0
1284

Когато изчезнаха гълъбите

oksanen1
Софи Оксанен

Романът (изд. „Персей”) описва Естония по време на германската и съветската окупация от 40-те и 60-те години на ХХ в. Софи Оксанен ще гостува на Софийския литературен фестивал на 9 декември. Прочетете откъс от романа „Когато изчезнаха гълъбите” и текста на преводачката Росица Цветкова.

Софи Оксанен e явление на европейската литературна сцена. Родена е през 1977 г. в  семейство на финландец и естонска имигрантка, тя  познава действителността от двете страни на Желязната завеса и разказва за нея. 37-годишната писателка е носителка на двете най-престижни награди в родината си: Финландия и Рунеберг, тя е първата финландка, удостоена с Наградата на Шведската академия за северна литература („малкия Нобел”), получава и Наградата на Северния съвет – 2010, във Франция романът й „Чистка” става първата преводна книга, извоювала Le prix du roman Fnac,  той е удостоен с авторитетната награда Фемина, спечелва още наградите Будапеща, Кристина и Мика Валтари, както и Европейската награда за книга (2010).

По-ранният й роман „Чистка” (на български от изд. „Персей”) е преведен на 43 езика, оглавявал е листите на бестселърите във Финландия, Франция, Швеция, Естония, Унгария, Германия и съществува също като пиеса, опера и филм. През декември 2014 г. едновременно с гостуването на авторката изд. „Персей” пуска и най-новия й роман „Когато изчезнаха гълъбите”, преведен отново от Росица Цветанова. Изданието влиза в поредица, подкрепена от програма „Творческа Европа” на ЕС.

gulubite1„Когато изчезнаха гълъбите” разкрива света на КГБ чрез агент, който създава своя реалност, преправяйки снимки, без да се съобразява с несъответствията с историческата действителност. За първи път главният герой в роман на Софи Оксанен е мъж, но образът му отново е базиран на действителна личност – един от онези, които са повлияли на хода на историята и до ден днешен въздействат върху начина, по който възприемаме събитията от миналото. „Когато изчезнаха гълъбите”описва Естония по време на германската и съветската окупация от 40-те и 60-те години на ХХ в. посредством сложните взаимоотношения между членовете на едно семейство и техните контакти със силните на деня. Романът е отпечатан в тираж, нечуван за първо издание на книга в цялата история на скандинавската литература, а Оксанен е удостоена с наградата на Шведската академия, присъждана специално за литература от Скандинавския север.

Финландската писателка ще гостува на Софийския литературен фестивал, посветен тази година на литературата на Скандинавския север. Представянето й е на 9 декември от 17. 30 часа в Мраморното фоайе на НДК.

Как виждаш, за да летиш в тъмното?

Росица Цветанова

(Със съкращения)

За Софи Оксанен се говори, че тя е най-хубавото нещо, случило се на финландската литература през последните десетилетия – аз твърдя, че без колебание можем да махнем думата „финландска” и истината ще остане непроменена.

В-к Хелсингборгс Дагблад, Швеция

За Софи Оксанен не просто се говори – през последните години едва трийсетгодишната финландска писателка се превърна в икона на съвременната северна литература, смайвайки както именити литератори, така и журналисти по целия свят. Романът „Чистка” (2008), който с горда добронамереност бива наричан „прахосмукачка за награди”, отдавна е разбил границите на този жанр и се подвизава по световните сцени и екрани най-напред под формата на пиеса, неговата първоначална версия, сетне опера, а от края на август 2012 г. под режисурата на Анти Йокинен жъне вече задължителните за заглавието успехи както в кината, така и в рецензиите на филмовите критици, като бе избран да представя Финландия в борбата за наградата Оскар. Никак не е случайно, че настоящият сюжет излиза на бял свят именно като пиеса – поставена още същата година (2007) във Финландия и единствената засега от тази страна, играна на професионална сцена в Ню Йорк. Изучавалата драматургия авторка отначало не вижда друг начин да даде израз на темите, които напират в съзнанието й…

