0
1576

Когато вазата се превърне в цвете

Фотографии Стефан Джамбазов
Фотографии Стефан Джамбазов

За примитивния материализъм, в който живеем, за развитието на приложните изкуства и за измеренията на понятията: с професор Божидар Бончев разговаря Стефан Джамбазов.

Проф. Божидар Бончев отбеляза своя 60-и годишен юбилей с керамична изложба в галерия „Арт алея” в София. Свързан е с тази галерия, в която преди десет години отпразнува 50-годишнината си с изложбата „Същества”. Като творец той се опитва и успява да надскочи конкретността и предметността на материала, с който работи, и да го изведе в измерения извън утилитарността.

Ето как сам определя търсенията си: „Това е самата постмодерна идея, в която малко се заигравам. Вазата за нашата култура по принцип е един излишен предмет. Той изисква специално отношение към друг начин на живот. У нас повечето предмети се възприемат като функционалност. Нашето наследство, традиция и култура все още възприемат за функционални предметите, в които се храним или държим близо до масата. Тази моя игра с вазата, която не служи за нищо, идва оттам. Кога ще стигнем до онази японска или китайска ваза, която вече е затворена с капак, вече е такава ценност, че не е нужно да слагаме цвете в нея. Самата ваза се е превърнала в цвете. Тази култура тепърва ще се създава – предметът да получи така висша функционалност, тоест да не служи за нещо, а просто самият той да бъде определен като ценен.

bb2

Това е моя мечта – още в началото започнах да си представям света чрез предметите, които правя, смятайки че един ден тези предмети ще станат ценни. Но за съжаление след толкова време тази мечта се оказва непостижима, поне за мен.

Материалният свят, в който живеем, е твърде примитивен,

за да стигне до такива прозрения”, признава Божидар Бончев.

Разглеждаме заедно изложбата, защото обектите в нея имат история. „Цялата изложба изглежда фрагментирана в различни посоки, но има едно обединяващо. Това са мои опити и търсения през различни години в различни посоки. Останали недовършени, останали нереализирани идеи или пък предизвикателства, отнесени от случайността”, споделя проф. Бончев.

Два керамични портрета са прорязани от златни нишки. Ето как художникът обяснява тяхното изработване. „Тази двойка портрети чисто и просто се начупиха инцидентно при самото изпичане. Тогава двоумейки се дали да ги захвърля, или да ги запазя, просто реших да ги покажа в контекста на една традиционна източна техника в Япония, kintsugi. При нея една керамична, порцеланова форма се запазва, когато се счупи и се възстанови, като се използва злато. Това е специфично отношение на Изтока към керамиката. Там този материал има съвсем друг статус. Няма го този европейски привкус на първични и вторични изкуства, както доскоро се деляха в нашите класификации приложните и изящните. Там изкуствата са на една плоскост ситуирани и няма такова противоречие помежду им. Така се запазва един ценен предмет, ставайки още по-ценен чрез използването на благороден метал”, отбелязва авторът.

bb3

Той все пак използва силикон и само предава духа на подобно поведение. „В крайна сметка такива големи количества от благородния метал са много скъпи. Това е игра, илюзия, свързана с тези две работи”, казва керамикът. И посочва две големи чинии: „Тези чинии са в мащаб, който отива отвъд познатото. Това неслучайно увеличение отново показва идеята ми да се шегувам с тези „стойности” приложно-изящно. Възприемането на материала определя принадлежността към една или друга категория. Тук, с тази свръхмащабност на обикновения предмет, се стремя –

да придам други измерения на понятията.

Чинията, вазата, тези функционални предмети, които сме свикнали да възприемаме всекидневно, са показани в друга светлина и принудени да носят стойност отвъд познатата им приложна страна.”

bb5

Проф. Бончев продължава като педагог и преподавател в Националната художествена академия: „Този период – класифицирането на изкуствата на изящни и приложни, все още не е приключил. Все още не е започнала дискусията за същността на приложните изкуства, за възприемането им, за обучението в средното и висшето образование. В това отношение и Академията, за съжаление, е твърде изостанала от съвременната концепция за обучение в изкуствата. Защото съществува в една закостеняла рамка от 60-те години, разделена на два факултета – приложни и изящни, като незнайно защо във факултета по изящни изкуства има специалност плакат или оформление, а пък повечето специалности в приложния факултет са с дизайн. Тези противоречия показват неадекватност на съдържанието. Те объркват, както учебното заведение като цяло, така и студента, който се обучава, налагайки му закостенели граници и връзки.

