0
3267

Коалицията не е мръсна дума

Коалицията не е мръсна дума, както твърди Слави Трифонов, а работеща, ефективна и демократична формула в парламентарните управления.

Милен Любенов пред Портал Култура

Наскоро социологът Андрей Райчев заяви, че протестът е умрял. Миналогодишните протести предизвикаха враждебното отношение и на немалка част от т.нар. десни интелектуалци, които определиха протестите като „левичарски и мафиотски“, „кремълски и комунистически“, предвиждайки техния разочароващ финал. Подобно на Райчев днес те също потвърждават безплодната смърт на протеста. Потушена и безплодна ли е протестната енергия от миналото лято?

Твърдението на Андрей Райчев, че „протестът е умрял“ звучи ефектно като метафора. Тя обаче не е особено удачна. Фактически вярно е, че протестът приключи като събитие още в края на миналата година. Гражданското общество обаче е живо, а протестът е негова радикална форма на изява. Протестната енергия винаги може да избухне с нова сила. Това зависи от конкретен ситуационен контекст – процес или събитие, които са с потенциал да предизвикат реакция на недоволство от гражданството.  

Протестът бе в резултат на гражданското недоволство срещу самозабравилата се корумпирана власт и мафиотизацията на държавата. Силата му бе, че за първи път обедини гражданите – независимо от техните партийни симпатии. Протестите осветлиха случващото се в България и извън нейните предели с десетките репортажи и статии, тиражирани в продължение на месеци в най-авторитетните световни медии. Европейският парламент гласува резолюция по повод ситуацията с върховенството на правото в страната, а наложените от Съединените щати санкции по закона „Магнитски“ трудно могат да бъдат разделени от събитията през последната година.

А част от десните интелектуалци, които цитирате, носят отговорност за случващото се в България през последните десет години. Те венцеславеха Борисов и проспаха завладяването на държавата от олигархията и политическото задкулисие. За тях Борисов и ГЕРБ „пазеха управлението от комунистите и Кремъл“. Те обаче така и не могат да обяснят защо именно Борисов построи „Турски поток“ през територията на страната – геостратегически проект на Русия със съмнителни ползи за България. Те не могат да обяснят също защо така важният за енергийната диверсификация на страната интерконектор с Гърция се строи вече десет години. Това са важните въпроси, чиито отговори опровергават напълно горните митове.

Как бихте описали профила на т.нар. протестни партии, доколко отчетлив и ясен е той що се отнася до политическото им позициониране, стратегическите им цели и визията за това как трябва да градят отношенията си с останалите партии? Какви са различията помежду им и преодолими ли са натрупаните противоречия за целите на евентуално общо действие в този или в следващ парламент?

Не мисля, че между протестните партии има някакви съществени идеологически различия. Още повече че нито „Има такъв народ“, нито „Изправи се. Бг! Ние идваме!“ са се самоопределили къде се намират в политическото пространство. Дори „Да, България“ все още не се е заявила като член на нито една от европейските партии. За всички тях този въпрос винаги е бил вторичен. Това, което ги обединяваше преди изборите, беше претенцията за промяна на досегашния модел на управление, борбата с корупцията и съдебната реформа. Това беше и програмата минимум, около която можеха да се обединят.

В бъдеще отношенията между тях трябва да бъдат на съвсем различна плоскост – подписване на коалиционно споразумение с ясна и конкретна програма за управление. А излъчването на персонален състав на правителството да стане след разговори помежду им, като ресорите бъдат разпределени с оглед на приоритетите на всяка една партия. Така се прави навсякъде. Няма нищо лошо да се говори по постове и ресори. В Германия например постът на външен министър винаги се заема от по-малкия коалиционен партньор. Коалицията не е мръсна дума, както твърди Слави Трифонов, а работеща, ефективна и демократична формула в парламентарните управления.

На заден план трябва да останат остарели идеологически табута и да се подаде ръка на БСП. Претенциите за конституционна реформа не могат да се случат, като се изключат социалистите, а ще са необходими и гласове от ГЕРБ и ДПС. В Ирландия партиите „Фиана фол“ и „Фина гейл“ – исторически съперници в продължение на цяло едно столетие, днес управляват в коалиция заедно със Зелените. В сегашното правителство на Марио Драги в Италия участват Демократическата партия (социалистите) с техните идейни противници – Лигата и Форца Италия. Всяка сложна политическа ситуация изисква политическа зрялост и лидерство. В България протестните партии за съжаление не бяха на висота и разочароваха очакванията на своите избиратели.  

„Плаващите мнозинства са покана да се възстанови моделът на ГЕРБ“, те са „рецепта за търговия“, „алъш-вериш на задната врата“, или напротив, плаващите мнозинства „ще направят политическите процеси много по-прозрачни“, защото „правителство, което винаги може да падне, ще трябва да убеждава депутатите за всеки свой проект“ – кое от тези твърдения ви се струва по-вярно?

Правителство на малцинството е възможно, когато партия или група от партии са близо до абсолютното мнозинство (повече от половината от местата в парламента) и получават подкрепата, която не им достига от една или няколко по-малки партии. Това работи в страни като Дания и Португалия, но там е изградена дългогодишна традиция на подобен тип управления. За работещо правителство на малцинството са необходими центристки ориентирани формации с близки идеологически позиции. В партийна система, в която съществуват антисистемни партии или има наличие на поляризация между партиите, правителство на малцинството е обречено на неуспех. Картината в България днес е по-близо до този втори вариант.

