Откъс от изданието на „Кръг“, преводът от френски е на Гриша Атанасов, корицата – на Виктория Видевска
Град Алжир крие безброй истории: тъжни и вдъхновяващи, трагични, но и героични. Една от тези истински приказки – красива, ала забравена, разказва романът „Книжарницата в Алжир“ на младата писателка Каутер Адими. Той е сред номинираните за наградата Гонкур през 2017 г. и вече е преведен на повече от десет езика.
Романът ни води из стръмните улици на Алжир от 30-те години до наши дни. Той разкрива част от богатата история и култура на африканската страна, като умело я преплита с живота на една действителна личност – юноша, който няма друго, освен големи мечти. И тъй като съдбата обича смелите, Едмон Шарло (1915–2004) се възползва от нейното благоволение. Младият мъж копнее за книжарница, в която се продават нови и стари книги, която не е просто магазин, а място за срещи и четене, отворено за читатели и писатели от всички страни от Средиземноморието. И успява. Книжарницата му „Истински богатства“, макар да заема тясно помещение от четири на седем метра, се превръща в център на неговото издателство. Шарло привлича и издава някои от големите писатели на своето време: Жан Жионо, Еманюел Роблес, Андре Жид, Гарсия Лорка и много други. Издава и първите творби на Албер Камю, с когото са приятели. Емблематичният книжар се среща и с Антоан дьо Сент-Екзюпери, но не успява да го убеди да издаде „Малкият принц“.
И в живота, и в книгата Едмон Шарло е авантюрист, тръгнал от нищото, с когото парижките издателства си съперничат. Той преживява безброй нещастия в името на своята мисия – литература, която лекува и обединява. Романът на Каутер Адими е в две части – едната отпраща към миналото, а другата към настоящето. През 2017 г. делото на Шарло вече е забравено, а неговата книжарница е купена от бизнесмен, който възнамерява да я превърне в магазин за понички. „Книжарницата в Алжир“ е роман за истински важните неща в живота, за лекотата, с която ги губим, но и за неоспоримото им и неизбежно място в историята и в паметта на хората.
Каутер Адими (р. 1986) е алжирско-френска писателка, която прекарва голяма част от живота си във Франция. Учи съвременна литература и управление на човешките ресурси. Авторка е на няколко романа, най-известният от които е бестселърът „Книжарницата в Алжир“.
„Книжарницата в Алжир“, Каутер Адими, превод от френски Гриша Атанасов, издателство „Кръг“, 2023 г.
ГРАД АЛЖИР, 2017 Г.
Веднага щом пристигнете в Алжир, ще трябва да поемете по стръмните улици, да се изкачвате и спускате по тях. Ще се натъкнете на многолюдната „Дидуш Мурад“, пресечена от многобройни по-малки улички, сякаш от стотици истории, на няколко крачки от моста, споделян от самоубийци и влюбени.
Да слезете отново надолу, далеч от кафенетата и бистрата, магазините за дрехи, зеленчуковите пазари, бързо, без да спирате, да завиете наляво, да се усмихнете на стария цветар, да се облегнете за миг на стогодишна палма, да не повярвате на полицая, който твърди, че е забранено, да се затичате след някой щиглец с хлапетата и да се озовете на площад „Емир Абделкадер“. Може би ще пропуснете Milk Bar[1], защото надписът на наскоро ремонтираната фасада едва се чете на дневна светлина – почти бялото синьо на небето и ослепителното слънце размазват буквите. Ще видите деца, които се катерят по постамента на статуята на емир Абделкадер[2], усмихват се широко, позират на родителите си, а те ги снимат и бързат да ги публикуват в социалните мрежи. Някакъв мъж ще пуши на прага на къщата, докато чете вестник. Ще трябва да го поздравите и да си размените няколко любезности, преди да тръгнете назад, без да пропуснете да хвърлите поглед настрани: искрящото сребристо море, викът на чайките, още синьо, почти бяло. Ще трябва да следвате небето, да забравите сградите в стил барон Осман и да минете покрай „Аеро Хабитат“, тази бетонна греда над града.
Ще бъдете сами, защото трябва да сте сами, за да се изгубите и да видите всичко. Има градове, и този е един от тях, в които всяка компания е бреме. В тях се скиташ наоколо, сякаш се луташ, с ръце в джобовете, със свито сърце.
Ще се изкачвате по улиците, ще бутате тежките дървени порти, които никога не се заключват, ще докосвате вдлъбнатините по стените, оставени от куршуми, покосили синдикалисти, художници, войници, учители, неизвестни, деца. Векове наред слънцето изгрява над терасите на Алжир и векове наред ние убиваме на същите тези тераси.