Съвременните приложни изкуства като всички съвременни изкуства преживяват свое развитие, както от началото на века, така и след 50-те години, след модернизма, а и с навлизането на новите медии. Те продължават да си бъдат съвременни, но вече в един друг контекст, като никога не излизат от понятието приложни изкуства. Те имат своето място. Всички изкуства, базирани на традиционни практики като текстила, резбата, метала, керамиката, имат за основа дълголетната човешка дейност и с развитието на технологията те съответно също се развили. Тази дефинираност с появата на дизайна трябва да бъде отчетена и в обучението на студентите, защото дизайнът е един нов, съвременен отрасъл. Повечето академии по света се наричат академии за изкуства и дизайн. Двете понятия са разделени. Дискусията предстои може би в нашата академия. Някога ще настъпи. Да се каже кое е изкуство и кое дизайн и защо едното е изкуство, а другото дизайн”, заявява проф. Бончев.

bb4

Питаме го дали той приема разделението на изящни и приложни изкуства. Защото понякога неговата керамика придобива художествени измерения и послания. „Не го приемам в българския му вариант. По принцип приложните изкуства съществуват. Аз не мога да не го отбележа. Те имат специфика, но те съществуват навсякъде по света

в контекста на всички изкуства.

Те имат определена изказност, определен начин на възприемане и среда, в която съществуват. При нас точно това не съществува. Няма музей за приложни изкуства, няма среда, в която да се видят примерите. А ние имаме примери за съвременно приложно изкуство, защото в контекста на онази класификация съществуваха големи мащабни мероприятия в онези бивши казионни организации. Тогава имаше изложби, които включваха всички видове приложни изкуства. Те бяха много сериозни като мащаб. А днес никой не може да си представи какви грандиозни работи се правеха в областта на текстила, като започнем от Димо Балев, Марин Върбанов, големите имена – Здравко Мавродиев. Това бяха модерни работи с много адекватно звучене. Цялото поколение от 60-те и 70-те години – всички, които работеха в текстила, после в дърворезбата – Антон Дончев, Цанев… Тази традиция, която премина в модерната скулптура. И възможността да се твори с тези материали – някак си беше регламентирана и дефинирана.”

bb6

„С промяната на нещата изведнъж конюнктурата изтласка приложните изкуства с два хода. Първият беше, че излезе напред самата идея за такава деградация, тоест подчиненост. Приложните бяха сложени в по-нисък статус, което предизвика вълна на еманципиране, и много художници отрекоха съществуването им. Самите приложници не искаха да се наричат приложници, за да получат статуса на художници. Стремежът да се доказват, че са равни, ги тласна към това да се отрече съществуването на приложността в изкуствата. Това пък рефлектира чисто структурно – изчезна музеят за приложни изкуства като понятие, колекцията се разпръсна, придоби я Националната галерия под формата на депо. Изведнъж идеята това изкуство да бъде показвано и изучавано, или коментирано, изчезна. Аз първоначално също бях в еуфорията да не съм принадлежен към приложното, стремейки се и доказвайки колко такива възможности дава керамиката, и

постепенно стигнах точно до обратната точка,

че трябва по-скоро да се концентрирам в приложните изкуства, а не да ги превръщам в изящно изкуство. Това буквално изравняване не е необходимо, никой не го иска, то няма значение, няма смисъл. Аз непрекъснато в моята педагогическа работа съм свикнал да боравя с много широка материя. Керамиката обхваща доста области, които са често пъти противоположни. Винаги съдовете, предметите с функционалност, са ме вълнували като основен белег. То е една закодирана семантична марка, която казва – керамиката винаги е съд, винаги нещо трябва да има, нещо да се слага. Тоест без тази първичност на символа на керамиката ние не можем да минем. Както и съвременното изкуство, което ползва керамичния предмет и много често борави с този символ. Съдът обобщава понятието керамика в много аспекти”, обяснява проф. Бончев.

