Начало Книги Когато поет чете поета
Книги

Когато поет чете поета

Марко Ганчев
17.05.2023
3219

Марко Ганчев за книгите на Марин Георгиев „Камъчетата под езика” (2023) и „Девет” (сборник поеми, 2023).

И двете книги подготвих за моята седемдесет и пет годишнина – 9 април 2021 г., но докато намеря средства и ги издам – станах на 77. Сам ги написах, сам намерих начина за финансиране и сам ги издадох. На моята възраст си петимен не само някой да те издаде, но повече – някой да те прочете. Затова и подарих доста от тиража на хора, които ценя. Получих писма, и на мейла, и на месинджъра си. Някои са си готова рецензия. Като тези два текста на Марко Ганчев. Те са ценни най-вече с дълголетния житейски и литературен опит на един от значимите ни поети, защото литературата не започва от днес и не е само за днес. Попитах го може ли да ги предложа за публикация. Ето и отговора му:

„Сигурно си се учудил, че слагам поемата ти „Пара“ на първо място, но човек невинаги знае какво е написал. Станало е, да знаеш, тая пара е диханието, което Господ е вдъхнал на глината.
Май че в такива случаи Господ прави и самата композиция, както и да е, станало е и нищо друго на света няма абсолютно никакво значение.
Каквото съм ти писал, разбира се, можеш да го показваш, но то за анализи едва ли може да става дума, и по-добре, че е така.
Анализаторите все търсят мястото на разглеждания текст в прочетеното от тях море от книги, а импровизатори като мене имат преживявания само над въпросния текст и нищо повече. Да помага свети Георги за по-дълга преживяемост…“ ( 6 май 2023 г.).

Ние, пишещите от по-старите времена, дето още се осмеляваме да пишем, все по-отдалечени от публичния показ, си разменяме писма. Пък и май вече не сме и за показване.

Марин Георгиев

I.

До Монтен от село Биволаре

От Еразъм от село Марча

Четох бавно „Камъчетата под езика”, защото такава отрова трябва да се приема само на малки дози. Разбирам какво благодеяние ми е сторила природата, като ме е направила съзерцателна натура. Защото само от многобройните имена в книгата, с които си имал работа, ми се зави свят. Пък и като ги познавам тия хора. Добре че текстът ти поне наистина е писателски. Не изказваш мнения, а изказваш себе си, което си е работата на поета. Преджапвал съм и други потоци на съзнанието, но твоят тук като че ли е изтекъл от продънен наш местен язовир, каквито ги имаме доста.

Не е само ирония това за Монтен, защото ти пó се разголваш и от него. Това е комплимент, но не значи, че съм съгласен да е чак дотам. Прекален Монтен не е богу драг. Особено когато е из биологическата област, не ми допада. Не бива да си признаваме на природата, че се примиряваме с униженията, които тя ни налага. А грозното, дори когато органично е вплетено в сферата на естетичното, пак си остава грозно. Не става дума, разбира се, за шокиращите ти разкази около заболяванията, а за похожденията на якия преди това пръч.

Половината от миниатюрите ти са си живи стихотворения, чудя се дали не е загуба, че им изгърмяваш патроните в немерена реч. Утешавам се само с това, че така все пак ще ги прочетат повече хора, а инак само поетстващите, които пък я им измерят дълбочината, я не.

Кои страници извикват похвала и в кои тя се поразколебава, мисля, че за такива като нас това няма особено значение, а само за подреждачите на балната зала. Струва ми се по-важно да разменим наблюдения по две главни оси на терзания, които при тебе са много по-остри, а при мене отдавна много по-заоблени. Понеже съм с десетилетие и половина преди тебе, сигурен съм, че и ти ще позаоблиш някои с течение на времето.

Едната ос е комунизъм-антикомунизъм. Не си струват терзанията по тая ос, защото първото не е съществувало, следователно и второто е излишно. Имаше най-обикновен държавен капитализъм, затова и функционерите му толкова лесно преминаха в частния и то дори при по-високи позиции, поне по доходност. Идеалистичният период на комунизма е много сходен с нашия от края на 80-те. Колкото те видяха осъществяване на идеала си след девети септември „да се радват на труда си хората и да се обичат като братя”, толкова и ние осъществихме нашия за общ европейски дом, свобода на словото, свободно движение на хора и идеи, че дори и пазарна икономика няма, ами е по-регулирана и от плановата. Между скоби, намирам за пресилен извода ти, че Вапцаров е терорист. Да не би оная държава да беше някаква светла демокрация. Ако е била такава, защо например Георги Бакалов можеше да бъде интерниран в Дряново през 30-те години в мирно време, без никакво правосъдие. И какво ще прави в Дряново един издател, критик, книжовник от национален мащаб, с какво ще се храни, какво ще допринесе тормозът върху него за българската култура. Виждаш ли, че наистина не си заслужава тая работа нашите терзания, при това доста поколения са ги изпатили още по-тежко, че и с живота си. А и самият Вапцаров го е знаел. Когато в началото на 60-те работех във вестник „Народна култура”, там ми го е разказвал преводачът Иван Мусаков, близък приятел и съквартирант на Вапцаров. Признавал му, че е наясно с опасността и съжалявал само, че може „някой от нашите тъпанари да ме прати да умра за нищо”. Което и стана. Ами Добри Жотев, казвал ми е, че още в затвора е бил наясно с всичко, защото те там вече са си на власт помежду си. Викам му: е, Добри, как тогава кара по-нататък? Ами, вика, дал си дума на хората, спазваш я. А в 1989 г. същият Добри се подсмиваше, че съдбата издевателствала над него, като го карала два пъти да вярва в илюзията на свободата.