Отделете време да седнете на някое стъпало в Касба[3]. Послушайте младите музиканти, които свирят на банджо, опитайте се да си представите старите жени зад затворените прозорци, наблюдавайте децата, които си играят с котка с отрязана опашка. И синьото над главите ви и в краката ви, небесното синьо, което се влива в морското синьо, петролно петно, простиращо се до безкрайност. Което вече не виждаме, макар че поетите искат да ни убедят, че небето и морето са палитра от цветове, готови да бъдат украсени с розово, жълто, черно.
Забравете, че пътищата са напоени с червено, че това червено не е отмито и че всеки ден стъпките ни потъват в него малко повече. На разсъмване, когато колите все още не са превзели всички улици на града, ние можем да чуем далечния тътен на бомбите.
Но вие, вие ще тръгнете по алеите, които се отправят към слънцето, нали? Накрая ще стигнете до улица „Хамани“, бивша улица „Шарас“. Ще потърсите 2Б, но ще ви бъде трудно да го откриете, защото някои номера вече не съществуват. Ще се натъкнете на надпис на витрина: „Човек, който чете, струва колкото двама“. Ще се сблъскате с историята – с голямата, онази, която преобръща света, но и с малката, на един човек, Едмон Шарло, който през 1936-а, на двайсет и една, отвори заемната книжарница „Истински богатства“.
1.
Сутринта на последния ден. Нощта се е оттеглила, тревожна. Въздухът е по-плътен, слънцето е по-сиво, градът е по-грозен. Небето е натежало с едри облаци. Уличните котки са нащрек, с наострени уши. Утрото на последния ден е като ден на срама. По-малко смелите от нас ускоряват крачка, дават си вид, че не разбират нищо. Родителите влачат изтърсачетата си за ръка, а те се запъват, любопитни.
В началото на улица „Хамани“, бивша улица „Шарас“, цареше пълна тишина. Рядкост е такова спокойствие в град като Алжир, винаги развълнуван и шумен, вечно вибриращ, оплакващ се, стенещ. Сетне тишината се пръсна, когато някакви мъже спуснаха решетката пред витрината на книжарница „Истински богатства“. О, това не беше книжарница от деветдесетте години и от момента, в който алжирската държава я бе отнела от мадам Шарло, снахата на бившия собственик. Беше просто някакъв придатък към Националната библиотека на Алжир. Място без име, пред което минувачите рядко се спират. Но ние все пак продължавахме да я наричаме книжарница „Истински богатства“, както дълго продължавахме да казваме улица „Шарас“ вместо улица „Хамани“. Ние сме жителите на този град и паметта ни е съвкупност от нашите истории.
„Осемдесет години се съпротивлява!“, записва в бележник с черни корици млад, нахъсан журналист, изпратен на мястото на събитието. Той има очи на подмазвач, мислим си ние, а това не ни успокоява. Тази книжарница заслужава нещо по-добро от това момче, което отдалеч мирише на кариерист. „Малко хора, тъжно небе, тъжен град, тъжна желязна завеса над книгите“, добавя той в бележника си, преди да размисли и да зачеркне „тъжния град“. Замисля се и лицето му се смръщва почти болезнено. Той тепърва навлиза в професията. Баща му, собственик на голяма компания за пластмаси, се е спазарил с главния редактор – ще наеме сина му в замяна на закупуване на рекламно пространство. От прозорците си проследяваме с поглед този несръчен журналист. „Вклинена между пицария и магазин за хранителни стоки е бившата книжарница „Истински богатства“, някога посещавана от прочути писатели.“ Той дъвче химикалката си и драска в полето. „(Единият е Камю, но кои са другите, чиито снимки са закачени в книжарницата? Едмон Шарло, Жан Сенак, Жул Роа, Жан Амруш, Химуд Брахими, Макс-Пол Фуше, Совьор Галиеро, Еманюел Роблес… Нямам представа. Да проуча.) Отвън, на малкото стъпало, където младият Албер Камю е сядал, за да поправя ръкописите си, е поставено растение. Никой не си и помисля да го махне. Последният оцелял (или последният свидетел?). Тази книжарница/библиотека е била поддържана отлично – красивата ù остъклена фасада свети с хиляди светлини (да проверя дали „свети с хиляди светлини“ е клише).“ Той слага удивителна и продължава на реда: „Министерството на културата отказа да отговори на въпросите ни. Защо се продава общинска библиотека на частен купувач? Никой ли не се притеснява, че вече не можем да четем и да се образоваме? Човек, който чете, струва колкото двама. Така пише на френски и арабски на стъклената витрина на книжарницата, но човек, който не чете, не струва нищо“. Той зачерква последното изречение и продължава: „В тези времена на икономическа криза държавата смята за уместно да продава такива места на кандидатите, предложили най-висока цена. Години наред тя прахосваше парите от петрола, а сега министрите крещят: „има криза“, „нямаме избор“, „това не е важно, народът има нужда от хляб, а не от книги, дайте да продадем библиотеките, книжарниците“. Държавата разпродава културата, за да строи джамии на всеки ъгъл! Имаше време, когато книгите бяха толкова ценни, че гледахме на тях с уважение, обещавахме ги на децата, подарявахме ги на любимите си!