„Има такъв народ“ предложиха еднопартийно правителство на малцинството, разполагайки с една четвърт от местата в парламента. Реализирането на подобно правителство би означавало да изпаднат в зависимост от партиите, които те самите определиха като статукво – ГЕРБ, ДПС и БСП, които сумарно разполагат с повече от половината от местата в парламента (128 депутати). Затова опитът на ИТН беше не просто нелогичен, но и абсурден. Подобен тип управление неминуемо става обект на скрити договорки и лобистки интереси особено когато в парламента има опитни в политическите технологии играчи.  

Едно от опасенията в днешната криза е, че президентът Радев тласка страната към трансформация на конституционния модел, тъй като се налага впечатлението, че решение на парламентарната нестабилност може да се намери само в силната президентска институция. Съществува ли такава опасност според вас и може ли да се каже, че страната върви от „залез на парламентарната към изгрев на президентската република“?

Не вярвам Радев да се води от подобен скрит политически замисъл, което не означава, че определени хора и фактори не го съветват в тази посока. Тези съвети обаче са погрешни. В България винаги са се намирали гласове, които разглеждат президентската република като решение на определени политически или институционални проблеми. Президентската форма на управление обаче крие много опасности. Тя би довела до поляризация и институционален блокаж, който може да настъпи при изостряне на отношенията между изпълнителната и законодателната власт. Това може да бъде пагубно за демокрацията в страната. Един от големите рискове е, че президентското управление рано или късно води до сблъсък между президента и парламента, особено при така наречените кохабитации – съжителство между парламент и президент, избран от партия, която е малцинство в законодателния орган. През 2000 г. Франция промени своята конституция именно заради кохабитациите, които изостриха отношенията между президента, правителството и Националното събрание. Така мандатът на френския държавен глава бе намален от седем на пет години, колкото е и мандатът на Национално събрание, като президентските и парламентарните избори се провеждат в рамките на една календарна година. Това решение бе продиктувано от желанието да се избегнат кохабитациите и да се засили президентският характер на режима. Дори в Съединените щати, когато партията на президента няма мнозинство в Конгреса, се стига до напрежение между изпълнителната и законодателната власт. Засилването на популизма може да има много по-разрушителен ефект при мажоритарните, отколкото при делиберативните демокрации. Примерът с Брекзит е доказателство за това. Управлението на Тръмп показа, че президент популист може да тласне страната в авторитарна посока, дори и в демокрация с дълги традиции.  

Парламентарното управление е по-гъвкаво при решаване на кризи. Когато едно правителство загуби подкрепата на парламента, то лесно може да бъде свалено. Докато фиксираният мандат на президента в президентското управление не дава такава възможност и може да задълбочи дадена политическа криза, вместо да я разреши.

Не трябва да се осланяме на високия персонален рейтинг на даден президент, на неговата моментна популярност или на добрите му намерения и в резултат на това възторжено да искаме промяна на формата на държавно управление. Днес е един президент, утре – друг. Президентското управление крие повече рискове, отколкото дава решения.  

Спечелиха или загубиха подкрепа протестните партии с поведението си през последните седмици? Готови ли са те за евентуални нови избори и кой би спечелил или загубил при един пореден вот?

„Има такъв народ“ са най-големите губещи. Антисистемното им поведение вероятно се подкрепя от някаква част от избирателите на партията. Центристки ориентираните и умерени избиратели, които подкрепиха ИТН като партия, обещала да работи за промяна на предишния модел на управление, са разочаровани. Моите очаквания са ИТН да се свие до резултата, който получи на изборите от 4 април. „Демократична България“ се намира в електорален подем и при по-голяма консолидация на демократичното пространство може да постигне по-висок резултат.

Нови парламентарни избори, съчетани с президентските, ще изострят още повече политическата ситуация в страната. Умората да ходим от избори на избори ще намали още повече избирателната активност, което ги направи непредсказуеми. Особено в среда на задаваща се нова здравна криза.

Предизборната кампания ще бъде и война на интерпретации – за това кой е виновен за политическата криза. Днес масовото съзнание лесно се поддава на манипулации и внушения. В кризисна среда и поляризация надделяват емоциите, включително по време на гласуване, а това засилва ирационалното поведение и прави изхода от изборите непредсказуем.

Евентуална бежанска вълна ще промени дневния ред, ще изостри политическия дискурс, от което ще се възползват националистическите партии. При „Възраждане“ се наблюдава електорален възход. Вероятно този път не само ще преодолее избирателната бариера, но може да постигне неочаквано висок резултат – особено ако консолидира около себе си националистически вот. Решаваща за това ще бъде конкуренцията с останалите патриотични формации около ВМРО, НФСБ, „Воля“, „Атака“, за които тази тема може да се окаже лесен път за възвръщане на загубените позиции.

ГЕРБ се надяват да възстановят периферията, която загубиха. Тяхната кампания ще премине под слогана за това кой създава хаоса и кой носи стабилност, сравнявайки днешната политическа ситуация с тяхното управление.

Ситуацията може да се промени кардинално при появата на нов политически проект, свързан с фигури от служебното правителство като Кирил Петков например. Независимо как се ще се развие казусът с двойното му гражданство, той ще запази своята популярност и неговият рейтинг дори може да нарасне с оглед на атаките, на които бе подложен. Хронологично погледнато атаката към Кирил Петков започна дни, след като се заговори за негов политически проект, особено след изказването му, че ще остане в политиката. Подобна партия ще размести електоралните пластове и ще обърка плановете на останалите политически играчи.  

Милен Любенов е доктор по политология, преподавател в катедра „Политология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор на книгата „Българската партийна система: групиране и структуриране на партийните предпочитания (1990–2009)“. Специализира Европейски партии и партийни системи в Холандия. Секретар по вътрешна политика (2012–2017) на президента Росен Плевнелиев.