Другата ос на терзания, по която като че ли имаш непоколебими окончателни изводи, е Русия. Напразно и тая ос върти нашите зъбчати колелета и ни опъва каиша. Великите държави имат своите интереси, но нашите са доста по-различни, само дето малките народи отдавна са предадени и едва ли има смисъл да ги изказват. Вазов е сплав от Юго и Пушкин едновременно, тази е нашата ос. В подробностите на нашия занаят зная колко е важно при един превод от чужд език да свериш как е преминал през руския, който е славянски. Валери Петров го правеше при Шекспир, хем имаше такъв консултант като педантичния професор Марко Марков. А Лъчезар Станчев не го правеше и преводът му на старофренския епос „Песен за Роланд” така си и остана мъртъв, защото налагаше гласните от оригинала върху гласните на своя нещастен стих. Докато бях там редактор, не му го подписвах за печат, но след мене може и да са му го издали. Кой е от правата страна на историята в геополитиката и кой на кривата, най-малко могат да се ориентират в това съвременниците, тъй като явленията явно се развиват в продължение на столетия. Лично аз в едно съм непоколебим: че както в нашата област определението какво е талант гласи: талантът е чувство за мярка, това важи и за политиците. При нас бездарието е безобидно, при тях погубва човешки животи, инфраструктури, държави. Те са неизтребими, но и нас си ни бива: смяташе се, че след Освиенцим не ще може да се пише поезия, но не спряхме. И те не спират, и ние не спираме, че де да видим…   

16 февруари 2023 г.

II.

Поезия с парна тяга

Покойният Йордан Попов се тюхкаше, че в наше време в България само двама души могат да напишат поема. Ако беше жив да прочете деветте поеми на Марин Георгиев в наскоро излязлата негова книга „Девет”, щеше да се зарадва, че те били трима.

Това, че толкова малко хора пишат поеми в ерата на електронните четива едва ли е чудно, защото и читателите на тоя жанр като нищо може и те да са толкова. А поемата е цялостното представление в поезията, отделните ни стихотворения са само реплики. То и към репликите колцина надават ухо, след като светът изобщо мина вече само към междуметия, зер средното пребиваване на читател в един пост във Фейсбук било тридесет секунди.

Всъщност поемата „Памет” на Марин Георгиев отдавна има гражданственост в текущия ни литературен живот и за нея все е казвано по нещо. Бих добавил само, че по-точното заглавие би било „Същност”. Бидейки съставка от същата същност, не мога да си представя как ще бъдат автентични оттук нататък поетите, на които тя липсва. А белетристите ще бъдат още по-нещастни, зер къде ще си намерят типове с витална индивидуалност сред офисния планктон и сред бройлерите, излюпени от световната дезинформация, под чиито тежки пластове бе погребана невъзкръсваемо мъдростта.

Поетите и поетстващите все пак са истинските читатели на истинския поет.

С право и Хораций, и Пушкин се уповават на надеждата, че ще бъдат живи, докато на света има поне един поет. Обаче когато поет чете поета, има професионално отклонение. Поетът зяпва очарован при изрази като „салкъмови свесла”, какъвто е нашият случай, или че падането след камион е като падане от кон, или че чрез гибелта на мотоциклетиста земята взема данък за измамната сила на желязото, или онова там за завръщането по пъпната връв към рождената семка. Пленяването на поета от изненади в изображението на негов събрат обаче крие и доста сериозна опасност. На читателя поет лесно може покрай възхищението да му се изплъзне посланието на колегата му, независимо дали внушението е дошло по интуитивен или по рационален път. Изображението си е изображение, дай Боже всекиму да е то сочно и точно, но за какво е цялата работа все пак? Навярно точно затова са нужни критиците и литературоведите.

Безспорно добрите критици помагат на читателя да проникне в дълбинния свят на поета. Но има случаи, когато се налага поет пък на тях да помага, тъй като все пак в края на краищата само певец певеца разбира. Струва ми се, че точно в нашия случай трябва да им се помогне да намерят коя от деветте поеми е поемата и го правя. Поемата „Пара”! Тя е! И тук са трите основни стихии земя, плът и дух, но тук вече водовъртежите на потока не го замайват, ладията му се носи с уверени гребла в долното дълбоко течение, Харон има да почака. Тази поема е завършена естетическа единица от класически тип, както чрез всяка сричка от текста, така и с композиционната сплав.

Казах. Другото ще го кажат и други.

5 май 2023 г.

Марко Ганчев
17.05.2023

Свързани статии

Още от автора