…

Като същностен момент е провидял тази демоничност на твореца и Емилиян Станев. В изповедта на Язовеца от едноименната повест писателят е вложил черти от чувствеността на Яворов: „Аз ви обичах, макар и само два дни, колкото ме обичахте и вие, преди да ми се отдадете“[5].

Като Мина, и Дора Конова е съвсем младо момиче. Вероятно Яворов е бил привлечен тъкмо от невинността ѝ, свързвал я е по този начин и с Мина. Ако приложим тази много точна психологическа диагноза на Владимир Василев към случая Яворов–Дора Конова, можем да бъдем сигурни, че „новата любов” не е осъществена докрай. Връзката между поета и „малката годеница” е била чисто платонична.

Дора Конова под портрета на Михаил Кремен, 1912 г.

Дора Конова: „Между нас нямаше любовни отношения, а едно чисто голямо чувство”, пише тя. Нямаме основание да не ѝ вярваме. „Яворов винаги се стараеше да бъде в най-добрия си вид и внимаваше за всяка своя постъпка. Яворов беше съвършен в своето държане към мен.”

„Аз ти завиждам. Нова любов. Ах, нова любов! – пише Яворов на Боян Пенев, ревнувайки чувството му към Дора Габе. – Любопитство, амбиция, неудържимо желание, неосъществими мечти – всичко в една посока, – напред, дето всяка една недомълвена думица, всеки един бегъл поглед, всяко едно, макар ненамерено движение съдържат за душата сякаш по една нова Америка. Аз ти завиждам, защото съм влюбен в любовта…“[6]

Тази „нова Америка” обаче остава неоткрита. В мига на неудържимо желание и неосъществими мечти тя е прекъсната от Лора със самоубийството ѝ – в апогея на чувствата, в мига на жадно привличане, мъчително-сладостна изнемога и трепетно очакване – мигът между „да” и „не”… Затова и остава до края. Неутолима. Поне за „годеницата”, осъдена „да живее” 60 години след трагедията и съхранила до края чувствата си към Яворов.

Дора Конова: „Ганка ме попита, защо не съм се омъжила за Яворов след първия опит за самоубийство. Отговорих ѝ, че Лора постави трупа си между мен и Яворов”.

Възможно ли е толкова трагичен заклинателен знак, смъртен знак, да бъде отместен?… Дора Конова за цял живот си остава „малката годеница”.

Но по-скоро на Яворов, отколкото на Кремен.

Всъщност бракът на Дора Конова и Кремен не е бил действителен. Дора никога не е станала съпруга на Кремен. Това говори изключително много за психологическите обстоятелства, но този факт не е влязъл в окончателната версия на „Романът на Яворов”. В чернови за главата „Съпружеска година”, паралелно с първата и последна година на Яворови, Кремен описва и своето годеничество, и своята „съпружеска” година. Черновите са запазени и ще бъдат публикувани.

„Малката годеница” плаче непрекъснато, не му позволява дори да я целуне, настоява: – Да отложим венчавката! – Аргументът на Кремен е: – Какво ще кажат Яворов и Лора! – Той току-що се е върнал от фронта, зажаднял за дом и ласка, недоумява… Дали наистина не разбира поведението на годеницата си? От всичко описано става пределно ясно, че момичето не е било психически готово за близост с него.

Въпреки сълзите, по негово настояване, венчавката се извършва. На 13 август 1913 г. в с. Червена вода. „Дора се венча, без да се омъжи” – признава Кремен в полето на ръкописа. Добавено с молив, но скрито, съкратено. Надявал се е, че нещата ще се променят, но те остават такива до самия край на седемте месеца, в които живеят заедно. Това продължава през цялото време на техния неосъществен брак. Тук ще спестя подробностите.

Кремен е разбирал, че тя не го обича. По-надолу в черновите, когато говори за развода си, той е написал: „Не можах да преглътна това, че Дора се омъжи, без да ме обича”. Надявал се е на времето…

По-късно тези твърде лични страници са съкратени, поради настояване на третата съпруга на Кремен, Богдана. В полето на черновите е записано с нейния почерк: „Не може да се пишат такива неща. Като че ли ме плисваш с помия по лицето. Вулгарна откровеност!”