Но той има не само съдове, но и композиции. „Те не са съд, обаче имат осезаема предметност. Те имат в себе си идеята за предмет, който съществува под някаква форма. По принцип керамиката винаги е предметна, тя е много материална. Не можем да излезем от тези рамки. Докато в рисунката, в едно платно може да се отиде в ирационалното, глъбинно да се потъне в една друга, духовна реалност. А нашият материал винаги може да се пипне, да се усети, да се претегли. Тази материалност прави връзка с предмета, независимо какъв е този предмет. Ние не можем да излезем напълно от идеята за материал”, твърди творецът.

Питаме го може ли, според него, керамиката да заеме мястото си в градската среда. „Категорично да, защото този материал е издържал изпитанията на времето. Такава практика съществуваше преди 25-30 години. Съвсем естествено имаше възможности в градска среда керамиката да бъде използвана в синтез с архитектурата. Това беше повсеместна практика. Много сгради, които имаха такива съчетания, са почти унищожени. Керамиката беше много често използван материал, особено в представителни сгради и в паркова среда. За съжаление, днес за мое учудване много рядко се появяват подобни прецеденти, защото

средата е населена предимно от паметници,

което има своето значение. Но самият модерен град изисква съвсем друга позиция, за да се активизира, да се организира едно градско пространство. Да не говорим, че тук съществува една консервативна култура по отношение на това какво представлява изкуството за публична среда и какъв характер има. Много активно в цял свят се търсят синтезни форми на различни материали – стъкло, метал, светлина, вода – всичко се използва, за да се гради съвременна градска култура. Ние сме още в зората на XIX век и сякаш единствено бронзовата фигура се възприема като някаква ценност”, отбелязва проф. Бончев.

bb7

Той е председател на фондацията, която организира през ваканцията Лятната детска академия в НХА. „Това е една добре поставена инициатива, защото дава възможност на деца от различни поколения да влязат в директен контакт с академичната среда и да усетят възможностите на изкуството като начин на изразяване. Не всяко от тези деца някой ден ще продължи в изкуството, но сред тях със сигурност ще има такива, които ще бъдат запалени. Има много деца с огромен ентусиазъм и желание то да бъде част от живота им, още в тази крехка възраст. Така че дейността е доста отговорна и има огромен потенциал в нея. За радост, академията продължава вече шеста година”, казва той. А по темата за образованието по изобразително изкуство и изобщо по изкуствата добавя: „Специализираните училища имат точно тази функция, да дадат това образование, но в другите училища часовете по изкуства са сведени до минимум и дори в много случаи изпълняват обратната функция. Аз отблизо следя програмите, защото дъщеря ми е в тези средните класове, и виждам как доста неща се поднасят в такава светлина, че надали после някой ще посегне към класическата музиката или към някои от другите изкуства”.

В крайна сметка образованието и възпитанието оказват влияние и върху отношението не само към изкуството, а към живота. Какво да говорим за изкуство, когато хората си хвърлят боклуците по улици и градинки. А добри примери има на различни места – по симпозиуми и изложби.

„Има много примери и много качествени неща, но я няма културата тези неща да бъдат открити във всекидневния бит. Нашата инфраструктура просто не го позволява. Всяка градинка се осейва с какви ли не неща, но не и с това, което ще донесе малко по-добро настроение на всички…

Нашето общество е вандалски настроено

към всичко, което се излага. Каквото и да има пред него, то бива поругано без ограничение. Хората просто са настроени враждебно към всеки такъв факт ”, отбелязва Божидар Бончев. А на какво го отдава? „На ниската култура, на това, че вкъщи никога не е имало ценен предмет. Тази мизерия, в която растат поколенията. Когато няма картина на стената – как ще разбереш, че това е ценно? Или пък предишното поколение да завещае на следващото нещо традиционно. Всяко поколение разрушава всичко, което преди е съществувало, сякаш то няма никаква стойност. Ето, книгата е безспорно един ценен предмет. Колко библиотеки съм видял до кофите за боклук. Постоянно виждам огромни библиотеки, идва някой, купил апартамента, и изхвърля книгите”, с огорчение завършва проф. Божидар Бончев.

Текстът е публикуван в сайта ВЪПРЕКИ.