0
2514

Когато думите не са съществени

„Майчинство“ (2017, реж. Рогие Таваколи)

Дори да сте привикнали с естетиката на ориенталското кино, винаги може да се изненадате – не толкова от сюжетите, които по един и ли друг начин се стремят към общочовешко звучене, а като че ли в по-голяма степен от поведенческите реакции, оформящи една своеобразна стилистика на дискретния жест. Тя балансира по-интересен начин прекалената драматичност, характерна за някои арабски култури, а присъствието ѝ често е запазена марка на киното от Близкия Изток и Северна Африка. Същевременно във време, когато драматургията се стреми към разчупване на териториалните граници, локалната етническа специфика не винаги се изявява на наративно ниво и зрителите се изправят пред друг тип изненада: в един марокански филм например да няма нито следа от религиозна, културна или регионална принадлежност, което, разбира се, няма отношение към художествените качества на творбата… И така, след Sofia Menar 2019 се „събраха“ три заглавия, които да „обменят впечатления“ по гореспоменатите формални различия.

„Майчинство“ (2017, реж. Рогие Таваколи) е иранският филм, който предизвика повдигането на въпроса. Отношенията между разделените съпрузи Голнар и Саид, желанието на бащата да вижда малката си дъщеря Негар и да си върне съпругата не са подчинени на религиозно-културни ограничения, въпреки че се промъкват някои патриархални намеци за благоприличие. Сдържаността, граничеща с недоизказаност, обгръща в по-голяма степен отношенията в къщата на възрастната леля, където Голнар се е върнала заедно с дъщеря си и споделя всекидневието и недомлъвките със сестра си Нава. Именно младата учителка Нава е в центъра на грижливо изградената конструкция от дискретни жестове, които обезсилват думите – от узнаването за непостоянството на любимия мъж, когото е била готова да „извоюва“ от родителското неодобрение, през тайната, която обяснява странното поведение на Голнар, до истинската поезия на дворната сцена, където Нава отказва да отвори вратата на човека, когото все още обича. Унижението на отхвърлената любов е безмълвно осезаемо в екранното присъствие както на Саид, така и на Нава, а умилително-забавните сцени, в които малката Негар командва съседското момче, са закачливи отблясъци от „мистерията на женската душа“.

„Покана за сватба“ (2017, реж. Анмари Джасир)

Друга жена режисьор стои зад палестинския филм „Покана за сватба“ (2017, реж. Анмари Джасир), който ни отвежда в съвременен Витлеем. Географският аспект е отчетлив във фона, но звучи единствено с политическия лайтмотив за конфликта между арабската общност и израелските заселници, без акцент върху религиозни различия. Религията до такава степен отсъства от „Покана за сватба“, че до края му вероизповеданието на главните персонажи може само да се предполага по коледната  украса у роднини или грубите закачки по адрес на случайно срещнат католически свещеник. Избледнял откъм обичайните за района „цветове на войната“, сюжетът ни потапя във взаимоотношенията в едно семейство, което се готви за сватба. Майката е избягала преди много години с любовника си в САЩ, синът Шади е заминал да учи в Италия и се е устроил там, а бащата Абу Шади се кани да омъжи дъщеря си и се опитва да балансира между традициите и реалностите в родния си град. Докато спазват местния обичай поканите за сватбата да се връчат лично, баща и син пътуват с кола нагоре-надолу из улиците на Витлеем и се опитват да помирят политическите и философските си различия, и да преоткрият семейното разбирателство. Сдържаността (често присъща на мъжкия характер) в камерния контекст на автомобилното купе има различни корени: неодобрението на Шади към политическата и семейна ситуация, която е загърбил, напускайки палестинската земя, както и нежеланието да бъде критикуван или убеждаван да се върне – от една страна, и опита на Абу Шади да помирява различията в своя микрокосмос с натрупаните умора и огорчение от живота, както и съобразяването с мнението на общността (от приятели и врагове), в която е останал да живее – от друга. Сблъсъкът между две поколения – ту намусено мълчалив, ту ядно многословен, разкрива много за културата и обществените нагласи в това място под слънцето и превръща „Покана за сватба“ в едно от най-добрите преживявания от фестивала Sofia Menar 2019.

Мълчанието на пеперудите“ (2018, реж. Хамид Баскет)

Следващо и последно стъпало в наблюдението над сдържаността в близкоизточното и северноафриканското кино е мароканският пълнометражен дебют „Мълчанието на пеперудите“ (2018, реж. Хамид Баскет). Казват, че действието се случва в Казабланка, но историята от екрана би могла да се развива навсякъде в Европа. По линия на трилъра тук става дума за разследване на убийството на известна оперна певица, но се включват също социалната драма с депресирана жена, чийто съпруг е педофил, както и психологическата линия на объркано младо момиче, което се опитва да открие истината за биологичния си баща и бяга от реалността в изкуството. Докато главните мъжки персонажи – психиатърът Омар и инспектор Джамал се „замерят“ с иронични реплики, изпълнени с горчивина и заплаха, жените във филма залагат предимно на мълчаливия упрек, премълчаването и изразителността на жеста, който нерядко прехвърля ръба на отчаянието. Фабулата прелива от трилър в драма с емоционална пестеливост, нехарактерна за ориенталското кино, а сюжетната (и визуална) „разюзданост“ на младата художничка любопитно контрастира с цялостната  сдържаност на действието, което постепенно сгъстява атмосфера до измеренията на древногръцка трагедия… Лаконично и въздействащо, отвъд жанрове, културна идентичност и национална принадлежност.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияОбъркване на жанровете
Следваща статияДейл Айкелман, ислямът и антропологията на Близкия изток