sofi_oksanen
Софи Оксанен

Родена през 1977 г. в Ювяскюля, Финландия, в семейството на финландец и естонска имигрантка, отгледана и формирала своята идентичност на границата между Изтока и Запада, Софи отрано се сблъсква с бруталната действителност от двете страни на Желязната завеса. Тревогите при пътуванията из естонската провинция, контрабандата, цензурата, хорските предразсъдъци, преследването на имигрантите във Финландия от съветските власти, пропагандата и забраните, които не убягват на детското съзнание, невинаги способно да ги осмисли, се превръщат в богат и плодотворен материал за вече четири успешни романа. Оксанен дебютира с „Кравите на Сталин” (2003). Пише го по съвет на своя преподавателка с цел да се помири с терзанията от миналото – функция, присъща на финландската литература още от времето на войните през миналия век. Превръщайки тялото на главната героиня в държавна граница, авторката нищи травмите на жертвите на хранителни разстройства и проблемната идентичност на наследничките на естонските бежанки в родината си, чиито майки биват възприемани като рускини и леки жени. Вторият роман, „Бейби Джейн” (2005, повлиян от психологическия трилър на Робърт Олдрич „Какво се случи с Бейби Джейн?” от 1962 г.) защитава позициите на страдащите от паническо разстройство и различните в обществото – независимо дали поради сексуалната си ориентация или душевното си състояние – в Хелзинки от 90-те години. „Когато изчезнаха гълъбите” (2012) от своя страна разкрива света на КГБ чрез агент, който създава своя действителност, преправяйки снимки, без да се съобразява с несъответствията с историческата действителност…

Може би многобройните признания, въпреки все още младата възраст на писателката, са резултат от непоклатимото й убеждение, че една книга може да промени света, може би пък обещаващият талант на съвременната финландска литература печели читатели и критици с безусловната си откровеност, тъй необходима, за да се даде гласност на неудобни теми.

И все пак книгите на Софи Оксанен не са за мазохисти! И най-жестоките сцени тя описва с невероятен… лиризъм, прибягвайки до лоното на природата като източник на символи, защита, утеха, домашен уют и най-вече сила – природата, от която душата на северния човек е неделима част, а характерът му се е изграждал в суровите условия на околната среда от памтивека. Спечелила си слава на хроникьорка на новата естонска история, Оксанен пише за немите жертви на две окупации – немската и съветската, за универсалните, необвързани с времето, културата или политическия строй престъпления срещу човечеството. По повод на четвъртия си роман авторката споделя:

„В Тампере срещнах възрастна моя читателка, Ела, която ми разказа нещо интересно. Заглавието на романа „Когато изчезнаха гълъбите” препраща към началото на немската окупация в Естония (1941). Войниците от Вермахта изловили гълъбите и ги изяли. На естонците това се струвало особено странно, тъй като те не ядат гълъби. Ела ми каза, че си спомняла нещо подобно от детството си – тя е от Ингрия, карелска бежанка от войната. Вермахтът очистил Карелия не от гълъбите, а от лястовиците. Ядели ги.”

Ето такива неща разказва Софи Оксанен с романтиката и сладкодумието на бабините приказки, като същевременно поразява много естонци: как съумява една толкова млада финландка да изгради такъв достоверен образ на миналото в страната им? Истината е, че тя прави изследвания, достойни за научна дисертация, и знае, че има известни национални истории, за които можеш да говориш само по определен начин. Източниците й са и сериозни, и куриозни – от недостъпните навремето доклади на КГБ до рекламите от телефонните указатели. Използва материали от женските списания, издавани през 20-те и 30-те години в Естония, които четяла у баба си, но нямала възможност да пренесе във Финландия: застрашавали националната сигурност. Естонските борци за свобода били смятани за престъпници, а архивите изобилстват с информация за хора, опасни според стандартите на СССР.