Сега разбираме: „малката годеница” не е ненормална, луда или болна, както несправедливо я описва Кремен в едно писмо до Радевски от 26 септември 1954 г. (През 1952 г. Кремен е завършил вече няколко глави и съобщава в „Литературен фронт”, че пише „Романът на Яворов”. Радевски е бил ученик на Дора Конова в Троян и я познава добре, търси начин спомените ѝ да бъдат издадени, но дори той не успява.)

„Дора Конова – моята първа съпруга, заради която загина големият поет – вместо да си посипе главата с пепел и да се скрие от света, говори също против мен, – че образът, който съм дал за нея в книгата си бил отрицателен […]. И съквартирантките на Дора Конова, и всички, които я познаваха отблизо, между тях и аз, който се разведох с нея още на седмия месец, знаем, че тя е една ненормална жена. Дора Конова и до днес е една стара мома-девственица. При развода поповете я наругаха, […] тя каза, че не искала да изпълни съпружеските обязаности, защото ме смятала за Исус.”[7]

Едва ли е смятала тъкмо Кремен за Исус. Който бърка любовта със „съпружеските обязаности”… Обичала е друг. Кой е непочтен в случая? И вярваме на думите ѝ, че Яворов много упорито я е убеждавал да го изчака, вярваме, че е съществувала мистериозната бележка, за която всички говорят, но никой не е виждал: „Дора, изчакай ме, аз ще се разбера с Грозев и Лора, и ти ще бъдеш моя.”

От спомените на Дора Конова се разбира, че Яворов е бил най-настойчив през лятото на фаталната 1913 г. Искал е да предотврати предстоящата венчавка с Кремен. Особено в началото на юни винаги намирал претекст да отиде да я види.

Дора Конова: „Аз не мога точно да определя времето, но навярно беше през май или през юни. Яворов винаги намираше претекст, макар и за минута, да дойде у дома, за да ме види. И тогава той дойде, някакво особено щастие озаряваше лицето му. Стоя много кратко време и тръгна вече да си отива, аз го изпращах, когато той се доближи до мене, леко ме прегърна и ме целуна. Усетих устните му върху моите – пухкави, трептящи, сухи и топли. Направих движение да се освободя. Той ме отпусна и веднага си отиде.”

Защо тъкмо тогава? Ако свържем логически тези посочвания с доскоро неизвестния, по-скоро упорито премълчаван факт за тежкия „спонтанен” аборт на Лора, случил се на датата 5 юни 1913 г., в петия месец, който едва не е бил смъртоносен за нея, това би променило много твърдения[8]… Това е един от тежките въпроси, които Дора Конова разкрива, без да иска.

За този нещастен случай знаят и Ганка Найденова, и Виола, и Дора Габе, и други, но говорят под сурдинка, толкова тихо, че да не се чуе… А самата Лора пише за това в писмо до Екатерина Найденова от 9 юни 1913[9]. Защо ли толкова тежки и решаващи за една жена преживявания се считат за „позорни” и неуместни за споменаване… А те биха дали отговор на много важни въпроси, например за депресията на Лора.

И Асен Златаров намеква за това, когато пише как Яворов отива при него в момент на „едно нещастие” с Лора, вероятно за някакви лекарства: „как той дойде дома, побледнял и смутен и ми каза: „Трябва да видиш как се мъчи жената, за да разбереш цената ѝ. Ние сме наистина понякога недостойни за нея…”[10].

„Загубата на детето едва не струва живота на Лора” – пише самата Ганка Найденова[11]. Най-сетне. Лора преживява силна треска с висока температура и обилни кръвоизливи. Изпада в тежка депресия. Само след 7 дни Яворов я оставя сама и заминава за Македония. Лора търси помощ и съчувствие от сестрите му, пише им писмо, че има нужда от тях след нещастието, което преживява много тежко.

