За гостуването на балета на Пловдивска опера със спектакъла „Ана Каренина“ при откриването на Новогодишния музикален фестивал в НДК
На 14-ти декември НДК откри своя Новогодишен музикален фестивал с балетния спектакъл „Ана Каренина“ на Пловдивската опера. Хореограф е Лео Муич (Хърватия), който идва у нас не за първи път – преди години той проведе кратък интензивен семинар с танцьорите на Балет Арабеск.
Лео Муич е танцьор и хореограф с динамична биография и богат сценичен опит. Ученик е на Бежар в школата „Мудра“, след което работи с Уилям Форсайт, Иржи Килиан, Матц Ек и други хореографи от световна величина. Лео Муич е свръхекспресивен танцьор и хореограф, екзалтиращ се от класическите форми на танца и от тяхното преекспониране, такова каквото се постига чрез метода на Уилям Форсайт. Високата техничност и пиететът му към класическия танц определят основните характеристики на неговия хореографски стил. Към тях можем да прибавим прецизна музикалност, усет за възможностите на изпълнителите, финес, елегантност и висок вкус в използването на хореографския език. Всички тези качества се изявяват с пълна сила в работата му с балета на Пловдивска опера, който блесва в нова, звездна светлина в неговите хореографски инвенции. Танцьорите са видимо вдъхновени, оптимално изявени, движат се с лекота и демонстрират бравурна техника. Имайки предвид условията, в които се намират извънстоличните ни балетни трупи, случилото се с пловдивската трупа е едно малко чудо и голямо постижение за балетната ни сцена изобщо.
Според думите на директора на пловдивския балет Мариана Крънчева идеята за избора на тази драматургия е на Операта в Загреб, откъдето поръчват на Лео Муич спектакъл по романа на Толстой. Подходът му към романа е галантен и уважителен, но същевременно предлага лична интерпретация на сюжета и героите. Той е не толкова разказвателен, колкото акцентиращ върху определени моменти и събития, които са провокирали хореографското въображение.
Хореографията е интензивна и силно експресивна, сцените са композирани със свободен майсторски замах, съчетаващ класически и съвременни пространствени решения. Визията, за която имат принос стилната сценография на Цвийета Щуйн и изисканите костюми на Айен Ларс, създава една обща неоромантична картина, която е в унисон с музиката на Чайковски. Респектиращо е умението на Муич да създаде музикална партитура за спектакъла си от различни произведения на гениалния руски симфоник и да изгради от тях действена музикална драматургия. Концерт за цигулка, великолепно изпълнен от Лия Петрова, както и известни симфонични творби и отделни инструментални пиеси стават основа, върху която стъпва танцовото действие.
Как бихме могли да определим една толкова солидно предпоставена хореографска творба? Срещата на Лео Муич с „Ана Каренина“ е произвела консервативна като базисна настройка, постмодерна като мисъл и неоромантична като внушение творба, в която съвременното хореографско майсторство хваща учтиво класиката под ръка. Висок комерс? Да, тя е такава, защото успява да събуди интереса и емоциите на широк кръг публика, без да снижава естетическите си стандарти, и стои над експеримента, без да влиза в зоната на баналното.
Голямо достойнство на спектакъла е, че в него е съхранен нежният порив на предреволюционния руски аристократизъм, който Лео Муич като продължител на „стар хърватски аристократичен род“ е доловил и изразил като естествена своя същност. Макар че самият хореограф отхвърля с пренебрежение термина „постмодерно“, неговата „Ана Каренина“ е точно такава, най-малкото защото хвърля грациозен мост между класиката и съвременността, по който зрителят преоткрива вечните теми в изкуството. Като се изключат някои моментни прекалявания с виртуозността на движенията и акробатичността на поддръжките, „Ана Каренина“ на Муич е еманципирана от традиционните стандарти и е лишена от всякаква външна претенциозност, което я прави лесно достъпна и силно харесваща се на непредубедения зрител. При това неговата „Ана Каренина“ далеч не е толкова радикална и ексцентрична колкото „Лебедово езеро“ на Александър Екман със Шведския кралски балет например или „Жизел“ на Акрам Кхан с Английския кралски балет. Към всеки личен прочит на класически творби могат да се отправят различни въпроси и претенции – колкото по-смел и неординерен е спектакълът, толкова по-противоречиви са мненията за него.
Опитвах се да открия какво е привлякло вниманието на хореографа към романа на Толстой. Не намерих еднозначен отговор, но може би това е детският поглед, детето, което се появява постоянно като лайтмотив, детето, което наблюдава въртележката от сцени и събития с погледа на невинността… Този детски поглед като че ли стои в съзнанието на автора и му дава свободата да играе с образите и времената без всякаква обремененост.
Говорейки за спектакъла и представянето му на софийска сцена, не може да не се отбележи невероятното качество на музикалното изпълнение на живо от оркестъра на Пловдивската опера под палката на маестро Диан Чобанов. Както и великолепното изпълнение на солистите Марта Петкова, Никола Хаджитанев и Гилерме Алвеш, в които кулминира виртуозността на хореографията.
Към творбата на Лео Муич могат да се отправят всякакви претенции, но това, което никой не може да ѝ отрече, е високият стандарт и пълната зала 1 на НДК.