korica chistka1Вдъхновението за „Чистка” пък идва от стара семейна история от 40-те, според която възрастна жена от село и дъщеря й намират ранен естонски войник в двора на къщата си. Той моли за помощ, приютяват го и му построяват стаичка за скривалище, но съселяните им ги надушват и издават. Дъщерята е водена на разпити, винаги нощем, връща се видимо недокосната, но никога повече не проговаря. Софи отрано е проумяла, че официалната истина няма нищо общо с действителността, недоумява обаче защо жените и до днес са третирани с бруталност. Тъкмо това я провокира да пише за положението им през войната (от 40-те през 60-те, та чак до 90-те години). Военните конфликти, иначе традиционна тема за финландската литература, всъщност са история на мъжете, на техните решения и действия. Ето защо е необходимо някой да разкаже и за преживяванията на жените. Още от XIX век битува представата, че докато финландците кръстосват бойните полета на пресованата си между два противоположни свята родина, жените стават по-самостоятелни. Именно тази им възможност за действие довежда в крайна сметка до тяхната социална и културна еманципация, до извоюването на редица права посредством една тиха революция с перо и мастило, а в крайна сметка и до създаване на държавата на благоденствието. „Чистка” е история за изборите, които жените правят, за да оцелеят в един свят на жестокост, унижения, злоупотреба, болка и срам, който, уви, е съвършено актуален и в наши дни. Визирайки Сталиновите изселвания в сибирските лагери, заглавието на фински препраща и към идеята за духовно пречистване, изкупление и възмездие, а оттам и за живота в едно своеобразно земно „чистилище”, в което жените са стока за продан, а варварското отношение към тях само мени своята форма, но никога същността и последиците си…

Според шведската преса, „Чистка” връща вярата в способностите и силата на романовото изкуство. Запознала се от малка с условията на социализма и колхозната действителност, чиито последици са очевидни и днес, авторката съставя жизнеспособна хроника на едно отминало всекидневие с добрите и лошите му страни, макар самата да не е била негов свидетел. Финландката се стреми да представи новата, старателно укривана история на Естония пред западния свят. Факт е, че Втората световна война играе ролята на крайъгълен камък за етичната система на региона, който се явява географски, морален и политически център на епохата. Неизбежни са и паралелите с нашия XXI век, тъй като екзистенциалният и политически избор така и не губи своята актуалност, а моралното и политическо самоопределяне на жените и нациите като цяло не е достигнало своята финална фаза…

Софи Оксанен, „Когато изчезнаха гълъбите”, изд. „Персей”, 2014 г., превод Росица Цветанова