“. Доволен от черновата на статията си, журналистът си тръгва с черния бележник в ръка, с химикалка в джоба, без да погледне Абдала, служителя по заемането на „Истински богатства“, когото наричаме книжар. Последният е сам на тротоара на улица „Шарас“. Висок е почти два метра и въпреки че му се налага да се подпира на бастун, си остава внушителен. Облечен е в синя риза и сиви панталони. На раменете му е наметнат бял чаршаф от дебел египетски памук, чист, макар и леко пожълтял. Лицето на мъжа е набръчкано, тенът му е блед, устата му е добре очертана. Не казва нищо. Само се взира в голямата витрина с огромните си проницателни черни очи. Той е мълчаливият Абдала, човек, изпълнен с гордост, израснал в Кабилия[4], във време и в страна, където не се говори за чувства. И все пак, ако журналистът си беше направил труда да го поразпита, старецът може би щеше да му разкаже с дълбокия си, успокояващ глас какво означава това място за него и защо днес сърцето му е разбито. О, той нямаше да използва този израз „разбито сърце“, а щеше да употреби други думи. Щеше да предпочете емоции, оцветени от гнева, докато увива плътно около себе си белия плат, с който никога не се разделя. Но журналистът вече е далеч. Той си подсвирква в редакцията и чука трескаво по клавиатурата си. Не осъзнава, че така дразни своите колеги, които си разменят многозначителни погледи.
Сивата светлина на зимното слънце едва осветява улица „Хамани“, бивша улица „Шарас“. Търговците отварят магазините си, без да бързат, няма нищо спешно. Павилион за бельо, бакалия, ресторант, месарница, бръснарница, пицария, кафене… Поздравяваме Абдала с кимване или лек натиск върху ръката. Знаем как се чувства той. Кой не е преживявал последен ден тук? Деца пресичат улицата, без да се съобразяват с новоизрисуваните пешеходни пътеки, без да се притесняват от шофьорите на големите френски, немски и японски коли – същински международен парад, – които натискат клаксоните си. Гимназистите са с раници, заобиколени от приятели, пушат, флиртуват. По-малките момчета са облечени в сини блузи, закопчани до врата, а момичетата – в розови престилки. Те си говорят шумно, смеят се, шушукат си. Един ученик се блъсва в Абдала и промърморва извинение, като вирва глава, за да се опита да срещне очите на този висок мъж, преди да избяга при по-голямата си сестра, която му крещи да побърза, ако не иска шамар. „Вие, проклети хлапетии!“, крещи жена с голяма глава и коса, вързана небрежно на тила. Въоръжена с метла и кофа със сива течност с мирис на химикал, тя търка тротоара. Едно от децата ù показва среден пръст. „Ще видиш ти“, отвръща тя и плисва кофата с мръсна вода към него. Детето се опитва да я избегне, но въпреки това крачолите на бежовите му памучни панталони са изпръскани. То изкрещява заплашително: „Ще кажа на майка ми!“, и побягва към училището. Улицата отново е тиха, странно притъмняла. Търговците вдигат тревожно погледи към небето. Не сме свикнали с липсата на слънчева светлина. „Зимата ще е тежка, ще отнесе със себе си много бедняци“, казва Муса, управителят на пицарията, съсед на „Истински богатства“. Той е известен в целия квартал с щедростта си и рожденото петно във формата на африканския континент на лицето…
[1] Прочуто кафене в Алжир, взривено през 1956 г. Атентатът, при който загиват три жени, а мнозина са ранени, е част от Алжирската война за независимост и е извършен от Зохра Дриф – адвокатка, муджахидин, член на Фронта за национално освобождение (ФНО), а след независимостта и политик. Тя е приета за национален герой и оправдава своите действия с предизвикването на международен интерес към ситуацията в Алжир. – Бел. ред.
[2] Абделкадер ел Хасани ел Джазаири (1808–1883) – последният емир на Алжир преди завладяването от Франция. Той успява да обедини много арабски и берберски племена в битката срещу френската инвазия. Като суфи проявява последователност в зачитането на човешките права и уважението към другите религии. – Бел. ред.
[3] Крепост в заградената част на града (араб.). В Алжир така се нарича цитаделата и старият град около нея. – Бел. ред.
[4] Историко-географска област в Североизточен Алжир с излаз на Средиземноморското крайбрежие. – Бел. ред.