Но те не идват. „Те приличат на тебе. Аз тъй радостно ги чаках! Те не дойдоха. Аз мислих да намеря нещо близко, нещо твое в тях. Те не поискаха да ме зарадват. Те приличат на тебе” – казва тя в последното си писмо до него от 30 юни 1913 г.[12]

Отчаяно, но сдържано и лаконично, дори хладно писмо. Единственото писмо до Яворов без обръщение… И без подписа „Твоята Лора”. Повече писмо до себе си. Писмо до никого.

Сега съм сама, сама, повече от всеки друг път или… както винаги“ – това е единственото, което споделя с него. Останалото е в премълчаното. Защото: нещастието е само мое…, както пише и Мина. Всъщност писмото нищо не съдържа, само битови неща, и в това мълчание е предизвестена смъртта – смъртта на чувствата.

Лора е разбрала, че няма надежда: „Разбираш ли? Не още? Уверена съм в това…” По-късно депресията ѝ се засилва още повече от факта, че толкова желаното може би няма да дойде отново: „Колко щастлива бих била, ако за мене дойдеше пак онова, което загубих – пише на сестрата на Яворов Екатерина Найденова. – Но то не иска да дойде и кой знае дали изобщо ще дойде…”[13].

Лора, 29 ноември 1913 г. Снимката е направена от случайно минаващия фотограф Слави Попвасилев.

Едва в края на живота си, през 1983 г., в студията „Нейният образ” Ганка Найденова споменава за това нещастие с Лора. Този път интерпретацията ѝ е съчувствена и почтена. Но защо едва сега, малко преди да си отиде и тя от този свят? Нима за пръв път узнава за това?

„Това е последното писмо на Лора до Яворов няколко месеца преди смъртта ѝ. То би могло да бъде и нейното предсмъртно писмо, защото съдържа всичко, което я кара да насочи куршума в сърцето си“[14] – пише племенницата на Яворов. За пръв път с женска съпричастност към съдбата на Лора…

Писмото на Лора остава без никакъв отклик. Сякаш не е получено… Такова обяснение дава Ганка Найденова на факта, че няма никакъв отговор на въпросите на Лора: „А аз се чувствам съвсем болна и би трябвало по-скоро да ми пишеш. Разбира се, ако не си вече тъй зает, като досега” – пише Лора в някакво тъжно примирение. 

Няма отговор. Дали защото поетът носи в душата си „трагедията на цял народ”, както патетично обяснява племенницата?

Или по други причини…

–––––––––––––––––

[1] „Лора, Яворов и аз”, пълно издание на спомените на Дора Конова, съст. Петър Величков, ред. Ива Спиридонова, худ. Капка Кънева. Изд. „Библиотека България”, 2019.
[2] Василев, Владимир. Предговор, Съчинения на П. К. Яворов, т. 1, 1934, с. 21
[3] Василев, Владимир. [Яворов], Пенчо Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си, „Български писател”, 1963, с 596.
[4] Василев, Владимир. Предговор, пак там, с. 21.
[5] Станев, Емилиян. Язовецът //Избрани повести и разкази, С. 1976, с. 416, 418.
[6] Картичка на Яворов от 25 декември 1907 г. до Б. Пенев.
[7] ЦДА, ф. 80, опис 2, а.е. 13.
[8] Срещнах и такова абсурдно обяснение, че Лора „пометнала”, за да може да отиде с него в Македония, ако Яворов я повика.
[9] Найденова-Стоилова, Ганка, Лора – Яворов, Писма и документи, Народна младеж, София: 1983, с. 395.
[10] Златаров, Асен, Трагедията на Яворов, Акация, София, 1925, с. 34.
[11] Найденова-Стоилова, Ганка. Нейният образ, Лора – Яворов. Писма и документи, с. 77.
[12] Найденова-Стоилова, Ганка. Лора – Яворов. Писма и документи, с. 397-398.
[13] Писмо на Лора до Екатерина Найденова от 17 ноември 1913 г.
[14] Найденова-Стоилова, Ганка. Нейният образ, Лора – Яворов, с. 78.