Когато изчезнаха гълъбите

1944, Ревал

Генерален комисариат Естония

Райхскомисариат Остланд

В апартамента беше тихо. Юдит надуши Хелмут още от вратата, но в салона беше тихо, в кухнята беше тихо, въздухът беше неподвижен, прислугата бе отпратена. Юдит прозря начаса, че мигът бе настъпил. Подът в коридора въздишаше все едно съжаляваше, завесите в салона висяха напрегнато по местата си, гънките им се бяха вцепенили, а листата на фикуса сивееха. Юдит остави сребърната си лисица на трюмото. Тя падна на пода и се сви на кълбо. Съблече палтото си. Съпротивляваше се, ръкавите напираха към стълбището, обувките за навън отказваха да се откъснат от краката, а когато ги изтръгна, отлетяха към входната врата с върховете към стъпалата. Юдит все още можеше да се втурне навън, надолу и на улицата, но навярно там вече чакаше кола. Навярно там се бяха строили в редица мъже, които чакаха нея. Може би цялата сграда бе обкръжена. Диханието й хриптеше, хриптенето отекваше из салона, устата бе пресъхнала, ъгълчето й се бе сцепило. Обувчиците й с тънки подметки тропаха като мебели, готови за преместване. Още можеше поне да опита, да избяга. Още щеше да успее, още. И въпреки това застана на прага на спалнята. Вече бе предугадила, че Хелмут щеше да седи на фотьойла си, на масата до него имаше дантелено каренце, отгоре му бе Парабелумът. Палтото беше на гърба му, шапката – захвърлена на леглото, до нея – Маузерът на Юдит. Горещ въздух опърли бузите й, цветът по кожата на Хелмут беше светъл, челото – сухо. Юдит откопча шапката си с разтреперани ръце, иглата остана в дланта й. Толкова беше горещо, потта вече бе потъмнила полата на комбинезона й, скоро щеше да почерни и роклята.
– Можеш да си вървиш, ако искаш.
Гласът на Хелмут беше делови. Такъв може би използваше на влизане в щаба, такъв, какъвто със сигурност звучеше ежедневно из Тънисмаги, ала никога в разговорите с Юдит, не и досега.
– Пускам те да си ходиш.
Юдит пристъпи навътре в стаята.
– Никой няма да те проследи.
Юдит направи втора крачка.
– Трябва да тръгнеш незабавно.
Ръката на Хелмут почиваше върху каренцето. Парабелумът лъщеше до нея добре поддържан, готов.
– Не искам да си тръгна така – Юдит чу собствения си глас отдалеч.
– Точно в този момент целият кръг вече е заловен. Ясно ти е, уверен съм, че не бива да ме оскърбяваш с обяснения.
Юдит направи още една крачка. Протегна ръка към тоалетката и заопипва за кутията цигари и запалката си. Огънчето пламна, Роланд! И Роланд ли бе заловен?
– Може ли да седна?
Хелмут не отвърна, Юдит седна. Роланд вече бе загубен. Така трябва да беше. Развалена пружина притискаше бедрото й. Вече нямаше да дава този стол за поправка. Вече нямаше да се гласи пред тази тоалетка за „Естония“. Иглата за шапки се потеше в едната й длан, цигарата трепереше в другата.
– Възложена ми бе задача и трябваше да се запозная с друго лице, не с теб – поде Юдит. – В кафене „Култасе” трябваше да започна връзка с един друг. Това беше хрумване на годеника на моя приятелка, не мое. После обаче се появи ти.
Пепелта от цигарата падна на килима. Юдит я стъпка с подметката си от телешка кожа, после изу обувчиците и свали подарената й от Хелмут гривна, пусна я върху тоалетката. Издрънча като двайсет сребърника.
– Не смеех да ти разкажа. Нито исках срещите ни да спрат.
– Трябва да са останали много доволни от теб. Превъзходна работа, поздравления.
Юдит стана и започна да съблича роклята си.
– Какво правиш – обади се Хелмут.
– Това е твое.
Юдит старателно сгъна роклята до гривната. Потните петна се бяха разпрострели от хълбоците по гърба и бедрата.
– Разбирам какво може да означава това за теб – рече.
– Чуваш ли? Ще дойдат да те приберат оттук всеки момент. Трябва да вървиш.
– Но ако аз съм единствената незаловена, те подозират, че съм предала.
– Това вече не е моя грижа. Затворниците не знаят кои са хванати, държат ги поотделно.
– Та нима вярват, че не си имал нищо общо с това? Че не си знаел нищо? Хелмут?
– Не произнасяй името ми.
Погледът му я избягваше, ръката му бе вдигната, дланта я отпращаше, а Юдит напразно се мъчеше да срещне очите му. Хелмут стана, направи две-три бързи крачки, сграбчи я за ръката и започна да я бута към вратата. Юдит се противеше, усука стъпала около крака на един стол, вкопчи се в рамката на вратата, иглата за шапки звънна на паркета. Хелмут я дръпна от рамката по посока на антрето, още не я поглеждаше.
– Тръгни с мен – прошепна тя. – Махни се с мен оттук, от всичко.
Хелмут не отговори, само теглеше гърчещата се Юдит, а краката й се захващаха за столовете в салона, и за масите, а столовете се обръщаха, килимът се набра, диплите на вкаменените завеси се натрошиха, ваза падна на пода, фикусът падна, всичко опада, Юдит падна, Хелмут падна заедно с нея, телата им се сляха в падането и сълзите им ги отнесоха със себе си.